Свежа Дачева

РАЗГОВОР С МЪРТВИЯ МИ БАЩА

Най-сетне възви пътят ми
покрай твоя гроб.
Три тънки, като детски пръстчета,
свещички носех. Запалих ги,
макар че вятърът не искаше,
и ги забодох -
до сърцето ти да изгорят.
И за да не седя глупаво, заизтръгвах
буренаците и троскота - да дишат
цветята, посадени на гроба.
И точно тогава, както някога -
когато, за да ни върви приказката,
ти слизаше долу в мазето,
и докато наточваше вино,
горе до масата аз чувах
гласеца на струйката,
с който старата бъчва заръчваше
нещо на виното в каната -
сега, скрит и невидим за очите ми,
някъде вляво от надгробната плоча
и някъде близо до сърцето ти,
чух щурец да запява, и да заръчва
багрено-плодна и щедра есен
на късното лято във мене.

***
Плаша се от стиховете, които ме навестяват
/собствените ми деца/,
защото с новородените си розови пръстчета
те безпогрешно сочат посоката,
накъдето лети Стрелата на живота ми,
защото с невинните си устица
имитират съвършено обертона,
който ще се изтръгне из трептящата в агония
слънчева Стрела на живота ми в мига, когато
тя ще се забие в Нищото.

***
Беззащитни, меки, свързани,
като две деца, изгубени в гората,
които безрезервно вярват,
че въпреки дълбоката тъмнина
не може да не намерят пътя към дома си,
нашите сърца все още чувстват,
че щастието съществува,
и че ни чака някъде в безкрая…

***
Душата ми - кротка болногледачка -
разхожда моето тяло, омотано
от въжетата на разсъхналите се
бракувани кораби на надеждите
и желанията, пред лъчезарната,
широко отворена врата на морето.

КАТО РАННА ПРОЛЕТНА УТРИН

Хората са забравили
/обществото държи да е забравено,
обществото настоява да забравим/,
че всяко нещо може да е просто
като цвете, ясно
като росата, и красиво
в своята прозрачност
като ранна пролетна утрин,
като истината
за една пролетна утрин,
която се простира
извън високата ограда
на Лудницата на живота.

***
Какво значение има
дали съм живяла,
когато вятърът е карал дърветата
да се разтреперват от вълнение?

Какво значение има,
че живея,
когато вятърът кара дърветата
да се разтреперват от вълнение?

Какво значение има
дали ще живея,
когато вятърът ще кара дърветата
да се разтреперват от вълнение?

***
Чувствам се безпричинно
и тихо щастлива.
Сякаш някой /много далеч…/
е толкова щастлив, че свети
като слънце и ми праща
от светлината си.

***
Подобно колело, земята се върти.
Грънчарско колело.
И ние - късчета от глина -
с годините, и неусетно, сменяваме
типични форми - превъплъщения
духовно-глинени:
от
добре гледжосано незнание,
през
в панически протест саморазбити грънци,
до
закръглените меки форми
/родствени със колелото/
на добродушно снизхождение,
и дори на съучастие.

КЪМ БЛИЖНИЯ

Вдигнах очи с надеждата,
че твоят поглед
е нещо, което бих могла
да отнеса със себе си
във вечността.

ПОГЛЕД ОТ ПТИЧЕ ГНЕЗДО

Чудно, но факт: по всяко време
можеш да видиш хора с чадъри.
И още по-чудно: понякога
наистина завалява. Небето спуща
сини въжета, и за кратко превръща
пространството в поднебесно-надземна
люлка, която се самозалюлява
от ритъма на прозрачното си сърце…
И докато си тананика
някаква вечна мелодия, дъждът съшива
разкъсаното лице на света.
Така, за няколко само часа,
светът има лице,
което можеш да погалиш,
има очи, които могат да плачат.
А чадърените хора, вместо да завържат
с небесните сини въжета
земята си - натежали от основателна
предвидливост, внимателно заобикаляйки
малките водни небеса по пътя си, отминават -
с чадъри вместо глави
на раменете си.

***
Да пораснеш дотолкова,
че да осиновиш чувствата си,
е горе-долу като да осиновиш стихиите:
земята - с непредвидимите й колики,
морето - с неговите среднощни ревове
и вечно мокри пелени,
небето - с капризите му
/лъчезарна усмивка, настръхнала враждебност/,
бурята - с опасните й войнствени щуротии…/
Да пораснеш дотолкова, че да приемеш
в сърцето си най-болезненото жигосване,
да понесеш най-тежкия печат:
отвъдна усмивка на смъртен бог.

ПРОСТАТА МИСТЕРИЯ НА ЖИВОТА

Божур цъфти в градината,
така прекрасен,
че шепнат си за него
тревите със листата на дърветата,
а другите цветя
с наведени глави въздишат.

За три дни спира времето.
Рубинена глава изправил
във центъра на вечността,
със слънцето се състезава,
върху атлаза на небето
си отпочива!… -
додето вътре в него се пробудят
ветровете на разделите.

Главицата му натежава,
и с огнени листа започна
да отброява часовете.
Така разкошен е,
че никаква промяна не личи,
и лятото е във възхода си,
но във тревата
със всеки час расте
купчината листа -
подобно отражение,
подобно странен двойник…

Накрая само той остава след божура.
И още нещо -
едно стебло, почти неразличимо
сред тревите, с зелена топчица отгоре…,
като юмруче, което стиска
мистерията на живота.

***
Търкалям се - златна топка,
която сегиз-тогиз,
заради обкръжението,
се издължава като капка
или говори като ручей,
или се смее като слънце.

Търкалям се. В мига, във който съм,
камбани възвестяват за вечерня,
децата вдигат олелия,
каруци с впрегнати магарета -
от залеза понесли гроздето,
в което вече виното шуми -
ме задминават.

Търкалям се. Зад мен остават
причудливи стълбове от сол,
на църкви и деца играещи
прилични.

Търкалям се към някъде напред,
което бавно се избистря,
като на виното рубина,
и през него, като през сълза червена
виждам
дядо да разпряга
сивото магаре от колата,
баба виждам да се щура в кухнята,
и ръце в престилката обърсвайки,
да се вглежда, някак си от прага,
точно в моята посока -
там, където - златна топка -
аз неспирно се търкалям.

***
Старецът,
който току-що напусна
среднощната чакалня; старецът,
уморен да беззащитност
от тежката раница на годините;
старецът, зашеметен
от чуковете на последните дневни часове,
не можеше да се съпротивлява,
когато лицето ми -
като подгонен от вятъра,
изненадващо долетял иззад ъгъла,
къс бяла хартия с изписани
върху нея откъслеци
от някакви нищо незначещи думи -
се залепи за него,
и той - безсилен да се защити -
го отнесе със себе си.

Къде го отнесе в нощта?
Защо го отнесе
в краткия остатък от живота си,
където моето нищо незначещо лице
внезапно и неуместно ще изплува
понякога, съвсем без връзка с нещата:
просто - когато е толкова уморен,
че не може да се съпротивлява,
че не може да контролира,
че не може да дирижира
относителната хармония на душата си,
и чувства дълбоко безсмислието
на това да избира каквото и да е.

Тогава той, съвзел се за миг, ще се усмихне
измъчено и насила: „Какви глупости
ми се въртят из главата…”, за да избегне
студеното острие на неприятното чувство,
че моето нищо незначещо,
безсмислено като долетял
иззад ъгъла къс бяла хартия с изписани
разпокъсани думи, лице
/сякаш брътвеж на дете,
което се учи да говори/
прилича удивително на ангела,
който безнадеждно болната му майка,
някога, много отдавна, му е обещала
да го заведе един ден при нея.