Владимир Стоянов

(за поетическата книга „Неделен човек” от Георги Константинов)

В това непоетично време да се говори за поезия е предизвикателство и диагноза. Но точно затова поезията е състояние и то онова божествено състояние на човека, което го прави жив, чувствителен, истински, отворен за света около себе си, съпричастен и благороден, готов за прошка, смирение, диалог.

Книгата на Георги Константинов е една своеобразна реплика на съвремието и на Вапцаровото стихотворение „Не, сега не е за поезия”. Тя утвърждава правото на поезията да бъде цвета на нашия живот, другото измерение - алтернативно на прагматизма, естетико-етическата мярка на битието, кръста на свободния човек - твърде често обречен да остане неразбран и сам, разперил ръце да прегърне света, и точно затова наказан от безцветното множество: „Ръцете ми сега са ветровити клони - / разпервам ги в мъглата… И се прегръщам сам.”

„Неделен човек” е една различна и друга книга за живота като творение, за изкуството и за човека като творец. Затова тематично тя диалогизира и е отворена към широката духовна проблематика не само на националната ни литература. „Неделен човек” ни посочва делничното, но като знак, разчетен и осмислен в палитрата на вечното и космополитното. И е едно елегантно словесно потвърждение на разбирането, че литературата, и в частност поезията, е истинската философия на битието. Това е книга за Седмия ден (неделята), когато Създателят си почива и преосмисля направеното, преживяното и сполетялото го. Но библейският модел за сътворението и твореца е трансформиран и вариативно осъвременен. Кой е този неделен човек? Символ на какво се явява? Безспорно той е лице и подобие божие - човекът, имащ време и за себе си, за изкуство, който в неделя се очиства от наносите на делника, от обективно затрупалите го социални и битийни формули. Неделята - денят на божията почивка след творението, когато Бог се наслаждава на сътвореното, е преосмислен в поетическата книга на Георги Константинов като Ден на човешко пречистване и вярност към себе си (към изконната си автентичност). И макар, че животът на средишния лирически персонаж е обективно сложен като антитеза на поезията; поезията като нравствена хармония е слънцето на неговата битийна система. В поетичноцентричната битийна система на средишния лирически персонаж „Егото” (название и на отделно стихотворение от книгата) е себеотстояване и себезащита, отпор на подлостите и подлеците, свидетелство за живот. То е категоричен маркер, че човекът, още не е превърнат от обстоятелствата и нещата в киборг или матричен робот.

В морето на времето поезията е преосмислена от Георги Константинов като „самоделна/та/ лодка” на лирическия персонаж, която носи в себе си мировата историко-културна традиция и ценности - Гагарин, Пресли, Шолохов, Стайнбек, Чаплин - и заедно с тях е движена от „нови надежди към нови брегове”. Платната й са накъсани, защото тя отстоява себе си „между времената”. Тя е вечното временно, което ражда живота. Стихотворението „Аз и моята самоделна лодка” се родее смислово и поетически със стихотворението „В горнице моей светло” на представителя на тихата руска лирика Николай Рубцов. Но докато в творбата на руския поет лодката за звездите е в проекция, при Г. Константинов тя е единствената безсмъртна и реална висока поетична кота между времената, системите, разбиранията.

В книгата „Неделен човек” животът е разгледан в неговата антитезна дуалност - средоточие на несъвместимото: от взрива до усмивката, от злото до доброто, от мъката до радостта. И все пак той „е един”.(„Едно небе”) И този един живот, и това едно небе ни стигат, защото са създадени да ни обединят и превърнат в общност, а не да ни противопоставят. Не е ли това една съвременна художествена вариация на притчата за стрелите на хан Кубрат?

Снегът (първият сняг) е бяла пътека, която отключва хоризонта на есента и превръща живота ни в бяла безбрежност, а не в убиващ мразовит край. Именно към подобна мисъл ни оттласква поантата на стихотворението „Все този първи сняг…”: „Първи сняг от години / вали между нас./ Ала златния спомен / все не изчезва.”

Георги Константинов осмисля опозицията затвор - свобода. Чрез котето, изхвърлено на двора, той ни показва, че свободата трябва да се заслужи, да се заплати адекватно, да дораснеш до нея. А не е ли това основата на безсмъртната повест на Иван Вазов „Чичовци”. Свободата даром не се дава, нито пък се постига с приказване и мъркане. Ако духовно не си свободен, не можеш да я осмислиш и използваш. Затова за малкото зъзнещо коте затворът е дом, а свободата - наказание. Аналогично внушение срещаме и в едно от стихотворенията на Висоцки, чиято поанта е: „Вчера мне дали свободу, но что я с ней делать буду?!”  Общо взето това е един от универсалните глобални проблеми на човечеството и нашето съвремие. Защо превръщаме робството си в демокрация и дом, а свободата възприемаме като затвор и робство. Свободата като наказание, както гласи заглавието на стихотворението на Г. Константинов, е най-лошата съвременна болезнена диагноза на битието. Това е духовният рак на човечеството. И той може да бъде преодолян не със „скимтене”, а със сила, достойнство, стоицизъм, вярност на себе си, на духа. А това духовно спасение пак лежи в нас - напомня ни поетът в стихотворението си „Великден”. Великден е възкресението на идеята за Спасението, превръщането на небесното слово в нетленно и вечно: „И днес пак гадаем небесното слово,/ спасено навеки от смърт и от тление.”

Във връзка с извеждането на темите за свободата, възкресението, спасението, Георги Константинов откроява в творческата оптика на книгата си темата за чувството и чувствителността. Тя е ключова за битието. Лирическия персонаж призовава чувството и чувствителността да се издигнат високо, „там, където / няма да достигне / даже и смъртта”. („Спасеното чувство”)  И едва ли можем да не се съгласим с това. На този свят може да простиш само на чувствителния човек, защото той рано или късно осъзнава допуснатата от себе си грешка и се разкайва. Докато нечувствителният  и прагматичният е безвъзвратно програмиран да бъде матрично нищо. Чувството е синоним на живота, ключът към постигането на истинската свобода, на истинското възкресение, на истинското спасение от тленността и преходността. Като в приказките, то ни издига на Горната земя. Така е озаглавено и следващото стихотворение в книгата. Лирическият  персонаж търси в него нови хоризонти, не повторение на старото, пошлото, временното. И всички ние, читателите, сме обединени от неговата финална молитва:

О, Господи! Дано намеря
на горната земя
света, по-друг от Вчера!

Първият цикъл на стихосбирката „Все този първи сняг…” е житейската бяла пътека на белия свят, по която човекът открива своята красива, светеща духовна „Седефена броня”(названието на ІІ цикъл), с която застава срещу грозното и тъмното, срещу нихилизма, омразата, прагматизма, за да достигне до идеята „Към небесния рай вече гледаме, синко./ Е, там ще си направим нова къща…” (ІІІ цикъл „Ние, синко…”). Впечатлява съзнанието за приемственост и духовно достойнство; убедеността, че кръвта вода не става; верността на духовните идеали; любовта към родината, която е земен рай. И съвсем закономерно в смислово отношение книгата завършва с  цикъла „Орлови нокти”. За да оцелееш в този свят и да изпълниш битийната си мисия, ти е необходима сила и твърдост. Както човека брани и „стиска всичко свое”, така красивите и нежни цветчета на цветето Орлов нокът  „са вкопчени в стебълцето…” „с нежна сила”. Конкретното название Орлови нокти се превръща в метафора за силата на духа и самосъхранението. Нежността и духовността са по-силни от всяко оръжие. Те носят бъдеще, възкресение, спасение. Те бранят чувството и чувствителността.

Финалното стихотворение на книгата „Неделен човек”, разкрива събирателно високото и ниското на битието - засмяната доброта, калта, алчността, лъжите, гордостта, частичното неочаквано признание, двуличието, компромиса, красивото „вироглавство на словото”. Но техният сблъсък не провокира  омраза и разтление, а някаква преживяна надежда, че всичко ще си дойде на мястото, че равновесието е възможно единствено при срещата на противоположностите. Лирическият персонаж е приел своя кръст да превърне изкуството/поезията/ в свой живот и не съжалява за избора си. Достигнал е и до най-значимата идея на мирозданието: „ Но аз чуждия живот не съдя. Стига ми това:/да живея и умирам само в моите слова.” Всеки сам трябва да върви по избрания си път, без да съди другите и без да позволява другите да го съдят. Всеки сам е своят възкресител и съдник, защото е дете и подобие на Бога. И той като Отца си чака своя неделен ден - да се завърне в себе си, да стане пак „приятен неделен човек”.

И колко е болно, че този човек остава сам и неразбран и често без място в света. И колко е хубаво е хубаво, че има сили да заплати високата цена на творчеството и свободата си.