Весела Люцканова

Работеше на летището вече няколко години, получаваше добри пари, за които приятелите му завиждаха, а Влади не се чувстваше щастлив. Прибереше ли се вкъщи вечерта Ани поглеждаше с тревога загриженото му лице, изчакваше тежката въздишка да се откъсне от гърдите му и едва тогава питаше:
- Пак ли същото?
- Същото? Какво имаш предвид?
Някоя вечер тя не успяваше да зададе въпроса си, децата връхлитаха при тях изневиделица, мятаха се върху баща си, ръцете им прилепваха по гърдите и джобовете му, уж търсеха подаръчета, а всъщност жадуваха за топлината на тялото му, за силата на мишниците му, за ловкостта на пръстите му, за оная неосъзната сигурност, която им вдъхваше присъствието му. Накрая утихваха уморени в прегръдката му и Влади ги притискаше силно към себе си, уплашен, че някой ден ще ги загуби. Раздвижваше устни, пресмятайки годините им, за дъщерята още пет до осемнайсет, за синът още десет и вече нямаше да има власт да ги спре. Представяше си ги пораснали, потеглили след себе си куфарите на колелца към далечния свят като толкова други, с които се сблъскваше всеки божи ден, а той безпомощен се питаше, като толкова други родители, които ги изпращаха, смазани от мъка, кога ще ги види, ще ги види ли някога отново. От едната страна младежите и девойките, поели към неизвестната си съдба ставаха все повече и повече, докато родителите от другата, притиснати от отчаяние и невъзможността да ги задържат ставаха все по-малко и по-малко. Бе наблюдавал през годините, в които работеше тук как потокът на изтичащата младост набъбва и това го убиваше. Ден след ден, месец след месец… докато и косата му посребря, а нямаше още четирийсет. И все бързаше да се прибере и прегърне своите деца, потиснал страховете и болката дълбоко в себе си. А Ани ставаше все по-загрижена и често му казваше:
- Напусни, не може да продължаваш така!
- И как ще връзваме двата края без заплатата ми? Децата имат нужда от толкова много неща?
- Ще си намериш друга работа, която не те натоварва толкова. Децата ни имат нужда преди всичко от здрав баща.
- Ще издържа - не се предаваше Влади. - Не се тревожи.
Тя само преглъщаше, стиснала устни и продължаваше да се тревожи. Прибереше ли се от работа след поредната тежка въздишка Влади се оглеждаше за децата, грабваше ги в прегръдката си, боричкаха се върху дивана, той се предаваше и вдигаше ръце, а техните пръстчета проникваха в джобовете и на ризата, и на панталона му, за да открият подаръчетата си, за да го погъделичкат и го разсмеят и на края да се сгушат притихнали до гърдите му, а той да ги притисне плътно до себе си. В тези мигове страховете му се стопяваха, за да го обковат по-късно в ледената си обвивка. И въздишката, откъртила се отново от гърдите му, по-тежка от предишните, напластяваше въздуха с болка.
Ани не издържаше. Бе очаквала да притръпне, да свикне, да се примири, но не и с всеки изминал ден въздишката му да става по-продължителна, както и прегръдката на децата, докато дъщеря му веднъж едва не проплака:
- Тате, боли! Пусни ме!
Пусна я толкова внезапно, изплашен от себе си, че тя едва не падна на пода. Освободи и брат й. Бе ги погледнал с отсъстващия си поглед и дори им се извини, ще внимавам повече, обеща, а те се разсмяха. Деца! Не предполагаха дори колко се страхува да остане без тях. Дори за ден, а какво остава за повече!
Ани не издържаше.
След като той не искаше да напусне работата си на летището, един ден тя набра кураж и му предложи:
- Ти сам казваш, че в тази страна няма бъдеще…
Не успя да продължи, Влади я прекъсна, за сега, но тя не се предаде:
- И понеже това твое за сега продължава прекалено дълго… - отново бе прекъсната.
- Зная какво ще предложиш, да заминем и четиримата, но…
- И аз зная какво те спира, но родителите ни са още млади и ще се оправят и без нас.
- Ще дойде ден, когато няма да могат…
- Здрави са, работят, не се оплакват…
- Ти не искаш да разбереш. Аз всеки ден се сблъсквам с очакването на хора като тях. Остаряват изведнъж, страхуват се. И чакат, чакат почти без надежда, когато изпращат децата си, а не знаят дали ще ги посрещнат отново. Те имат нужда и от грижа, и от обич. А и не само това ме спира. Искам нашите деца да отраснат тук, да обичат страната си, на нея да отдадат познанията и силите си. И от утре всеки свободен за всички ни ден ще пътуваме, ще започнем от Оборище и Панагюрище, ще прескочим до Батак, ще ви отведа и в Копривщица, и навсякъде, докато…
- … я обиколим цялата? И смяташ, че това ще помогне? Къде живееш, скъпи? Не виждаш ли какво става?
Влади само я погледна, стиснал не само устни, но и пръстите на дясната си ръка в юмрук. Въпросът й го побъркваше. Виждаше, всичко виждаше и не го одобряваше, и правеше всичко по силите си да го промени. Не беше достатъчно, но ако всички мислеха като него и действаха заедно и всеки дадеше най-доброто от себе си, то…
- Ти си луд! - прекъсна мислите му Ани. - Като че ли не познаваш народа ни, всеки се опитва да се спасява сам както може. И ние бихме могли. Ще работим в Германия, децата ни ще се изучат там и един ден ще имат осигурена работа и добри заплати и най-важното ще бъдем заедно и ти ще се освободиш от страховете си.
- Замълчи, моля те! - опита се да овладее гнева си, но тя продължи:
- Няма! Мисля за доброто на семейството си!
- Жена! - просъска. - Не виждаш по-далече от носа си. Искаше да не работиш, да си останеш вкъщи, да ти нося голяма заплата… Нямаш ли го всичко това? Какво повече искаш?
- Децата вече пораснаха, от години търся работа за себе си и не намирам - тихо проплака. - И не искам ти да се трепеш толкова. Мога да бъда полезна с моята немска филология, но навсякъде ме питат имам ли някакъв стаж, ти поне знаеш, исках най-доброто да отдам на децата ни, да ги възпитам добре, а те се сблъскват в училището със завистта, агресията и злобата на връстниците си, как да не искам и аз да се махна от тук. Заради тях, заради теб, заради себе си - и се разплака горчиво, а Влади омекна изведнъж, притегли я в прегръдката си, гневът му се вдигна като есенна мъгла, пръстите му загалиха косите й. После повдигна лицето й към своето, надникна в мокрите й очи, откри в тях заслепяващата й обич и към трима им и се извини без думи като го обсипа с целувки.
- Обичам те! - отдалечи я от себе си и откри сребърните нишки в косите й, ситните бръчици около очите, вдълбалите се гънки край устните й.
- О, Боже! - простена.
Ани се измъкна от ръцете му, наплиска се със студена вода и се скри в кухнята да сложи масата и после да повика зазяпаните в телевизора малчугани и пушещия на балкона Влади. Бяха смълчани и потиснати, а децата поглеждаха неразбиращо ту към единия, ту към другия.
- Вие да не сте се скарали? - осмели се да попита дъщеря им.
- Понякога се случва да сме на различно мнение - усмихна се Влади.
- И това е повод за кавга? - обади се и синът. - Не разбирам, но вече не съм гладен - и се изниза през вратата.
Примерът бе последван от сестра му.
Останали сами, те се спогледаха.
- Обещавам да ти намеря работа. При нас има… текучество.
- Всички ли са толкова уязвими като теб?
Усети сарказма й, но се усмихна.
- Някои да, и парите не ги задържат, други поемат… навън. Сама ще се убедиш, ако приемеш.
- И да стана мрачна като теб? Преди да реша ще пробвам още в някоя и друга немска фирма.
- Късмет! - пожела й той и побърза да си легне необичайно рано.
Не беше заспал, когато и тя се примъкна тихо в брачното легло. На края му той лежеше буден с гръб към нея, тя си легна на другия му край с гръб към него. И двамата не мигнаха през цялата нощ, престорили се на заспали.
Слънцето, проникнало през тюлените пердета ги вдигна на крак. Погледнаха се и не повярваха на черните кръгове около очите на другия. Ани изтича до огледалото, лицето, което видя, я стресна и побърза да се скрие в банята. Дълго се плиска със студена вода, а трябваше да изпрати децата на училище. Събуди ги с целувка както всяка друга сутрин и както всяка друга сутрин им поднесе закуската, приготви им сандвичите, опакова ги и ги мушна в двете раници, докато Влади се бръсна дълго пред кухненското огледало. Извика им „чао” от там без да се обръща, а и двамата отговориха едновременно:
- Чао, сръдливци!
Останали сами, те отново се погледнаха. Ани пристъпи към мъжа си.
- Ще дойда с теб на летището. Ще преча ли?
- Ти? Да пречиш? Добре е да видиш и сама. Преди да решиш.
Прегърна я. Тя остана дълго в прегръдката му като изплашено дете, сгушило се в прегръдката на баща си.
- Да вървим - предложи, - преди да си се отказала.
В колата мълчаха през целия път. В шумотевицата на летището колегите му не пропуснаха да го закачат.
- Кое е това маце, бе Влади? Супер е!
Жена ми, отвръщаше им той, много е готина, затова ли толкова дълго си я крил от нас, Ани се изчервяваше цялата и побърза да излезе при посрещачите. Искаше да се срещне лице в лице с разказаното от мъжа й. В началото се ориентира трудно, имаше възрастни, имаше и млади, елегантни господа, както и дългокраки красавици. Когато кацна поредния самолет от Франкфурт и екипажът му излезе пръв, хората се ориентираха към бариерата, притиснаха тела в металния парапет, проточили шии към вратата, която се отваряше пред всеки и затваряше след всеки, някой извикваше някое име, някой изхлипваше, някой притичваше към някого да го прегърне, а в началото на пътеката елегантните господа и дългокраките красавици бяха вдигнали табелките с имената на очакваните гости.
Първи изчезнаха те. Ани вече улавяше като радар различни други гласове, различни други реплики.
- Седем години, цяла вечност! - и някаква старица скри сълзите и гласа си в силно мъжко рамо, навярно на сина й, който почна нещо да се оправдава, да се дави в думи, а тя направо изчезна в ръцете му, дори не можа да види лицето й.
- Мислех, че вече няма да те дочакам - загъгна мъжки глас и Ани сепнато се обърна по посока на гласа. - Не дойде за погребението на майка ти, а тя се държа до последно, искаше да те види, да те прегърне, толкова ти се надяваше… - и старецът, когото видя, също се стопи в прегръдката на красива млада жена, която се разплака и се заоправдава:
- Не ми дадоха отпуска, а и детето твърде малко беше, за да го оставя на някого. Там приятелства няма, всичко се измерва с пари. Там… - и се разплака и тя.
- Ти си знаеш, дъще. Мислех си вече, че и аз едва ли ще те дочакам. За колко време си?
- Ами… не за дълго, двайсетина дни, но искам да те взема със себе си. Времето ще стигне да уредя формалностите.
- А, не - опъна се старият и се измъкна от прегръдката й, - на мен коренът ми е тук, и твоят е тук, не забравяй. Някой ден…
- Няма да се върна, тате, не се надявай! Там има ред, има законност, работата ми е там, там ще изуча детето си, там се живее различно и ми харесва…
Ани се дръпна встрани, нямаше да понесе разочарованието на стареца и едва не се сблъска със самотно момиче, което преравяше с очи посрещачите и насълзеният му поглед се замъгляваше от тревога.
- Кого чакате! - запита я Ани.
- Мама - тя дори не я погледна, продължила да не откъсна очи от тълпата. - Знае, че пристигам днес.
- Може да е болна, нещо друго да й се е случило…
- Вие не познавате майка ми, нищо не би я спряло. Тя и мъртва би дошла! - отново не я погледна, но погледна часовника си. - Господи! - изохка. - Четирийсет минути, невъзможно!
- Имате ли къде да отидете? - едва сега се извърна към Ани и я видя, макар и през пелената от сълзи.
- У дома, но ще почакам още десетина минути!
- По-добре тръгнете веднага, отпред има таксита, хората тук чакат вече следващия самолет! След малко няма да можете…
- Господи, дано да я намеря добре! Ще ви послушам - но тревогата й бе станала неизмерима.
И тръгна с едри бързи крачки, а сълзите я препъваха. Дано да стигне на време, може от силното вълнение да е получила инсулт или инфаркт, Ани усети параноята да я поглъща и нея, изпрати с поглед момичето и седна в кафенето на летището. Тъкмо на време, защото следващия самолет бе кацнал, екипажът се бе изнизал през вратата и предстоеше да нахлуят пристигащите, а посрещачите изградиха цяла плътна стена до парапета.
И всичко се повтори.
Тя нямаше да го причини на родителите си. Нито Влади щеше да го причини на своите. Но и не можеше той да продължи да работи тук, безнадеждността се нагнетяваше. Депресията можеше да убие всеки. Щеше да си търси усилено работа. И да намери. Щеше да убеди Влади да напусне. И да потърси друга. С двете заплати щяха да успеят и да живеят прилично.
Когато изтече смяната му, той я намери превита върху стол в кафенето. Погледна я и разбра. Усмихна й се.
- Уредих си отпуска, заедно ще търсим и ще намерим подходяща и за двамата работа. А тази събота и неделя отиваме четиримата до Панагюрище и до Оборище. Защо ли в училищата не им предават и родолюбие? - прегърна я през раменете и така стигнаха до колата си.
- Колко ли се чудят децата, че не съм си вкъщи? Дано да не са се разтревожили?
- Не са ти звънели, нали? Улисали са се…. Деца. Ще се тревожат, когато станат и те родители - засмя се Влади. - И едва тогава ще могат да ни разберат.