Петър Велчев

Бях се зарекъл да не участвам в литературни полемики - не защото може някой и да ме намрази, а просто не вярвам в ползата от тях.

В културните страни дискусиите могат да повлияят върху развоя на литературата, а у нас най-често са част от литературния бит, който е петимен за интриги и скандали.

И все пак приех поканата на в. „Стандарт” да кажа няколко думи за шумотевицата около връчването на наградата „Иван Пейчев” на Петър Чухов.

Съюзът на българските писатели е имал достатъчно основания да смята, че пародиращите, профаниращи, бих казал келешки текстове на Чухов „Логично” и „Шие Райна Княгиня” са в противоречие с духа на Иван-Пейчевата поезия - ясна, категорична, артистична, но не и фриволно-провокативна!

А пък соросоидните формации у нас нададоха нечуван вой в „защита” на автора и злополучните му стихотворения и дори преминаха в настъпление.

Шумотевицата около тая пуста награда вече е дразнеща. Органът на СБП „Словото днес” в няколко броя помести мнения на именити писатели и критици по повод скандалното награждаване.

Същото направи през февруари и в. „Стандарт”. А пък откровено соросоидният „Литературен вестник” в бр. 11 от 21-27 март т.г. пусна на няколко страници „анкети” с двадесет литератори.

Да не говорим, че анкета се прави само за значими събития, но и цялата тази канонада е всъщност сбор от заклинания и проклятия срещу „нечистата сила” на тоталитарното минало.

Един от тия автори (П. Антов) дори се опитва, не дотам сполучливо, да проявява остроумие по адрес на писателския вестник, пишейки: „Словото днес”, или по-скоро „вчера”, или по-скоро отпреди половин век, отпреди новата ера”. Пак добре, че не се е разпрострял чак до палеолита!

От имената на въпросните литератори барем половината са известни само на своите родители и на редакторите на вестника. Като зная как стават у нас тия работи, не е чудно авторите да са подбирани специално за целта. А самите те са решили, че не е вредно да ти прочетат името онези, които не са го чували.

Не прави чест на Чухов, че в разгара на скандала той, който е страна в спора, се включва в него с пространно интервю (в същия вестник).

Отгоре на всичко, в предаването „Свободна зона” на телевизия „Европа” на 30 март т.г. Чухов води почти едночасов разговор, в който се мъчи да теоретизира по повод на наградата.

И най-вече дава възможност на водещия Г. Коритаров, един от най-злостните манипулатори на общественото мнение, да умува по проблеми и факти от литературната ни история, за които и хабер си няма.

Явно е, че целта на организаторите е не толкова да бъде изтъкван Чухов, колкото да се прокламират, за кой ли път: скрижалите на прословутия п о с т м о д е р н и з ъ м, който ни дойде до гуша!

Затова в споменатия брой на вестника можем да прочетем, че П. Чухов е „един от най-добрите съвременни български поети”, „оригинален талант”, автор на „великолепна книга” и дори, представете си, „учител на младите” (това го казва издателката на книгата).

Не липсват и куриози. Например, че стиховете на Чухов били „форма на поетическата галантност”, а тази галантност се изразявала в „умението му да се движи з а е д н о (?) с литературата, да изменя почерка си, да го усъвършенства, без да се изгуби в него”.

Същата авторка (А. Лазарова) нарича Чухов „деликатния р е з е ц (?) на личното и националното, малкото и голямото” и т.н. Какво ще да е това мало и голямо, дето го „реже” Чухов, не става много ясно…

И за какво е цялата тая сага, която вече става досадна? За някаква си награда. И даже не е важно каква е, важното е да е награда и да я получиш. Напоследък у нас кой ли не получи награда? Спомням си, че още преди доста години, когато наградоманията у нас вече се беше развихрила, пуснах епиграмата:

Сърбежът за награди щом пощ?ри те
и се усетиш кандидат за слава,
ти първом разузнай кои са в журито
и знай: приятел в жури се познава.

Освен всичко друго, сещам се, че навремето именно наградата „Иван Пейчев” беше учредена от един (покоен вече) наш стихотворец, само за да може да номинира себе си и, разбира се, я получи. Има подобни случаи и с други провинциални награди, но за това - друг път.

А има и нещо особено важно, с което може би трябваше да започна. Вниманието на кажи-речи всички взели отношение към казуса, които успях да прочета, бе съсредоточено върху двата Чухови текста „Логично” и „Шие Райна Княгиня”.

СБП ги критикува, хората около „Литературен вестник” ги отстояват, като докарват вода от девет дерета. Сигурно не съм запознат с цялата, вече доста обемиста „книжнина” по въпроса, но никъде не зърнах някой да каже нещо за самата книга.

Наградата „Иван Пейчев” не е за цялостно творчество, а за конкретна стихосбирка. Човек добива впечатление, че малцина са я чели, а един от участниците в анкетата (Вл. Донев) направо си признава, че не я е прочел. Което не му пречи да има мнение. А членовете на журито дали са я чели?

Направих си труда да прелистя Чуховата книга, та поне да разбера за какво става дума. Имаме работа с типични напъни за постмодернистично писане, следващо, разбира се, чужди образци и в този смисъл - епигонско.

Главното изискване е: колкото по-шантаво пишеш, толкова по-добре! Трудно ми е да се съглася с моя добър приятел проф. Симеон Янев, който си служи с термина „експериментална поезия”.

Експериментатори бяха френските сюрреалисти и поети като В. Хлебников и Вл. Маяковски. А какви експерименти могат да бъдат едни колкото кратки, толкова и безсмислени текстове, като:

Малък параклис.
Отсреща казино.
Залагам
на Бог.

Или:

Правя фасове
отговаряше,
когато го питат
какво умее.

Или:

В ръката на слепеца
камък.

Или:

Тя изтрива червилото
с един облак.

Уважаеми читателю, не мисли, че съм подредил откъси от различни стихотворения. Не! Цитираните текстове представляват цели творби, някои от които си имат дори и заглавия.

Все от същия сорт дренки са и: „Къде е Бог?”, „До сутринта”, „Снимка”, „Полунощ”, „Уикенд”, „Вечеря”, „Коренна промяна” и др. Само генетически, пардон, естетически увредени хора могат да охкат и да ахкат на подобни безвкусици.

А какво да кажем за самото заглавие на сбирката: АДDICTED? Що за „кръвосмешение” между кирилица и латиница, между български и английски? Що за претенциозно предизвикателство, а накратко казано - дивотия?

По-скоро за да бъда обективен, а не поради някакъв особен възторг, ще кажа, че има в книгата и по-читави, по-нормални неща като „Взаимно”, „Как бързо възмъжава…”, „Ела с мен в ХІ век”, „Тази която викаше”, „И тази нощ”, „Трябваше да напишат…”, „Събирам пера…” и др.

Пакостната деятелност на всички тия постмодернизми, неолиберализми и какви ли не още доктрини е, че се промиват мозъците на недоузрели пишещи хора и така биват окуражавани тяхната самонадеяност и безотговорност към художественото слово.

А пък в литературната периодика липсва каквато и да е сериозна литературна к р и т и к а. Вместо нея - статийки, понякога дори анотации за книги и автори - наши приятели, или за юбиляри - пак наши приятели. С една дума - реклама.

Цялата история с наградата „Иван Пейчев” е някак трагикомична, защото поетическите възможности на г-н П. Чухов са доста скромни, но затова пък са огромни литературно-политическите амбиции на хора, строили се в бойни редици зад неговия гръб.

И човек неволно се пита: нашият литературен живот до такава степен ли не е еволюирал за един век, че за него все още е валидно казаното от Гео Милев през 1924 година: „… поезия, която никого не интересува, никого не затрогва, защото се пише лесно: епигонска поезия, и затова излишна. Излишната епигонска поезия получава премии за насърчение, вместо да бъде забранена с декрет… в интереса на литературното развитие”.

Впрочем, на Гео Милев, когато е писал тия редове, не е могло и през ум да му мине, че някога един естраден певец и текстописец може да получи Нобеловата награда… за литература! Ала неотдавна и това се случи.