Александър Гочев

Заглавието отразява много разпространено мнение за основни характеристики на културата, второто от които играе роля на необходимо условие, което може понякога да се забравя, понякога може временно да се пренебрегва, а в други случаи да служи за основа на добре обмислена стратегия за елиминирането на самата култура като фундаментална пречка за реализирането на по-специални проекти.

От доста време сме не само свидетели на един такъв по-специален проект, но го изпитваме на собствения си гръб с нарастващ интензитет и с последствия, чийто спектър само се разширява.

Проектът се нарича неолиберална глобализация, има строго финансов характер, а избраната технология за реализацията му включва три основни направления: военно (най-архаичното), финансово-икономическо (иманентно), и най-префиненото и перфидно, което ще наречем засега най-общо културно направление.

За избора на последното наименование имаме известни основания, за които ще стане дума по-надолу.

Технологията за осъществяване на проекта Неолиберална финансова глобализация има за задача да преодолява всевъзможни пречки, най-сериозната от които се нарича национална държава.

От глобализационна гледна точка политиката на националната държава се счита за чиста ерес, защото има за главна цел добруването на собствените си поданици.

За подтвърждение можем да си припомним едно заявление на Кондолиза Райс, Съветник по националната безопасност (2001-2005) и Външен министър на САЩ по времето на Джордж Буш (2005-2009): “Наш главен враг е националната държава”.

Законите на една национална държава обикновено са пречка за свободното глобално движение на капитал като се налага или да се пренебрегват или да се заобикалят, което просто няма как да се толерира в дългосрочна перспектива.

Моторът на неолибералната глобализация са САЩ по правото на силния, завоювано най-безапелационно веднага след Втората световна война, когато се оказва, че притежават около 50% от световното богатство, имайки само 6.3% от общото население на планетата.

В документ от най-строга секретност Джордж Кенън, оглавявал отдела за планиране към Държавния департамент по това време, заявява, че САЩ не могат да направят грешката да не видят, че са обект на завист и възмущение, че реалната им задача е да реализират програма, която да им запази тази позиция и самото неравенство, че не трябва да се самозалъгват, че могат да бъдат алтруисти и световни бенефактори като престанат да говорят за някакви си смътни и илюзорни цели от рода на човешки права, повишаване на жизненото равнище и демократизация.

Не е далеч денят, предсказва Кенън, когато ще трябва да се работи с директни силови концепции (Чомски, 1985).

Запазването на позицията на световен хегемон и днес е най-важна цел открито афиширана от САЩ като се забелязва, обаче, явно противоречие между мнението на Кенън и официално прокламираната днес роля на световния флагман на демокрацията.

Обяснението е дадено пак от Кенън, че идеалистични позиции като демократичната трябва да се разтръбяват постоянно от академичните среди, от училищата, медиите и останалата част от идеологическата машина, за да се усмирява населението, оформяйки т. нар. “официално мнение”.

Реалното мнение, изказано по-горе, носи щемпъл “строго секретно”. Трябва да се има предвид, че виждането на Кенън принадлежи на спектъра на “гълъбите”, либералите и хуманистите.

Днес вече е пределно ясно, че удържането на позицията на световен хегемон само с военни и финансово-икономически методи (главно санкции) е практически невъзможно - няма достатъчен потенциал да се обхване целия свят или даже само да се контролират критически райони в даден период.

Така на преден план излиза идеята за установяване на демокрация навсякъде по света - панацея за решаване на всякакви проблеми. Ясно е, че като чисто технологическа процедура демократизирането позволява на САЩ да се намесват без проблеми във вътрешните работи на всяка държава.

Необходимо условие за наличието на демокрация е наличието на опозиция и по-точно организирана опозиция, в състояние да поеме властта.

Технологически на нея се гледа като на локална “армия”, на която може да се разчита за свалянето на дадено неудобно правителство.

Процедурата е идентична за всяка страна т.е. има универсален характер - опозицията безпроблемно се обявява от САЩ за легитимна като й се осигуряват всевъзможни ресурси включително организационни и финансови.

Трябва да подчертаем, че износът на демокрация е процедура, а не е износ на демократични ценности (отречени отдавна като противопоказни за позицията на световен хегемон от споменатия по-горе Кенън).

Самите тези ценности се проповядват под път и над път като мантри за вся и всьо както от абсолютно доминиращите западни и световни медии, така и от новопокръстените и добре платени локални неолиберални ученици.

Доказването, че демокрацията е процедура за намеса във вътрешните работи на всяка държава е доста елементарно и става с примери.

Когато демократични избори довеждат на власт не тези, които са нужни на спонсорите - край! Веднага се забравят всякакви демократични принципи и спонсорите са готови да поставят на власт каквато и да е марионетка, готови са да организират протести, демонстрации, медийни кампании, цветни революции, и даже преврати, участвувайки в някои случаи непосредствено, например, раздавайки курабийки под лозунга “Fuck EU!”, а и не само курабийки.

Украйна през последните десетина години е доста универсален пример, а провалът на Хилари Клинтън в американските избори и неутихващата битка на демократите (оплот на глобализма!) срещу Доналд Тръпм са най-куриозният такъв.

А ето и някои данни от професор Дов Левин (http://www.dovhlevin.com/datasets):
през периода 1946-2000 г. САЩ се намесват в чужди избори 81 пъти, а СССР - 36 пъти. От 1990 до 2000 година от 21 случая 18 принадлежат на САЩ.

Вижда се, че ако не става въпрос за демократична технологична процедура, а за демократични принципи, в хармония с насоките на Джордж Кенън, главен фактор както за нарушаване на тези принципи, така и за дискредитиране на демокрацията се явяват Съединените щати. Парадоксално, но факт.

Сега да се върнем на т. нар. по-горе културен компонент на технологията за реализирането на неолибералната глобализация, която върви уверено и неотклонно под знамето на износ на демокрация с лидер САЩ.

Ключов момент тука е наличието на добре организирана опозиция в политическата борба с цел победа на изборите.

Сравнително доста по-маловажен момент е обявяването на дадена държава за недемократична като е ясно, че право на тази операция има само и единствено флагманът на демокрацията.

На практика най-добре работи следния въпрос: “Коя държава представлява опасност за демокрацията?” Например, Саудитска Арабия е абсолютно недемократична държава, но не сме чули досега, че представлява опасност за западните демократични ценности.

Опасност за демокрацията се прокламира на базата на най-различни признаци: “манипулирани” избори, “нелегитимни” победители в избори, корупция в държавата, президенти или министър-председатели с тоталитарен стил на управление, деструктивна намеса във вътрешните работи на демократична държава, както и други “неправилни” действия, обявени за такива от пазителите на истинските демократични ценности.

Най-общо казано тяхната лакмусова хартийка веднага сменя цвета си от “недемократичен” на “антидемократичен” и при най-малка проява на държавен суверенитет.

Няма спасение за държави, правещи опити за суверенна политика, въпреки че в сравнение със Саудитска Арабия са най-светъл пример за демокрация.

Създаването на добре организирана опозиция е сериозен проблем. Идеалният случай е тази опозиция да приема изцяло програмата на флагмана на демокрацията и тогава, при спечелването на изборите, държавата започва постепенно да губи своя суверенитет, превръщайки се неусетно в протекторат без пушка да гръмне.

Тук е мястото да се цитира (свободен цитат) популярното мнение на Антонио Грамши, че който реализира господство в културния дискурс, контролира политиката по простата причина, че политическата роля на дискурса е да убеждава.

При съществено господство в дискурса е почти неизбежно имплантирането на определена програма в съзнанието на политическия елит на дадена страна, който елит намира за напълно естествено да гледа на проблемите на поверената му държава през чужди очила и да описва световни и локални явления в рамките на вече разработена вносна терминология (либерална икономика, демократизация, глобализация, мултикултурализъм, джендър идеология, Болонска образователна система и др.), следвайки автоматично и напълно убедено чужд проект за бъдещето. Вместо собствен.

Тъй като крайната цел е да се елиминират пречки пред глобалния капитал, създавани от спецификата на националната държава, то вносният проект за бъдещето, следван от опозиционния политически елит, по необходимост е ориентиран към максимално елиминиране на националното в културния дискурс.

Такова едно елиминиране изисква продажен локален професионализъм от най-висока проба, за което не се скъпят никакви средства.

Процесът има най-фундаментален характер и по същество е еквивалентен на смяна на чипа на нацията.

Това е и най-елегантният метод за елиминирането на проблема национална държава - преформулиране на националния културен дискурс, очиствайки го от всяка “провинциална” и “архаична” специфика, коригирайки “неправилни” оценки и “погрешна” терминология според изискванията на една много по-висша, гъвкава и високо интелектуална културна платформа с европейска и даже световна легитимност.

Предполага се, че това е и начинът да се достигне до идеала, проповядван от бившия европейски велможа Ван Ромпой, според който “трябва да се откажем от всякакви опити за възстановяване на националната идентичност, че няма народ, няма родина, Европа е нашият универсален дом.”

От чисто формална гледна точка е ясно, че става дума за интелектуална пета колона “воините” на която, в идеалния случай, действат по предписание отвън не само по време на избори, но и по време на дълга “обсада”, заемайки ключови или даже командни позиции във всички сфери на държавната дейност.

Ясно е, че ако се “превземе” образователната система на държавата новопокръстените поколения ще поемат автоматично контрола на споменатите командни позиции - стратегически много потентен ход за който, обаче, се иска време.

По тази линия много успешно работи Сорос и може да се похвали с изключителни постижения, особено в България.

“Превземането” на образованието може да започне, например, с външно финансиране на университетски преподаватели, особено в областта на хуманитарните науки, последвано от окупирането на цели катедри, а дори и на цели университети, което се оказва не особено труден проблем на фона на мизерната финансова подкрепа от страна на държавата.

Преподаватели и специалисти от тези академични звена допълнително се използват като експерти при формулиране на културни и образователни програми, заемат места в комисии, които оценяват и определят финансирането на културни проекти, или са членове на всевъзможни журита за литературни и други награди.

Някои от тях се наемат като политически консултанти с, практически, пряко участие в гласуване на закони или определяне на стратегия и тактика по време на избори.

Дейността на този новопокръстен културен елит у нас е много интензивна от доста години особено в сферата на литературата, което никак не е за учудване.

Много от нас помнят времето преди 1989 година, когато Съюзът на българските писатели беше най-влиятелната културна организация едва ли не лично курирана от Тодор Живков.

Последното показва колко ориентиран политик е бил Първият по отношение на това кой културен компонент е най-важен от идеологическа гледна точка - Дискурсът! Не случайно нашите доморасли неолиберали следват най-ревностно Татовата линия. С всички средства и абсолютно безкомпромисно.

Напоследък бях малко попритеснен, че моите съграждани най-провинциално изостават в това отношение, но битките около наградата за поезия на името на Иван Пейчев ми показаха, че и там знамето на либерално-демократичната култура гордо се развява.

Е, първоначално пръчката му така се пречупи малко и трябваше да я вързват с канапче, но все пак успя да се развее.

Ролята на канапчето изигра принципиалната позиция на компетент от журито, който заявява, че наградата просто няма как да се присъди на поетеса, която е завършила Литературния институт “Максим Горки”.

От гледна точка на западните демократични принципи - най-похвална поза! Превърната в позиция. Сега съм спокоен, че пред неолибералното културното развитие на Шумен едва ли могат да се появят непреодолими пречки.

Друга важна компонента в борбата за демократизация са западните медии контролиращи практически без конкуренция световния информационен поток.

Те са и на предния фронт на развихрилата се с пълна сила информационна война, свлякла се до нивото на най-долнопробна пропаганда.

До каква степен става дума за либерал-демократична пропаганда, очистена от всякакви факти и от опити за доказване на каквото и да е, можем да илюстрираме с последния случай на отравянето на двойния руски агент Сергей Скрипал в Англия.

Логиката на обвинението, по аналогия, върви примерно така (идея на Анатолий Васерман): ако в използваната отрова има химически елементи от Периодичната система на Менделеев, то е очевидно, че са виновни руснаците тъй като Менделеев е руснак.

Руснаците имат едно денонощие да си признаят и да се покаят. Ако не си признаят, натискът продължава по сценария на Международната агенция за борба с допинга в спорта. Ако си признаят - съвсем са довършени. (http://rusnext.ru/recent_opinions/1521185277).

Това са низините на информационната война и, съответно, висините на днешната либерал-демократична пропаганда, в която спусната “от горе” установка (термин до болка познат и подробно анализиран от Александър Зиновиев, например в “Зияющие высоты”) се разтръбява моментално от световните информационни агенции, като поредна демонстрация на победата на демократичните принципи в борбата с всички ретроградни сили, които най-нахално и неправомерно изискват някакви си там факти и доказателства за нещо кристално очевидно, тъй като е формулирано от най-висок демократичен амвон.

Новопокръстените верноподаници слушат с трепет какво им се казва от съответния велможа или даже кардинал на демокрацията, който, по неоспоримо право, няма нужда нищо да доказва.

Не може да има алтернатива на спусканата от “горе” истина, която се разтръбява мигновено по целия свят от демократичните медии, получили най-правоверна и единствено позволена интерпретация на всички отфилтрирани новини (отфилтрирани чрез елиминирането на всички събития, които просто нямат никакъв шанс да бъдат демократично одобрени и издигнати до ниво новини).

Всички техни противници в информационната война автоматично са поставени в позицията да се оправдават или опровергават, без да имат технически възможности да представят глобално своя собствена линия.

Алтернативата е да не обръщат внимание на атаките, което много скоро ги дамгосва като отявлени врагове на прогресивното човечество.

Добър пример е Русия, която напоследък успешно прави опити да представя алтернативна гледна точка на западния информационен пазар като нейните агенции “Russia Today” и “Sputnik” се превърнаха в абсолютен кошмар за правоверните медии и куриращите ги политици, правещи непрекъснати опити да ги поставят извън закона, без да нарушават демократичните принципи.

Идеологическият контрол е толкова всеобхватен, че вече се говори за неолиберален терор. Например, по въпроса за въвеждане на трети пол в личните карти (шофьорски книжки).

Собственикът на най-големият вестник в щата Вермонт, Burlington Free Press, уволнява редактора Денис Финли защото е нарушил насоките дадени от компанията по отношение на социалните медии.

По случая с личните карти Финли си позволява да коментира в Тwitter (не във вестника!) следното: “Страхотно! Направихме още една стъпка към Апокалипсиса!” (http://video.foxnews.com/v/5708335629001/?#sp=show-clips).

За неолибералния терор в американските университети, където се коват бъдещите кадри на демокрацията, е писано толкова много и вече е такъв проблем, че Американският ПЕН-център в Ню Йорк излезе със специална програма за третиране на кризата.

На този фон неимоверното увеличаване на интереса към руските медии Russia Today и Sputnik в САЩ е причина за абсолютна политико-информационна истерия.

Главната задача пред дадена нация да се запази като уникален цивилизационен феномен (език, култура) съвсем не изглежда тривиален проблем на фона на обстоятелствата споменати по-горе. Най-малкото, иска се всеотдаен труд за културно самоусъвършенстване.

Отдавна е известно в личен план, че най-добрата рецепта за поведение е да останем верни на себе си, да не се опитваме да бъдем каквито не сме, да осъзнаем максимално трезво какво можем и какво не можем.

Например, ако си се родил мъж не е задължително да започнеш да се чувствуваш жена, включително и на хормонално ниво, или като начало само на джендърно такова, в името на някакви дифузни и вечно менящи се критерии за равни права.

Работата по общоевропейски или глобални проекти трябва да заеме своето подобаващо място, което не може да бъде първостепенно, по простата причина, че това е преди всичко вносен проект, осъществява се по вносна програма, облагодетелствайки с голямо предимство авторите на проекта.

Всяка държава си има свои собствени национални интереси, които не трябва да се подлагат даже на съмнение поне що се отнася за нейното съществуване като уникално социално образование.

Последното не означава, че трябва да се отричат постиженията на европейската или западна цивилизация. Условието е да не се налагат насила или да се изисква най-снобски квазирелигиозно преклонение, съпроводено с необходимите и за много държави неизбежни човешки жертвоприношения.

Най-сетне трябва да ни стане ясно, че Западът не се интересува от процедурата и нейните принципи като такива - важна е крайната цел: приемането на неговите мировъзренчески догми и ценности като свои.

Оттук нататък, след такава една успешна смяна на чипа на националната култура, всичко ще върви “Као намазано!” (за визуална илюстрация виж Мия Алексич във филма “Д-р” по Бранислав Нушич). Оттук нататък не ни остава нищо друго освен да викнем “Да живее глобализма, светлото бъдеще на човечеството, в което ще има само една нация!”

За финал ще резюмираме тази статия като съвсем леко удължим заглавието й:
За културата няма граници - без корени няма култура - без култура няма нация.