Георги Стойков

(„Случайна сълза в окото”)

Едва ли е нужно да признавам, че се радвам на приятелството на Христо Ганов от почти половин век. На него и на семейството му. Едва ли е нужно да уверявам, че и моето семейство се отнася към неговото с чиста обич и преклонение. Една взаимност, една дружба, която има своите духовни обяснения.

От половинвековната си писателска деятелност Христо е извадил близо сто бисера от най-интимните си преживявания и ни ги поднася в спретнато томче, назовано невинно „Случайна сълза в окото”. Не знам чия е заслугата - негова или на издателя му, - но се е получило нещо респектиращо.

Всички значими български поети - особено лириците - са отделяли особено място на любовната тема. Няма да се спирам на тези преди нас - там времето е отсеяло най-доброто и то продължава да ни служи и днес.

Силната група, с която Христо Ганов тръгна през втората половина на миналия век в лицето на Владимир Башев и Любомир Левчев, на Петър Алипиев и Христо Фотев, на Андрей Германов и Дамян Дамянов и малко след тях на Калин Донков и Георги Константинов, на Матей Шопкин и Маргарита Петкова и днес владее любовната територия на България.

Като всички лирици по света и Христо Ганов още с първите си изяви в поетичното творчество извиси категорично своето АЗ - азбуката на лириците. Поетическият образ на лирическия му герой, разкошната му мелодика минава през сърцето му.

За разлика от повечето му колеги той е встрани от обстоятелствеността и опредметяването на мислите и чувствата. Мисълта при него е синтезирана и внушава истините по логически път. Затова неговите стихове, за разлика от такива, също добри лирици, като Евтим Евтимов и Недялко Йорданов, трудно стават за песен.

Те обаче даряват с мъдрост - нещо, което все по-рядко срещаме в съвременната ни поезия.

Няма да открия формулата за състава на водата, ако кажа, че любовта е вечната тема в живота и в изкуството, откакто свят-светува. Тя има много измерения. Кои от тях намираме в любовната лирика на Христо Ганов?

Нека не звучи амбициозно, но ще се опитам да маркирам само онези открития, които ме поразиха и за които от сърце завиждам на Христо.

На първо място търсенето - тази вечна жажда да откриваме, да преоткриваме:

„И я търсех отначало дни и нощи,
и ето - съвсем неочаквано снощи
тя със своя образ вълшебен се мерна
в една стара крайбрежна таверна…
И с обич в душата, дълбоко пропита
разбрах, жива е, жива е Афродита.
И пак всеотдайно аз тръгнах след нея,
готов да я следвам дори до Егея…

(„Романтична песен”)

Очакването и всеотдайността в общуването, които са обвеяни със святост, стигат при Христо Ганов до обреченост. Тук обобщенията надхвърлят връзката между двата пола:

„Ах, всяка любов ме е правила по-слаб,
Сила - всяка любов ми е давала.
Била ми е нужна като въздух и хляб
И докрай ме е опустошавала…”

Или

„Разбирам правдата горчива:
на болката в часа голям
или в минута най-щастлива
човекът винаги е сам…

Не зная и онази правда,
че в нашия човешки ден
като последна глътка въздух трябва
да съм до теб!
Да си до мен!”

Може би съм твърде сантиментално устроен, но аз намерих отговор за себе си в ония стихове на Христо Ганов, в които интерпретира тъгата като неотлъчна тема в общата тема за любовта.

Всички, в една или друга степен, в своя житейски път сме минали и през нея. И при радост, и при разлъка - вкусвали сме от солените сълзи на обичта. Ето какво ни разказва (именно разказва) Христо за един празник в ресторанта. Разказва ни за най-хубавата двойка на маса за двама. Всички ги гледат в захлас. И когато стават да танцуват…

„Господи, какъв танц!
Плътно прегърнати, а не се докосваха,
Отдалечени, а бяха едно тяло…Тя
плачеше без сълзи, а усмивката
не слизаше от лицето й…Той я гледаше
обезумял от нещо…Очите му
я гледаха, тя плуваше - бяла - в ръцете му,
те си казваха мълчаливо нещо много важно,
нещо съдбовно,
което ние се мъчехме да разберем…
Бяхме сигурни,
че това е първата им любовна вечер.

А всъщност
те се разделяха…?
(„Островът”)

А „Старата тъга? Тази пасторална картина на нещо скъпо, но отминало - като детството, като юношеството.

Или за оная „Страшна среща с моя приятел”, където този приятел цяла вечер мълчи и пуши. А лирическият герой разказва и разказва за Нея - истинско и измислено. Късно през нощта си тръгват.

„Бях му казал всичко и вече мълчах.
Чаках да заговори нещо за себе си.
Но той не каза друго,
а пак настоя
да му разказвам още,
още
за нея…”

Ето как големият майстор и от мълчанието изтръгва истини, които покъртват.
Хубаво е когато за една книга и за отделни творби може да се говори дълго. Невъзможно е (поне за мен) в един отзив да се засегнат многобройните аспекти на любовната тема като доверието например, надеждата, гордостта, солидарността, вярата и още десетки подтеми.

Специално внимание в лириката на Христо Ганов заслужава пейзажът като елемент от съдържанието. Той е невероятно точен и допълва психологическата драма на лирическия герой.

Силно впечатление оставят онези строфи, които звучат като сентенция. Кратки като дихание, те зареждат с вяра човешкия разум, но и предупреждават за нашето несъвършенство.

„И защо съществува
с любов и омраза?
Чуваш ли - трябва, трябва
любовта да се пази!”

И търсенето на онзи желан отговор, който едва ли някога ще намерим:

„Колко пъти трябва да се влюбваме,
и за истинската любов да узреем,
да се намираме и да се изгубваме,
но най-после да я доживеем…”

Незабравима е и онази въздишка, която Христо Ганов е отронил за жена си, за Катя:

„Как безумно премина животът ни, боже!
Във годините се вглеждам и вслушвам -
и навсякъде един без друг не можем!
Човекът - това са двама души.”

Посветена на Катя, тази въздишка е добре да бъде чута и осъзната от целия човешки род.

31 май 2007 г.
Художествена галерия „Илия Бешков”
Плевен