СНЕГЪТ ЗАСИПВА СИВИТЕ ТОПОЛИ…
***
Снегът засипва сивите тополи…
Пусто е. Полето се белее.
Затрупани са всички пътища и вече
посоките си трябва да избираш сам.
Гледай,
пред тебе няма стъпки.
Във въздуха дори крило на птица няма.
Какво ли те очаква, щом накрая
следите ти ще стигнат хоризонта?
Снегът остана някъде след тебе.
В краката ти събудена трева напира
и чуваш ручей. Надалече
житата зреят. А още по-напред
във зрелите стърнища капят орехи….
Обръщаш се преди да те прихлупи залезът.
След теб отново тъй полето се белее
и над тополите отново тъй
се сипе сняг…
1971
***
На припека върху баирите отсреща
все същият унесен в дрямка миг се излежава
и тишината не помръдва, за да не го събуди.
Дошъл кой знае откога и не поискал да си тръгне,
пък и накъде сред тез чукари.
Тясната пътечка сред шубраците
сама не знае накъде извежда.
Ако забравиш посред нея мисълта си,
тя няма никъде да иде,
а ще приседне отстрани, за да те чака.
Защото знае - ще се върнеш
щом разбереш, че си вървиш полека
без мисъл във главата.
Игнатица, 1998
ЛЮБОВ
Прозорците на твоя дом не гаснат…
А долу, пак - посред руини, сипеи, треви бодливи,
сред прах и черен мрак, пресъхнали реки;
все в ниското, по пътища от кремък,
сред покаяние и пак до пояс в страсти;
нагоре все - достойна за възхвала! - пъпли,
дори за миг не спира, тълпата разнолика.
Подобни на мушици са - и нищ, и знатен -
нещастници наглед щастливи,
тъмно и неясно войнство…
Но все натам - към дверите ти златни,
към светлото сияние зад тебе.
(Безкрили твари! И какво ги движи?)
Ще плисне дъжд, градушка ще удари
и гръм ще ги смете посред пороя,
но дъх не си поели още и отново
незнайното им войнство тръгва.
Боже мой, кое ги тласка? - тъмна страст или
душа от пламък?
За тях ли все неземният ти глас в ефира пее?
За тях ли все е полъхът на ласките ти нежни,
целувките ти огнени, които не прощават?
Коя си ти? Защо в покоите си
смъртен не допускаш,
а жертвите ти вече са безчетни? -
съседка на смъртта и на живота.
… аз спирам насред път и в мрака чер съзирам:
на твоя дом прозорците ме викат…
1988
СЪРДЕЧНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ
Само тези нощи, в които сме двама,
само те ми останаха вече, любима.
Сутрин напускам нашия дом
тъй, както окоп се напуска.
Аз - един лошо обучен войник,
един сантиментален войник
без надежда да оцелее.
Не разбирам защо е това гръмко ура,
това провиране под телени мрежи
и това чувство за гибел в краткия час на покоя.
Само ти знаеш как се завръщам понякога -
като от бойно поле: оглушал
от шрапнелите на лошата клюка,
улучен от снайперите на мълвата,
от бодливата тел на завистта изподран.
Какво да се прави -
до днес не успях да науча очите си
като зад чужда ограда
зад усмивката на приятеля да надзъртат
и вече е късно да го направя.
Продължавам да получавам
двойки по пресметливост и отдавна е ясно,
че докрая ще влача най-тривиалната днес диагноза:
сърдечна недостатъчност.
Питам се често: не ти ли омръзна
все рани да ми превързваш,
с мехлеми болката ми да мажеш,
за утеха добра дума да търсиш?
Но си казвам, че всъщност
щом един човек като теб съществува,
нищо не е напразно -
ако не аз, то поне надеждата ми ще оцелее.
1986
***
Ще бъде въздухът горчив
от късна есен и презряло слънце.
Зад сивия предел на вечерта,
зад тъжния предел на самотата
ще има някой друг -
докрай познат, очакван, приближаващ.
След тънките кори на кестените,
след пясъка и след забравените жестове
ще идва пак
познатото усещане за двама.
Така се уморих да си далече!
1969
***
Обичай ме
във времето, което не престава да се движи.
Обичай ме, когато викаш спомена за мен,
когато дрехите простираш,
дори, когато ме забравяш.
Защото нищо друго
край морето няма да се случи -
само непресекващи вълни…
1975
***
Къде живее нашата любов?
В кухнята ли, дето в ранно утро
изпиваме кафето си забързано,
а вечер нервно съдовете тракат?
Дали във стаята, която телевизорът
изпълва с новини тревожни
и ти натискаш копчето, за да не чуваш?
Или във спалнята, където влизаш
умората си да приспиш за малко,
за дневните си грижи да забравиш?
Мисля си понякога, че е възможно
тя да е напуснала дома ни вече,
но виждам как насън ми се усмихваш
с онази хубава усмивка твоя,
с която сякаш хиляди години
утрото в прозорците ни викаш…
1986
