ПИСМАТА НА ЯНАКИ ПЕТРОВ

Димитър Кенанов

Камарадо, това не е книга,
който я докосне - докосва човека.
Уолт Уитман

1.
Търся път към темата, която заявява заглавието. И сигурно следва да започна от информационната среда през втората половина на миналия XX век. От селското ми детство и ранното юношество помня площадния стълб с фунията на високоговорителя, откъдето се разнасяше гласът на Радио София.

На поляната в граничната застава в Ивайловградското село Славеево вечерно време понякога се разпъваше платно на екран, където се прожектираха филми като напр. „Застава в планината” (1953), „Летят жерави” (1957), „Над Тиса” (1958), „Първият ден на мира” (1959) и др.

След преселването ни от село Сборино, вероятно през лятото на 1958 г., в двора на заставата бе завързана, сигурно по принуда, продадената ни крава.

Пронизва ме още нейното протяжно от жал мучене (Тази дума ме връща към „Вечер” на Атанас Далчев за съпреживян залез в Неаполския залив: Като трева, полюшната от вятър, // зелените вълни се носят кротко// и в шумното задимено пристанище,// тъй както стадо привечер, мучат // и тежко се завръщат параходи). Детското ми сърце се пълнеше с плачещи поплаци, които идваха на вълни и ме удряха в нощната шир.

Безпомощен да направя нещо, не разбирах, че в мене се приютяваше непрагматичен идеализъм към раняващите ни неща от живота. Сега съзнавам, че този вътрешен мой, свръхемоционален свят със съпричастието си е чертаел мислени и неосъществими, утопични действия, както съм ги изразил по друг споменен повод в стиховете си:

СЛЕД ТОЛКОЗ ПОМЕНИ - ЗЕМЯТА СЕ НАДИГА.
И не е чудо вече първата трева.
Замрежват слънцето скорци,
в захлас се викат -
разтваря се за тях безкрайна синева.

Гергьовден е. Но да наточа нож не смея.
Без капка кръв на нивите ще дам поклон:
със светлината само ще живея,
с жената, пееща пред моя дом.

Списание „Пламък”, 1980, кн. 6, с. 126.

На площадчето в Славеево акордеонист събираше край себе си слушатели, извиваха се хороводи. Понякога в ролята на акордеониста се проявявах и аз - родителите ми, като продадоха теле, купиха акордеон „Велтмайстер”, 48 баса, който замени детското акордеонче. Музикалните и танцувалните срещи се продължаваха на вечеринки в читалището.

След това тук-таме по домовете започна да просветва зеленото око на ламповите радиоапарати. Дойде и времето, когато се присъединявах към зрителите на първия чернобял телевизор в селското читалище.

Когато на 12 април 1961 г. полетя за първи път човек в космоса, какъв възторг се изтръгваше от мене - тичах по селския път и гледах към небето сякаш, за да видя космонавта Юрий Алексеевич Гагарин. Запомних неговия лик после по цветните картички и по неговото посещение в България.

За този ден бях „подготвен” от стихосбирката на Блага Димитрова „До утре” (1960), която получих за новогодишен дар с надпис от директора Никола Ангелов: „за отличен успех и примерно поведение” от Педагогическия съвет на Народно основно училище „Христо Ботев” в село Драбишна, Ивайловградско.

В книгата с предречени редове за „първия звездоплавател” има цикъл „Ракета” с три стихотворения, посветени на майката, на първия човек „изскубнат от притеглянето земно” и жената, която ще го чака. Очакването в стиховете на Блага Димитрова се сбъдна - в стихосбирката към цикъла на два пъти съм „дописал” името на Ю. А. Гагарин.

Като чета сега последната строфа от стихотворението „Ракета”, заедно със спомена за възторга от априлския ден, ме докосва облъчването на езически мотив, сигурно неосъзнаван от авторката.

В християнската култура човек не може да бъде равен на Бога, но причастен по благодат на Него. Ето тази строфа за „първия човек”:

Обзрял всемира в непостижната му красота,
той ритъма на световете в своя пулс ще сети
и в ускорения си дъх - дъха на вечността.
Освободен, ще стане равен той на боговете.

Стихотворението „Една жена ще чака” завършва с емоционален призив и с „отворен” въпрос, характерен за разсъдъчната лирика на Блага Димитрова:

- Върни се! - ще зове със сключени ръце.
Избегнал земното притегляне,
това притегляне на женското сърце
мъжът всесилен ще избегне ли?

На няколко пъти мирът в света беше под непосредствена заплаха. В такива дни или месеци битийната тревожност е особено силна на минираната с неспокойствие Южна граница. От Гърция често в заставата виждахме бегълци от гражданското противопоставяне там.

При съседите нощем селата тънеха в тъмнина, а при нас електрификацията беше в пълен ход. Веднъж тракторист с нов съветски трактор успя да забегне в Гърция при работа край браздата. Скоро гърците върнаха трактора. Под вишката имаше чешма, където се говореше, че там представители на двете страни се срещаха за постигане на договорки в подобни случаи.

Суецката криза от 1956 г. и Карибската/Кубинската криза от 1962 г. бяха, слава Богу, несбъднало се очакване за война. В началото на 1961 г. съм си закупил малък „Бележник” с твърди корици и листове на квадратчета.

Там думата „мир” е изписана неколкократно с опити за определения: „Мир значи радост, труд свободен, песни”. Вътре съм преписал стихове от Никола Й. Вапцаров, детски стихове от Петко Р. Славейков, текстове на различни песни и др.. Сред тях е транскрибиран на кирилица италианският текст на харесваната тогава песен „Марина”.

След години от радиоточката в селската ни къща чух и бях запленен от „Подмосковные вечера”, помня и знаковите изпълнения на българските песни „Ясен месец веч изгрява” на Сава Попсавов, „Еничари ходят, мамо” на Иван Пановски и др.

Съчувствието ми към преследвания Микис Теодоракис пораждаше мои стихови откликвания: „Горчиви маслинени ветрове// отнасят замръкнали кораби// към тежките хладни решетки”.

Информационната среда постепенно изграждаше у мене определено гражданско съзнание в оценката на близки или далечни исторически епохи. В Ивайловград се организараха срещи с баба Елена Вапцарова - майката на великия антифашистки поет Никола Й. Вапцаров, с Трифон Палаузов - баща на малкия партизанин Митко Палаузов.

За личната си библиотека купих и биографичната книга за Митко Палаузов от Марко Марчевски. В такива случаи на площада в Ивайловград пионерските дружини бяха събирани в строй за официално посрещане на видните гости. На заставата гостуваха артисти, напр. певицата Ирина Чмихова („Я подай ми, мила мамо, синьото елече…” - нейна популярна песен).

Години по-късно по схема от сп. „Наука и техника за младежта” със закупени части изработих транзисторен дедектор със слушалки и чрез тях при търсенето на радиовълните до мене достигаше мистичното гласово бълбукане на ефира.

Тогава не знаех още, че в света се води идеологическа борба, както не веднага разбрах, че сега леснодостъпната, необхватната свръхинформация се разгръща все по-открито в информационна война, където неистината повече се налага, а от истината се отнемат големи пространства. От нея се отвръщат все повече манипулирани люде - тя стремително намалява своите привърженици.

В борбата за власт над човешките души вместо чистата светлина на просвещението, настъпва лукавият полумрак, пронизван тук-таме от полусветлината на идеологизираната и политизираната лъжа.

Недопустимо е, особено днес, буквално да се възприемат лавинно нарастващите и многократно повтарящите се „вестоносни подхвърляния” в т.н. „Средства за масова информация” (СМИ).

Читателската любознателност ме караше да търся красиво оформените списания „Славейче”, „Дружинка”. По-насетне се абонирах за в. „Септемврийче”, „Народна младеж”, сп. „Младеж”.

Така стигнах и до вестник „Средношколско знаме” и сп. „Родна реч”. След като почнах да печатам в тях стихове, а по Радио София чувах своите първи стихотворни опити, на училищния си адрес започнах да получавам писма на ученици от Велико Търново, Благоевград, Гложене, Дъбравите и от другаде.

От село Любимец Минка Хр. Господинова на 25 март 1968 г. е написала писмо. В него се признава, че адресът е взет от списание „Родна реч”, получавано от нея. Заедно с адреса, четено е стихотворението „Пробуждане”: „Честно да кажа, много ми хареса”.

А Маргарита Венкова споделя, че събира „съдържателни мисли” като средство за опознаване на човека - „колекционира характери”: „Мислите, стилът, начинът на писане, почеркът и др. говорят много за един човек”.

Предлаганите теми за обсъждане обикновено бяха за училищния живот, красотата на българската природа, селата и градовете, за спорта. Разменяха се портретни снимки - „малка пречка по пътя на забравата”; „и само споменът остава, случаен цвят от младостта”…

Нашето детство и ранно юношество е белязано с писма в стиловия и смисловия разред: търсене на „непознато другарче”. Издирих стихотворението „Пробуждане” (Сп. „Родна реч”, 1968, бр. 2):

Светъл звън ли на стада
моите очи пробуди
или жеравни ята
ме отнасят тая утрин

в синя, беловърха планина
със заплакали дървета?
В гроздове, където уловено,
слънцето пътува с есента;
старци пият искрометно вино
и припомнят тъмните години…

Светъл звън ли на стада
моите очи пробуди
или жеравни ята
връщат ми оная утрин?

2.
След запознанството ни в Централната лагер школа „Малчика” - Батак през лятото на 1967 г. приятелството ми с Янаки Петров, на когото съм признателен за дадените ми „литературни уроци”, продължи с писма. Той започна тригодишната си воинска служба като матрос в Созопол, а аз продължих учението си в IV курс на Техникума по механотехника „Тенчо Хубенов” в Хасково.

Не знаех дали ще мога да получа висше образование поради бедност, ето защо избрах професионално направление. Освен това една злорадо сложена петица в дипломата от VIII клас не ми даваше възможност да преборя наплива в Пловдивска езикова гимназия, откъдето ми казаха, че е по-добре да не кандидатствам. Повярвах на този съвет, сега си мисля, че е възможно е да съм бил съзнателно отклоняван да не подам документи.

В южния град Хасково, който Янко Димов римуваше в едно стихотворение с „ласкаво”, представления даваше силна театрална трупа (Васил Михайлов, Илия Добрев, Никола Тодев, Златина Тодева, Йоанна Попова, Вяра Делчева и др.), имаше талантливи литературни творци, водени от Янко Димов и Иван Николов.

Тук нямам намерение да представям тогавашните местни поети и разказвачи, но само искам да подчертая приятелския ми творчески диалог с Генчо Христозов и Огняна Свиленова (Ярко талантливата, добрата „посестрима” по перо в определен момент напуска „Хасково благословено” - така Огняна Свиленова отбелязва мястото на написано писмо до мене).

В читалище „Заря” се записах в кандидат-студентски курс, воден от учителя Александър Митев. Както в много градове, и тук главната улица привечер се превръщаше в „чарк” - движещо се многолюдно събиране на разхождащи се хора от различни възрасти по два потока - на отиване и връщане.

Ето в този накратко нахвърлян контекст започна писмовното ми общуване с Янаки Петров, което е взаимно опознаване в изпълнение на известния философски призив „Познай себе си”. Непринудено написаните редове включват литературни съставки, но писмата са в рамките на описаната вече тогавашна поколенска традиция.

Те са строго лични и не бива да бъдат смесвани с литературния, епистолографския жанр, познат ни от античната литература до Ново време (напр. Луций Аний Сенека, св. Евтимий, патриарх Търновски - в неговото „Житие на св. Йоан Рилски” или в писмото му до мних Киприан в Атон, разменените писма между Марина Цветаева и Райнер Мария Рилке и много други).

Другарските споделяния за юношеските вълнения и за търсенето на познавателни пътища към света на художественото творчество всъщност чертаеха видения от въображаема, мержелееща се „втора действителност”. Нея съзнателно, дори в опиянение са търсели, били са потопени четените от нас „прокълнати поети”, чиято редица започва от Шарл Бодлер.

Да разбера това явление ми помогна книгата на Димитър Аврамов „Естетика на модерното изкуство” (Издателство „Наука и изкуство”, С., 1969). Тя стана за мене откровение и ме покори с изключителното си вътрешно въздействие и външно - с полиграфското си оформление.

През студентството си в тетрадка конспектирах избрани места от ценния труд - в тези извадки се зачитам и до днес. Редактор на изследването е Исак Паси, чиито „Философско-литературни етюди” (1968) съм препрочитал с извънреден интерес.

За всеки обгорен „жител” или съмишленик на „втората действителност” е обичаен духът на свръхидеализма и свръхмаксимализма в ценностното възприемане на реалната действителност. Янаки Петров в писмата си стана разумен коректив на емоционалните ми летежи при мене и при Атанас Бучков - литературен „събрат”, споделящ писмовната ни трапеза.

Със земния си непрагматизъм сигурно наедно сме се разпознавали в иносказателния образ на Бодлеровия „албатрос”, комуто „исполински криле” пречат да върви по земята, неразбран и осмиван от злословните мълви на тълпата.

Първото писмо е от Созопол, 18 декември 1967 г. Янаки Петров е телеграфно кратък - съобщава ми, че изпълнява воинския си дълг; очевидно с разбиране, търпение и смирение приема отредения му най-дълъг срок на армейско служение по това време:

„Здравей, момче. Не съм те забравил! Моряк съм. В Созопол. 3 години. В 1970 г. на 29 септември ще бъда цивилен. Прати ми стихотворения. И ми пиши по-надълго. Ти поне имаш време. Янаки”.

След два месеца е второто писмо с извинение, че пише рядко - разбираемо за армейските условия. Тук и в други писма става дума за новоизлезли стихосбирки, в случая на Христо Фотев, Александър Геров. И без подсещане знаех, че съм длъжен да му изпращам излизащите книги с поезия.

От личен опит той ми дава приятелски съвет: „Как живееш, момче? Живей. Но и учи добре. Особено българския. Граматика, литература, всичко. Приемните изпити са трудни. Комисиите са взискателни. А ти трябва да следваш. Който върви като мене през просото, не прокопсва. <…> Няма как, братче! Ако те мързи да учиш, ще се увериш наесен. Да си пожелаем здраве. Янаки”.

Стараех се да уча, да разширявам литературоведската си култура. Зачитах се в учебника по теория на литературата на Леонид Ив. Тимофеев, който ми предостави от библиотеката си близкият ми учител Янко Христозов.

Иван Николов показа новоизлезлия „Български римен речник” (1967) с ясното разбиране, че творческото писане е дар и не се учи по книги (Иван Николов е един от малцината изключителни майстори у нас на римното изкуство).

През късното лято на 1968 г. станаха две събития - влизането на войски от Варшавския договор в Чехословакия и Световният младежки фестивал в София. За Прага научих при купуването на вестници от павилион на РЕП до читалище „Заря” в Хасково. Кандидат-студентската кампания беше изтеглена по време, писмените изпити държах в София. Бях призован в казармата и заминах за Пловдив.

След няколко дни служба ме извикаха на портала. Баща ми Вълчо Петров Кенанов донесе уверение, че съм приет за студент във Велико Търново.

Независимо от сложната, на практика - военна обстановка, Министерствата на отбраната и на просветата са преценили важността на образованието и вземат решение всички новоприети за студенти новобранци да отложат службата си след завършване на висшето образование.

За мене е промислително чудо - писмото за приемането ми за студент да стигне по пощата до родителите ми в с. Узунджово, а баща ми да тръгне с влака, да намери Ректората, да ме запише за студент и след това да ме издири в едно от поделенията в Пловдив.

Израснал в бедност, баща ми не е имал възможност да учи, освен в началните класове. Трябвало е да се помага в обработването на нивите и в скотовъдството, макар че е можел да стане превъзходен инженер. Веднъж дори ми каза, че няма как да ме издържа финансово в учението.

След като показах уверението, командирът на поделението веднага се разпореди и аз приключих с първата си армейска служба.

Янаки Петров в писмата си загатва за пошлост в казармата - предполагам, че става дума за отношението към новобранците от „старите” войници („Вече се чувствувам малко по-добре. Притъпях и по-малко ме боли, когато се срещам с пошлостта”. 2 март 1968 г.).

Няколко месеца по-късно той ме пита дали съм вече студент: „Дано не си в казармата, но дори и там да си, няма нищо страшно. Стискай зъби и върви. Изкараш ли жив и здрав първата година, знай, че ще излезеш от там”.

Действително „старите” войници си имаха неформални лидери, които буквално подстрекаваха да се издевателства над току-що дошлите попълнения. Помня как един от тях ми каза, че не са знаели за неочакваното ми уволнение, за да ме унизят, както те си знаят.
Писмото от началото на месец март е на няколко страници, изписани с молив. Янаки Петров пояснява самоукорно думите си за „пошлостта” като преди това отбелязва за творчески застой:

„Аз забелязвам застой при мене и той сигурно ще окаже влияние. Чудно ми е - хората са били в концлагери и пак са били поети. Муса Джалил например. А мен една глупава казарма ме обърка. Но те са имали срещу кого да насочат стрелите си, а аз срещу кой да размахам юмруци.

Казармата не е виновна, че има лоши хора. Нейната вина е, че дава често права на лоши хора. Но не е ли смешно да пишеш за новобранските си мъки. Кому е необходимо това? Ето тия неща ме объркват”.

Тези размисли по Вапцаровски романтично са продължени на 24 март 1968 г. в навечерието на излизане в просторите на морето: „Ако пишат във вестниците нещо за нашия флот, ще разбереш къде съм. Въпреки всичко, щастлив съм, че съм морски.

Все пак друго е търговският флот. Може от мене човек и поет да не стане, но всички пристанища на света ще бъдат мои. Ще завърша литература и ще плавам като прост моряк”.

В осмислянето на ситуациите в матроското всекидневие, в бита, Янаки Петров се оттласква от повърхностното оценностяване на видимата битийност, за да се провиди нейната невидима същина. И това следва да бъде цел на творчеството: „Не конкретните случаи са важни за поезията, а онова вътрешното, което е скрито”.

Българската народна армия по това време беше могъща сила и изпълнението на воинската служба се приемаше за свещен дълг. На изпроводяк в армията свидетелката на турския геноцид над българите в Източна Тракия през 1913 г., покрованката Митра Делчева - моя баба по майчина линия, ми напомни благопожелателно, че както всеки дом се нуждае от грижовен стопанин, така и домът на България има потребност от верни стопани воини.

Кипърската криза през 1974 г. ме завари като заместник-командир по политическата част на застава „Ружица” в Смолянския край, село Кожаре. Сигурно часове преди военния сблъсък в Кипър в една много ранна сутрин командирът на заставата ме събуди - обикновено си лягах с дрехите, тъй като сигнализацията на „кльона” се задействаше често и трябваше да съпровождам тревожната група със следово куче.

По шифрограма се нареждаше да се направи оглед на граничната бразда и обозримата гръцка територия, защото Шестият американски флот е започнал предвижване в Средиземно море.

Заради Кипърската криза, да продължа отклонението си от разказа ми за писмата на Янаки Петров, уволнението на набора граничари се отложи с два-три месеца. По заставите настана опасно емоционално напрежение сред граничарите, включително и в Смолянския отряд.

Най-буйните, т.е. най-недисциплинираните, бяха събрани в работна група на заставата на Шабаница и заедно с група сапьори трябваше да изградят докрай телената преградна ограда, известна с наименованието „кльон”, в труднодостъпен планински терен - заставата се намираше на най-високата му точка.

Запомнил съм как при дъжд светещи синкопи от гръмотевични разреждания страховито пробягваха по телените редове на кльоновата мрежа. В апаратната загоряха кабели и мисля, че се появи мирно разредило се, политнало кълбо на мълния.

Кадрови офицер от щаба на отряда се отказва да ръководи групата и аз, старшина школник, бях изпратен на мястото на офицера-връзкар. Когато пристигнах, видях как сапьорите буквално грубо ругаеха командира си, който напразно се опитваше да ги разбуди и отпрати на работа.

Стана ми ясно защо кадровият офицер е използвал връзките си, за да бъде откомандирован - войниците бяха на практика неуправляеми.

Когато приемах моята група, строена в полумрачния продълговат коридор на заставата, видях, че някои бяха облечени полуцивилно. Слава Богу, намерих верния словесен път към сърцата на злонастроените граничари.

Казах им, че имаме две цели, едната - всички да се върнем живи и здрави вкъщи, втората - да се изпълни разпореждането за дострояване на кльона. Затова те трябва да забравят пътя към близкото село Мугла и кръчмата, а ако изпълнят строителната задача до срок, който самоволно определих, обещавам им 5 дни домашен отпуск.

След това осъзнах за себе си, че нямах право да давам отпуск. От тях чух: „Старшина, само стой настрана и гледай”.

Това и правех през следващите седмици - гледах и вкусвах от боровинките, докато войниците изпълняваха неформалния ни трудов договор. Когато всичко завърши, завърнахме се благополучно в Смолян, където на плаца ни прие зам.-командирът на отряда.

Той се съгласи да изпълни обещанието ми, дадено пред групата - всички заминаха в отпуск. Само аз бях забравен и се върнах в заставата.

В периода на превратните „демократични” промени не зная кой послушен безумец даде разпореждане „кльонът” да бъде премахнат и изцяло да бъде разградена Южната ни граница…

За опасно трудово премеждие, преминало при извършване на ремонт, Янаки Петров ми разказва в писмо от 21 август 1968 г.:

„На ремонта бях пострадал много. Подводната част на кораба се боядисва с една черна боя, на която казват кузбас. Когато бяхме на док и събаряхме старата боя, прахът, който падаше отгоре ми, обгоря лицето, напълни очите.

Бяха адски болки. Пострадаха още няколко непредпазливи момчета. Лицата ни се избелиха страшно. Няколко дни бях полусляп, но всичко се оправи, дори белези по лицето ми не останаха”.

Следващата текстова част на писмото е пронизана от осъзната в дълбочина воинска отговорност:

„Сега ти пиша от болницата, но тук съм за дребна работа. Трябва да ме изписват, защото на кораба работата чака мен, а не някой друг. Поверените механизми трябва да са винаги изправни, защото никой не знае кога точно ще натиснат звънеца за бойна тревога”.

Продължавайки да следи и да чете списание „Родна реч”, в бр. 1 от 1968 г. Янаки Петров съзира името ми в рубриката за критика „Поща”: „Според мене отзивът на редакцията е правилен. Надежден си. Но все пак много е важно как ще се развием по-нататък”.

Ето редакционната бележка: „И двете части на стихотворението са написани с едно ведро чувство и усет за младостта на чувствата. Ще ги предложим за печат. Нашето пожелание: тук-таме се усеща влияние от известни поети - главно в изразните средства (напр. Христо Смирненски). Бъдете внимателен”.

Тук се рецензира сигурно посветеното на моите съученици стихотворение „Юноши” (вж. бр. 2 на „Родна реч”). Изведеното изразно влияние е в първата тристишна строфа:

Загубихме детинския си глас …
Една априлска утрин ни целуна
немити, босоноги юноши.

С етичен свръхмаксимализъм в дългото си мартенско писмо Янаки Петров споделя съкровено признание, че е направил съдбоносно откритие за себе си.

Сбъднато е неговото очакване за среща с неговата истинска съпътница в живота и за страха да не я загуби: „Готов съм никога да не я докосна и никога да не споменавам за чувствата си, но тя да бъде винаги около мене - в мислите ми, аз - в нейните мисли”.

В две юнски писма Янаки Петров дава приятелски напътствия за предстоящите кандидат-студентски изпити:

„Надявам се да те приемат в университета. Чети много и не само от учебниците!” Като първо учебно заведение е добре да се посочи Велико Търново: „Там приемането е по-сигурно. Но за един поет, разбира се, е по-добре да следва в София, отколкото в Търново”.

В този контекст следват редове, пропити от нескрито огорчение: „Сега от флота изпращат трима човека да следват в СССР журналистика. Аз не съм между тях. Никога не ми е вървяло. За мен не се досети никой, въпреки че във флота ме знаят.

А изпращат хора, които никога не са писали - дори една дописка да бяха написали някъде. Тук се гледат само тези, които са активни в комсомолската работа. А подземните реки не са на почит. Нищо. Ще се пукне някъде земята и ще излезем на бял свят”.

В открито море всеки кораб е изложен на опасност от непредвидими по сила сблъсъци с водната стихия. Свидетелски отглас от подобни изпитания е започнато, но недовършено стихотворение. То е изпратено с признание за творческо бездействие:

„А аз не пиша. И не знам дали ще мога да напиша хубаво стихотворение. Е, имам няколко започнати. Та нали при най-малкото вълнение започвам да мисля в стихове. Но стиховете са едно, а готовите стихотворения - друго”.

След недовършения стихов текст идва пояснение: „По-нататък не съм писал. А и горното има един милион трески за дялане. Карай! Служба няма”. Заключителният израз е характерен за тогавашното войнишко „говорене”.

Няколко месеца по-късно Янаки Петров ми изпраща наедно с друг поетически текст вече завършеното стихотворение след видими редакционни промени, които се изразяват с различно продължение на стихотворението след 9 ред („Бие силна и страшна вълна”).

След този стих първият, недовършеният вариант се разгръща така: „Бие силна и страшна вълна. И изплуват в смълчаните спомени// роден бряг и любима жена.// Няма пътища. Всички посоки// дебнат с дива, стремителна смърт. Над морето - безжалостна локва, // гладни гларуси стръвно кръжат”.

БУРЯ

В морето, наречено Черно,
далеч от Родината
един кораб в двубой със смъртта.
Падат ниски оранжеви облаци,
тъжни облаци в тъжния ден.
И замират стрелките на всички часовници
в този залез голям и червен.
И моряците гледат горестно…
Бие силна и страшна вълна.
Как тъгуват дълбоко, вдън спомена
роден бряг и любима жена.
Не тъгувайте.
Само в лазурите
има силна мъжествена смърт.
Не умира тоз, който във бурята
е намерил смъртта
насред път.

* * *
Вятърът отрони от гнездата птиците
и отвя ги нейде на небето в дъното.
И се нижат дните - черни върволици
от мъгла и тъмно гръб в студа прегънали.
И вълните силно се притискат в плажа.
Топло не намират - лед е на брега.
Полумрак дъждовен спуска стряха влажна
и обгръща мълком мократа земя.
Само от комините литнали искри
казват ми, че в зимата някой нейде бди.
Някой чака пролетно, радостно небе,
сокове в тополите, стрелнати криле,
за да тръгне с птиците в цъфналия път.
Чакат го връстниците. Чака го светът.

Двете стихотворения са завършени след дълго промисляне на всяка дума, подбирана не просто уместно, а положена в изразни съчетания така, че текстът да удивлява и внушава, да излъчва избухваща енергия на запределно силни чувства и екзистенциална покруса.

В края на „Буря” съзнателно е направена отпратка към неподражаемата Ботева възхвала на саможертвения подвиг в името на Родината.

При второто стихотворение в контраста на две природни състояния всъщност е скрит „вътрешният пейзаж” на тъмно човешко състояние и изстрадването му до оптимистично просветляване.

Непосредствената, непринудената гражданска отзивчивост на Янаки Петров е несъмнена и последователна. На 23 септември 1968 г. той прилага в писмо стихотворение („Написал съм стихотворение за убития български войник в Чехословакия”):

В ПАМЕТ

на мл. сержант Н. Ц. Николов

Връстнико, който ще мълчиш завинаги.
Бих могъл вместо теб да замълча.
И да заплаче майка ми (О, майките,
плачущите върби над свойте блянове!)
…Прекъснало е детското хвърчило конеца си,
избягало завинаги. И заридава
някакво момиче с една предишна
много бяла панделка.
Така внезапно се почувствах мъж,
че като факла светнаха косите ми.
Приятелю,
в кръвта ти край Вълтава,
в мойта кръв,
ще израсте едно огромно бяло цвете
и ще изпълни с мириса си въздуха.
Защото мойта кръв и твойта кръв е нужна,
за да растат цветята в този свят и
да текат кристално бистри ручеи.

… До тука прочетох със споменно вълнение малка част от купчината писма. Заделям останалите писма от студентските години за размисли по тях в отделна студия.

Матрос Янаки Петров ми е пратил изрезка от неотбелязан брой на списание „Български воин” („Поместиха ми две стари стихотворения в „Български воин. Кой ги е пратил, не зная”. 23 октомври 1968 г.).

Прилагам ги сега като завършек на досегашните разсъждения. „Тъга” следва гражданската тоналност в поезията на големия български поет. Да вникна в същината на тази съдържателна черта намирам подкрепа във възклика на Уолт Уитман: „Камарадо, това не е книга, // който я докосне - докосва човека”. А „Посвещение” те осветява с тихия си „слънчев” лиризъм.

ТЪГА

На чичо ми, загинал в Унгария

Пощальонът донася известие
за героя, загинал при Драва.
В нашия дом тих и невесел
броди лютата скръб оттогава.
И роден след войната, късно
аз я чувам да вие във мен.
Колко смях тя от мене откъсна,
ненабъбнал и нероден.
И в кръвта, и в очите жарава
тя раздухва на син и внук.
А моите пръсти узряват
в един много тежък юмрук.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Нека забравим всички
зимни и есенни думи…
В нощите ледни и яростни
някъде
те са замръзнали.
Грабнал ги зимният вятър
и ни разчупил прозорците.
…Дълго да се обичаме, пролетно.
Пукат корите на всички върби
и е слънчев снегът по поляните.
Гледай:
реките са пълни и радостни,
пълни и радостни.
И зелени.
- Кажи една дума.
- Хубаво.
Още една дума!
- Весело.
Още една дума!
- Гълъби.
Нека забравим всички
зимни и есенни думи.

В книговия вариант стихотворението е без заглавие и вместо „Весело” стои: „Люляци” (Петров, Ян. Зимна птица, С., 1978, 38-39).

3.
…Преоткрих други три стихотворения и послеписно ги добавям като нови публикационни багри в литературния портрет на Янаки Петров. В „Писмо” има поразителна изповед за ценностния „сблъсък” на синовния дълг пред Родината и любовта, проектирана в образа на любимата.

Същата характеристика отнасям и към „Тишина” - в двата текста матросът поет се добира до съкровената лирична висота на фронтови рускоезични послания към света на любовта от годините на Втората световна война.

ПИСМО

Далечна моя, искам да те видя,
ала дългът е „легнал на гърди”.
Тежи над любовта. По тъмно вия.
Сърцето ми е нежно за войник.
Но този свят е зъл и все така наежен.
Земята е цъкалка на кибрит.
И кой ще ми прости за мойта нежност,
когато лумнат кости и гранит?
А майките ни, раждали поети,
войници срещат в каска и шинел.
И времето не иска тази жертва,
когато нищо още не си взел.
Когато си най-луд и дивен, млад,
когато ще се пръснеш от любов,
да носиш през гърдите автомат,
за тъжния си миг да си готов.

ТИШИНА

Навярно ти заспиваш уморена,
а аз стоя на тъмното на пост.
Но зная - ти си мислила за мене,
докосваш ме в самотната си нощ.

Угасват светлини в далечината.
България във мрачината спи.
Аз много тихо стъпвам по земята
и ме сънува майка ми. И ти.

А ето и третото стихотворение-автопортрет - то е продължение на слънчевозарния мотив от „Посвещение” с емоционално редуващите се насрещни пресичания на стиховия ритъм:

ЖИВЕЯ И ВЪРВЯ
в живота си безшумно.
Едно стъкло не счупих.
Не казах лоша дума.

От болка спотаени,
от смях несподелен
под небеса червени
припламвам всеки ден.

А първото момиче
не знай все още, че
безумно го обичаше
най-тихото момче.

И ме терзаят мисли,
желания, съдби.
Мен слънце ще ме плисне
и ще ме изгори.