Григорий Осипов

превод: Иван Антонов

***
Защо вървя във края на полето
към все още неродената звезда
по пътека тясна и невидима, която
води към блещукаща вода?

Защо обичам коси дъждовете,
какво от техния порой ще разбера
за онзи край далечен,
където срещнах любовта?

Отива си денят, угасва в далнината,
изстива там провиснала звезда
и дим печален се разстила в тъмнината,
и никога не ще изчезне димната следа.

***
Надбягвайки погледа, пътят лети,
по-бързо лети от най-бързата птица
натам, накъдето звездопадът блести
над минала обич-зорница.

Той, пътят лети по следите на мойта съдба,
където съдбите отминали вече са вехи,
където притичват пътеводните знаци в света,
а в лунна горичка се крие и ехото.

Където в тревата поляга пак тишина
и къщата бащина гуши се в хълма,
където в Родината моя високо се вие дима
и се разстила в небето, с тъга и с радости пълно.

——-

* вехи - геодезични знаци

***
Времето проверка е за времето разделно,
но във вековете ще остави то следа -
мъката безмилостна и безпределна
и студът от умъртвената мечта.

Отзвукът прекрасен на отминали години
ще замлъква в ехото на моята тъга.
И ще ме отвежда във далечини незрими,
невъзвратимо в свят все още непознат.

Ще веят над поляни ветровете,
ще се стелят мъртвобели облаци над мен,
над измамна топлина от пепел
ще се издига пламък уморен.

Няма връщане във любовта, ах, няма връщане!…
Ала като сън остава тя
в сиромашкото сияние на залези намръщени,
над залези на светове и времена.