Мина Карагьозова

Георги Зарчев, “Спомени от настоящето”, Хасково, 2017

Признавам, че отгърнах тази книга с известно предубеждение. Често си мисля: “А бе, тези мъже защо не вземат да почнат четенето с “Владетелят” на Макиавели. Където черно на бяло пише, че политиката и моралът СЪЩЕСТВУВАТ ОТДЕЛНО…”
Но останах очарована от отношението към света, отразено в тази книга.. Някак си идеалистично - прагматично. Оксиморон е, знам, този израз. Но наистина трябва постоянно да опитваме да покажем на всички останали, че е възможно да се живее почтено и не лошо… Да, донкихотовщина, може би. Но и аз съм избрала, според библейския израз, “да мина през тесните врата”… Затова светоусещането на автора ми е много близко… А и той много ясно е написал, че Дон Кихот е невъзможен без оръженосците като Санчо Панса… Това е ясна заявка за опит да се даде пример - с действие и с писано слово - за това, че борбата за истината и почтеността е възможна. И необходима.
А иначе книгата е много точна, автентична, честна. И е написана от един наистина свободен човек. На когото не му пука за нищо друго, освен за истината… И е проява на гражданска смелост да напишеш мемоари “за настоящето” т.е. за хора които са живи и в биологичен, и в социален план - живи, действащи, верни на себе си и на злото или доброто, което творят в живота си. Хора, които могат и реагират по различни начини на написаното за тях…
Повечето от хората, описани в тези есеистични мемоари са ми познати.И отношението ми към тях се припокрива на 85 процента с това на автора… Дори до отрицателното отношение към литературни герои като Андрешко, и позитивното отношение към Мунчо…
Което е достатъчно основание да предположа, че твърдението на автора за абсолютна достоверност на описаните герои и събития е вярно.
Авторът настоява на жанровото определение “ремарки”. Дори в предисловието дава определение какво има предвид и дава пример с ремарките на Шекспир, които са насочвали постановчиците. Мисля, че текстовете в тази книга далеч надхвърлят скромното определение “ремарки”. Те създават една доста точна картина на хората и събитията от т.н. преход. Авторът в предисловието е счел за нужно да спомене обвиненията в егоцентризъм, които читатели на неговите вестникарски колонки във времето са му отправяли. (Голяма част от текстовете в тази книга са тръгнали именно от дейността на Георги Зарчев като колумнист.) Всъщност, тези обвинения са доста безпочвени. Защото критерият, за да бъдат отправени, е чисто вестникарски. Човек, който прочете тази книга, не би отправил подобни обвинения, поне те биха били безоснователни.Защото не става дума за търсена журналистическа безпристрастност. А за авторска гледна точка, за осмисляне на събития и хора през призмата на авторското аз. Което просто е необходимо условие за всяко литературно произведение. Литературно, а не журналистическо. Да подчертаем.
За тези, които не знаят, искам да кажа, че в Хасково се намира единственият в света паметник на Завистта. Той представлява Икар, който се опитва да полети, но две ръце го притискат към Земята. И тук ще си позволя един доста обширен цитат, който е емблематичен за отношението на автора към “героите” на прехода.
“Някой се самопровъзгласил за Икар решил да направи паметник на Завистта. Хубаво де, ама митологичната история за античния Икар е, че той полетял към слънцето. Къде намесихме тук Завистта? И, ако този самообявил се за прототип на Икар местен герой иска да полети, не му ли минава през ума, че го дърпат към земята не анонимните ръце на Завистта, а неговите съвсем реални дисаги, пълни с пари, придобити по нечестен начин? Икаре, не търси причината в завистта на хората,а в собствената си алчност! Освободи се, ако ти стиска, от бремето на престъпно присвоените пари и може да опиташ да полетиш!”
Нали разбирате, че паметникът си има съвсем реален автор и съвсем реални хора, които са решили да бъде създаден… И сякаш са създали реално обвинение срещу самите себе си. Поне така излиза според автора на тази книга. Вече писах, че книгата е създадена от един напълно свободен човек. Който не се съобразява с политическа конюнктура, материални интереси на национално или общинско ниво, възможни негативи за автора…
Свободен! Какъвто би трябвало да бъде всеки творец, по презумпция. Но реалността доста се разминава с пожеланията… И все пак, в страна като нашата, където не отиваш в затвора и не те убиват заради това, което си написал, писателят реално е един от
най-свободните хора. Свободата за твореца се оказва въпрос на вътрешен свят. На любов към истината, на човешка и гражданска смелост, на отхвърляне дори в съзнанието на мотивите за властови позиции, печалба и пр.
Книгата “Спомени за настоящето” има много герои. Във всеки текст от около три страници има един или повече герои. Но ако говорим за главен герой - то това безспорно е истината. Ако въобще книгата имаше някакво подзаглавие или паратекстов ключ на предната или задна корица, той трябваше да бъде: “Истината над всичко!” “Просто съм се заел да пиша ремарки, а не некролози, за да се налага да спестявам истината.” Ами то, авторът си е заявил позицията много директно и синтезирано… Оставам да прочетем и да осмислим прочетеното.
И, разбира се, един поклонник на истината, един истински свободен човек, неизбежно прави преоценка на собствените си постижения и ценности. Наистина в очите на преуспелите в политиката хора, един човек, отказал се от политическа кариера, може да изглежда неудачник. Но, според автора, това е щастлив неудачник, който има шанса да опише героите на своето време. И тук, разбира се, е направен паралел с личността на Щастливеца - Алеко Константинов, който, ако не ме лъже паметта, също е бил юрист, като автора на тази книга… Щастието е това, което решим, че е… Това го внушава един бивш областен управител, който е направил наивното и романтично усилие да покаже, че е възможен морал в политиката. Напук на прагматичния Макиавели. И е описал в книга своите усилия…
Е, появяват се на пътя му герои от байганьовски тип - нарочно спестявам конкретните имена в моя текст, целта ми е не да повтарям или отричам авторовите оценки за тях. Целта ми е да отразя общите тенденции в поведението на тези хора - тенденции, характерни за времената на див капитализъм по целия свят.
И постоянно се оттласкват байганьовските келепирджии от опитите да им бъде наложено почтено поведение… И си мислят, че са победили, когато по нечестен начин са изпреварили по-достойни от тях. Победа ли е това? Въпросът е риторичен. И техните просташки трикове обиждат интелекта на автора. “Няма как да е иначе, ако си решил да правиш не конспирации, далавери и да ограбваш страната си, а да свършиш нещо простичко и нужно за нея.” - категорично заявява авторът.
Всъщност, една от характерните особености на тези есеистични мемоари е, че всеки текст напомня драматична миниатюра. С пролог, завръзка, кулминация и развръзка. Може би, тук си е казала думата неосъществената любовна история на автора с театъра. В повечето истории “има хляб” за повест, или дори за едноактна пиеса. В края на всеки текст има по един блестящ, изстрадан афоризъм. Това пък ми напомня поантите в поезията. Въобще, така наречената жанрова контаминация - смесването на жанровете - която набира скорост вече четвърто десетилетие, е намерила пълната си и ярка проява в тези текстове.
Текстовете в тази книга са нещо като “Обща теория за вселената и всичко”. Например, в текста за подалите оставка журналисти на в. “Шипка”, от конкретния случай авторът отпрашва директно към Библията. И добре се справя с тълкуването й. Дори е направил лингвистична справка за значението на дума в оригинала. Да, книгата на книгите е наистина концентрирана мъдрост и ръководство за живота. Но колко писатели , а да не говорим за юристи, разбират това… ” Та си мисля, че може би Библията предупреждава всеки един от нас не за опасността да се превърнем не в стълб от сол, а в стълб от пара. Един мимолетен пушек, разтварящ се бързо, неумолимо и безследно във времето и пространството на фона на собствената ни неосъщественост да бъдем себе си.” Да точно за това предупреждава, прав е авторът. И за много други неща.
А всеобщата връзка и взаимозависимост на всичко в познатата ни вселена е ясна за автора и за читателя и без да се цитира разказа на Бредбъри за убитата пеперуда, която променя бъдещето на света.
И да, хората, претендиращи да въплъщават демократични ценности, наистина се ръководят само от лични интереси. Някак си свикнахме с това и го приемаме като нещо естествено. За съжаление, Христо Бисеров и сие не станаха апостоли на новопровъзгласената свобода. А жалко. Те пропуснаха шанса ди да влязат в историята през триумфална арка, като герои. Предпочетоха измъкването през задните вратички.
Авторът си позволява и хумористично отношение към себе си и живота. Като в историята на “неграмотния ходжа”, където правната презумпция - “невинен до доказване на противното” се е превърнала в “неграмотен до доказване на противното”. Ами, целта да спасят колкото може повече от нещастните завърнали се от Турция изселници от правните абсурди на тяхната родина - България - си заслужава риска човек да изпадне в смешно положение…А текстът “Сексуално просвещение” си е откровена комедия на ситуациите…
Свещените книги ни дават и друга опора - когато човек върви по Божия закон, всичко му съдейства за добро. Нещо подобно казва и Георги Зарчев във и чрез своята книга. “Просто, ако наистина стоим и не дезертираме от рубежа, който сами сме си избрали за своя Голгота, то неизбежно светът се завърта около нас и нещата, и хората, които са ни необходими, ни спохождат.”
Това е книга за обречената, романтична борба на един съвременен Дон Кихот за правото да бъде свободен. И да се опита да промени света. И за шанса му да покаже, че извоюването на правото да бъдеш свободен, да бъдеш себе си, да останеш на рубежа, който си избрал за своя Голгота, вече е победа. И то каква.
Вълнуваща, искрена и доста емоционална книга. Финалният текст си е направо поетичен. Всички сме птици, само не всеки го знае…