интервю на Георги Н. Николов с доц. Ивайло Христов

- Приятелю, в контекста на твоите научни интереси, нека поговорим първо за нашата народопсихология. Какви най-позитивни черти вмества в себе си и какви - негативни? И много ли е променена от Възраждането, та до днес?

- Проследяването на еволюцията на нашия народностен характер откроява някои общи „регулатори” на националната ни историческа съдба, които имат пряко или косвено отношение към изграждането и функционирането на българската народопсихология.

Те биха могли да изглеждат приблизително така: първо, проявлението на основните черти в българския национален характер е асиметрично - полюсно: между градежа и разрухата, между бялото и черното, между трудолюбието и ленността (кръшкането), между ученолюбието и невежеството, между доверието и недоверието към интелигенцията, между самоувереността и чувството за малоценност и пр.

Това означава, че в народопсихологията ни сложно съжителстват и се сблъскват добродетели при индивида и колективни неуспехи. Неслучайно индивидуализмът в съвременното българско общество доминира над държавническото чувство.

С малки изключения, в историята ни е преобладавала мисията на оцеляването поединично. Фактор, който развива у нас прекалено силен индивидуализъм, довел до трайно хипертрофиране на индивидуалното поведение у мнозина съвременни българи.

Второ, тези амплитуди в българския характер са обусловени от факта, че нашият живот е бил измъчен живот на народ-мъченик. И при чужда власт, и при своята. Живот на нокти, на ръба, една непрекъсната битка за оцеляване.

Това е матрицата на българското битие. Но точно това постоянно усилие да се задържим и оцелеем, от една страна, показва важни черти в националния ни характер, а от друга носи особена продуктивност, която държи националната ни енергия будна, а и способностите на българина живи!

Трето, за разлика от ситуацията при други народи, българите нямат възможност да запазят и надградят натрупаната положителна инерция от предишната фаза от развитието на обществото. В историческото ни развитие липсва трайна и продължителна епоха на възходящо развитие, което да даде спокойствие на хората и да роди консенсусно мислене. Няма континюитет в онаследяването на ценности.

Ценостите в характера на българите от епохата на късния феодализъм нямат нищо общо с тези от периода на османското робство. Това, което се натрупва през Първото българско царство е разрушено от двестагодишното византийско владичество; създаденото през Второто българско царство е пометено пък от турското завоевание.

След характеровата експанзия през Възраждането и следосвобожденските години следват периоди на упадък. Първият е свързан с катастрофата от войните (1912-1918), вторият е резултат от опита за налагане на чужда ценностна система непосредствено след Втората световна война, а третият с промяната на цивилизационния генотип след началото на хаотичния преход към демокрация подир 1989 г.

Главна негова отличителна черта са постомодерната парадигма на печалбата, хедонизмът и отчуждението. Генерациите, живели през епохата на Третата българска държава след 1878 г. са въвлечени в един непрестанен „характеров хаос”, ако перифразирам проф. Трендафил Митев. Става въпрос за уникален парадокс в съвременната ни народопсихология.

Дедите на днешните българи възмъжават във времената на следосвобожденската българска характерова експанзия, за да завършат старините си в дълбините на първата характерова катастрофа, сполетяла нацията между двете световни войни. Техните синове израстват в спазмите на характерова катастрофа, но доживяват старите си години през характерова стабилизация от втората половина на ХХ век.

А днешните най-активни поколения са възпитани във времената на характерова стабилност и ценностна хомогенност до 1989 г., за да се изправят през втората половина на живота си, пред най-страшния характеров колапс, който българската нация е преживяла при условията на свободен живот. Тоест, след Освобождението до сега по българските земи са преминали четири-пет поколения.

Но всяко едно от тях или е започвало от нулата, или по силата на обективни обстоятелства е било принудено да подменя същността на своя характер. Тази закономерност виждаме при всеки един прелом: например - след 1878 г., след националните катастрофи между двете световни войни, след 1944 г. и накрая след 1989 г.

Пето, по време на преходи начело на обществото застават управници, които в болшинството от случаите са неподготвени професионално и страдат от морални дефицити. Днес е налице например доморасъл провинциализъм на съвременния български политически елит. Именно този слой разруши съществуващите социални структури и атомизира обществото.

За съжаление, в коридорите на властта все повече се „настаняват” хора без стойности и качества. Автентичният елит е призван да има лидерска позиция, а не да търпи спекула и манипулации. С малки изключения, управляващите не формираха нови, качествени ценности у народа си.

А това може да стане единствено с разумна политика, с личен пример, с европейско поведение и трайна загриженост преди всичко за съдбата на България.

- Често говорим, особено по бележити дати, за светли личности в нашата история: Ботев, Каравелов, Левски. Съществуват ли заветите им в реалността ни през ХХI в., или са само повод за гръмки речи и граждански изяви?

- Техните идеали са несъвместими с днешната епоха. Ще дам пример с Васил Левски. След 1989 г. кабинетите на управляващите опустяха и осиротяха откъм „украса” с брадатите образи на класиците на марсизма-ленинизма.

На тяхно място почти повсеместно беше поръчан портретът на Левски. Той стои сега засега зад гърба на овластените при демокрацията и точно тук буквално избухва логичният въпрос: а това означава ли, че идеалите на днешното общество, са идеалите на Апостола?!! Никак не би било грешка, ако се каже ясно и категорично: не - не са!

Защо? Защото житейските и морални норми, от които се е ръководел Васил Левски, нямат нищо общо с утвърждаващите се днес ценности. За каква държава си мечтае Апостолът? В неговото съзнание тя е „храм на истинната и правата свобода”, на „съгласието, братството и съвършеното равенство”.

Там човекът е „свободен с пълна свобода” и „има благословението от Бога да бъде господар с всичките си права”. Днес обаче потомците на Апостола в своето доминиращо мнозинство са унизени от цинизма на новите богати; смазани са от мизерията, те са озлобени и без вяра в собствената си държава.

Формалното създаване на демократични институции (многопартийна система, свободни избори, правителство, което управлява на базата на парламентарно мнозинство и в рамките на мандати и пр.), не доведоха до просперитет на България.

Не се подобри благосъстоянието на повечето от българските граждани. Напротив, все повече факти доказват, че всичко се превърна „в батак”, а развитието на нацията и държавата тръгват за пореден път от нулата.

В държавата на Левски човекът трябваше да живее човешки. Там да владее силата на правото, а не правото на силата. Там всички „живеят под едни чисти и святи закони”. Там „всичко се състои в нашите задружни сили.”

Там решава народът „по вишегласие, а не по мнението на тогова и оногова”, според нечий каприз, алчност, егоизъм, продажност и простотия. Социалното и политическото съзнание на самия Левски са свързани с мисленето на свободен човек, който ясно декларира, че не ще да е „турский и никакъв роб, същото да гледам и на милий си род”.

Докато днес „филите” и „фобите” в София се чудят как да се поклонят по-ниско или на американците, или на брюкселската бюрокрация, или на руския президент, за да получат нещо, което да разпределят между своите поддръжници.

Днес търпението и сривът на национално самочувствие в голяма степен са насаждани от властимащите под натиска на новите световни сили, наложили невидимия с просто око сюзеренитет над Третата българска държава. Това е една постоянно натрапваща се реалност.

Всички правителства на прехода, (без изключение) следваха външни указания и директиви за правене на социалните, политическите и културните реформи. И за да се провеждат по някакъв начин тези преобразования, на българските управници им трябваше уплашен, послушен и търпелив народ.

Но абсолютна илюзия е, че страхът може да роди нещо позитивно и градивно. Страхът ражда чудовища - такива са днес мутрите, мафиотите и олигарсите, поставили под контрол публични блага, узурпирали власт, медии и държава. Ясно се вижда колко нагли, арогантни, с напомпано самочувствие и лъскави фасади са тези нови „герои”, покорили своята страна и нейния народ.

Там, в държавата на Левски, народът не дава „подпора на глупци”, нито се влачи подир „хладнокръвни и мними родолюбци”, нито хваща вяра на думите им, не ги чака като месии и не се надява на тях за нищо. Там народните водачи са „разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни”.

Гледат „народната работа повече от всичко друго”, като повече от себе си я уважават. Не си играят с живота на човека и със съдбата на държавата, за чието създаване силните днес нямат абсолютно никакъв принос. Не пущат „хора да лъжат народа”, хора, които „по-много знаят да се препоръчват, а не правят нищо”.

В съвременна България обаче управляващите се оказаха далеч под обективните потребности на времето. След 1989 г. с българина се случва за пръв път нещо качествено ново и небивало никога като реалност в миналото.

И в неговото лично битие, и като пример в световната история: тогава вече една собствена, българска власт, представлявана последователно от серия правителства, чиито министри са „родени и откърмени от българска майка”, подлага на унищожение икономическия, духовния и военноотбранителния потенциал на собствената си силна държава.

Без наличие на разумен подход и на чувство за мярка в инициативите, свързани с „разграждането на тоталитарната държава.” И т.н., да не продължавам повече.

- Книгата ти „Публичният образ на Васил Левски - медийни полемики и обществени дебати”, породи разбираем интерес сред читателите от различни възрасти. Всъщност - чий е Левски? И как се обогатява представата за него в народното съзнание?

- Близо век и половина животът и делото на Васил Левски привличат вниманието на множество мемоаристи, български и чуждестранни историци, писатели, публицисти, драматурзи, поети, скулптори, художници.

Като резултат се очертаха контурите на един от най-продължителните и смислово богати дебати около дилемата: „Кой е (и чий е) Левски?”, „Кои са водещите ценности в неговата идеология и богата политическа практика”?, „Кое е онова, което привлича като с магнит към Апостола вниманието на всяка следваща генерация?”

Защото, независимо от идейните и естетически предпочитания на авторите (няма значение дали те са учени, журналисти или творци на изящната словесност), всички търсят „своя Левски” - тенденция, която не се наблюдава при нито една от другите значими фигури в националния исторически пантеон.

На Каравелов, примерно, се признават приносите за създаване на БРЦК и издигане равнището на българското политическо мислене, но мълвата свърза името на неговото семейство и с провеждането на просръбска политика, което до ден днешен не е изчистено като фактология в литературата!

Стамболов е кумир за едни и злодей за други! Левите сили се прекланят пред Ботев, а десницата го премълчава. И т.н., и т.н. Единствен Левски е „велик и значим” за всички българи! Така се натрупва огромна литература от биографии, монографии, научни статии и студии, публицистика, белетристика, поезия.

И тук изпъква голямата реална дилема: защо е така? Защото у него няма користни постъпки, съмнителни дела и нечисти помисли? Или понеже идеите и жизнения път на Апостола се припокриват напълно? Дали този уникален интерес не е продиктуван от това, че в Левски се събират като във възел всички безспорни добродетели на възрожденската епоха?

Или понеже именно тези добродетели са най-значимите структурни съставки у онова, което се нарича истинско държавнотворно мислене и действие? Казано по друг начин - дали Апостолът не е най-яркият изразител на ценностите, които са (или по-точно казано „трябва да бъдат”) вечно ядро на българския национален характер?

Това са въпроси, които вече близо век и половина задържат трайния интерес на общественото мнение към живота и делото на Васил Левски.

А онова, което е особено важно да се каже в случая е, че той респектира всички - и от ляво, и от дясно, и в интелектуалните върхове, и в низините, и в мъдри поети и учени глави, както навремето беше респектирал султана с дързостта си и цялата българска нация със силата на своите идеи, с мащабите на своя делови замах на организатор и политик.

Един истински феномен, защото за българската народопсихология е характерна липсата на съгласие по елементарни въпроси, дори от сферата на бита и всекидневието. Стига се вече до ситуация, при която Васил Иванов Кунчев се превръща от някои пишещи от реално човешко същество в легенда, в национален символ, в своеобразна емблема за измерване на национално достойнство и дори мит.

А образът му е втъкан в спомена на всички българи и е неизменна част от колективната национална памет. Мащабите на дебата върху живота и делото на Васил Левски и особено спецификите на идейните основи, от които се интерпретира фактологията, неизбежно пораждат и различни нюанси в оценките за личността на Апостола.

Това е така, защото Левски безспорно е най-известната личност между българите, но в същото време е и революционен и политически деец, чийто жизнен път и дело крият и редица загадки. Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация (ВРО)? Или е само деятел-практик, положил нейните организационни основи? Кога и по какъв начин дейността му става известна на турската полиция?

Защо толкова опитен революционер се връща в Ловеч на 24 декември 1872 г. (на път за Букурещ), след като е знаел, че там е в опасност? Следователно, Левски предаден ли е, или в Къкрина сам е попаднал в клопката на заптиетата? В най-ново време започнаха истинските баталии около истината, свързана с гроба на Васил Левски.

И най-важното питане - вярвал ли е наистина Апостолът, че България ще се освободи преди всичко със силите на своя народ при положение, че е имал доста причини да е резервиран към такава перспектива: наличието на огромната и силна армия на Османската империя, липсата на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на международна подкрепа и т.н.

Без съмнение, най-интересният аспект във всички тези загадки е самата личност - човекът Васил Левски! Неговият характер и душевност. Защото Левски е интересен с историята, която създава, но и с вътрешната си драма и страдание на велика личност, надраснала своите съвременници, защото е осъзнал всичките им плюсове и минуси.

И въпреки всички недъзи на българина от епохата на османското владичество той, Апостолът, тръгва да се самопожертва в името на народната свобода. Така Васил Иванов Кунчев възражда и преобразува същностно смисъла на апостолството в политиката.

С неговото име се свързва представата за Апостола не само като пръв и непосредствен разпространител на нови идеи, подобно на християнските светци - апостолите Петър и Павел, а като самостойна фигура в световния революционен и политически процес.

- Издателство „ЗОВ КОМЕРС”, създадено от теб, какви интелектуални и духовни задачи си поставя с отпечатваните заглавия?

- Борба срещу маргинализацията на литературата в духовния ни живот, съпротива срещу превръщането на изкуството в чалга и шоу. Какво имам предвид? Въпреки огромното въздействие на информационните технологии върху човека, те не го направиха нито по-добър, нито по-справедлив и почтен.

Това определя изключително важната роля на художествената литература и на изкуството въобще, като средство за възпитание в хуманност и родолюбие, като неразделна част от съграждането на националното ни съзнание и естествена противоотрова срещу нихилизма и духовната стерилизация.

Трансформациите на ценностите в духовната сфера са част от извилата се след 1989 г. над България отродителна вихрушка, която постави интелектуалеца в задния двор на действителността, превръщайки го едва ли не в стара и не особено потребна вещ.

Усилията за неговото постепенно, но методично унищожаване е начин за разчистване на геополитическото пространство за чужди идеи и ценности, водещо в крайна сметка до обезличаване на нацията.

Разбира се, едва ли можем да мислим за публично организиран „поход” от тъмни сили, решили да смачкат на всяка цена славянството, българската самобитност и култура. В значителна степен тази работа я вършат част от нашенците, водени от стремежа да се харесат на една или друга конюнктура.

Без да си дават сметка, че унификацията на различията, на „другостта”, означава духовна немощ. Ясно е, че подобни процеси засягат цялостното преустройство на българската духовна област, подложена на деформации и „пренагласяване” и залята от вълните на комерсиализма и графоманството.

Тези атаки са елемент от засилването на центробежните сили и установяването на хаос в моралната сфера. Не на последно място - те са и средство за въвличане на интелектуалния елит в изкуствено противоборство - най-лесния начин за неговото отслабване, а след това и ликвидиране.

Така или иначе през 90-те г. на ХХ в. сериозна част от българската интелигенция изпадна в депресия От една страна, тя показа слаби съпротивителни сили срещу наглостта и демагогията на новоизлюпващите се политици, а от друга - оказа се много подкупна. Така лесно и съзнателно бе поставена в изолация, за да не наднича в новата кухня на живота с трезво око.

Ето защо никак не е случаен фактът, че постепенно българската литература загуби основното си предназначение (върху което се е крепяла столетия наред), а именно: да възпитава в родолюбие и хуманизъм, да бъде неразделна част от съграждането на националното ни съзнание.

Днес ярко се виждат механизмите на неолиберализма и пипалата на консуматорското общество и в сферата на културата и духовността. Словото е притиснато от масовата култура и диктата на електронните медии, които не признават друг идеал, различен от консумативния.

Грубо казано: литературата днес не участва в изграждането на облика на съвременното българско общество с познатите ни методи и мащаби. Нейната човеколюбива, възпитателна, родолюбива и пр. функция е подменена от гласа на агресивните медии, управлявани от различни частни финансови и търговски корпорации.

Пред писателите остана изборът: или да са обречени на натиск и мизерия, т.е. да бъдат материално съсипани и „обезвредени”, или да пишат така, че да обслужват „героите на нашето време”.

- Ти безспорно изповядваш рядко срещан, „автентичен” патриотизъм в днешния ден. Ще се впуснеш ли в реалната политика и на чия страна ще бъдеш?

- Едва ли, но ако участвам в политическия живот ще бъда на страната на своя народ, а не на тези, които го унищожават. В този ред на мисли винаги ме е вълнувал въпросът: осъществимо ли е цивилизационно „прераждане” на българския народ в началото на ХХI век, такова каквото реализираха германската и японската нация след Втората световна война.

Отговорът би бил положителен само при практическата реализация на следните проблеми: Преодоляване на разрушителното противопоставяне в българското общество и консолидация около няколко основни ценности, като правото на труд на българите в България, правото на достоен живот, култивиране на солидарността и чувството за дълг като добродетели; както и нетърпимост срещу олигархията, корупцията и неморалното управление.

Нова оптимистична теория за българския народ е възможна само при адекватно решаване на основните икономически проблеми на страната. А то е свързано с умението на българския политически елит да лавира, да използва битката за влияние между Русия и Европейския съюз. Защото всяко едно влияние в крайна сметка бива осребрявано.

В този смисъл за редица страни от Европа и Азия членуването в Евразийския съюз може да се окаже по-изгодно и перспективно, отколкото членството в ЕС. Лош сценарий е този, който идеологизира излишно икономиката, от типа на азиатщина не, европейска атланщина да!

България трябва да гледа своите икономически интереси и да успява да измъкне по нещо от двете социално-икономически системи. Това би я превърнало в добър играч на международната сцена.

Нужно е също така намиране място в системата на съвременния европейски и световен капитализмът. А то е свързано с висока производителност на труда, конкурентоспособност, умел мениджмънт, създаване условия за развитието на дребен и среден бизнес, който гарантира социалната стабилност.

Да не забравяме и факта, че българите са част от най-голямата етническа група в Европа - славяните. Те заемат 3/5 от територията на Европа и са около 2/5 от нейното население - близо 300 милиона!

Въпреки своите исторически и културни различия, славяните притежават черти, които ги правят трудно претопяеми. Една от тях е устойчивият индивидуализъм, устойчивото его, което върви паралелно с чувството за общност. Някои славянски държави (Русия, България, Полша) имат форсирано развитие, което ги прави стълбове на европейската цивилизация.

От съществено значение за надграждане на позитиви в националния ни характер е проблемът какво от нашия национален характер да оставим в миналото. Например: поединичното оцеляване.

При турското робство то ни е помагало, но сега пречи. Благодарение на него ние не можем да изградим работещо гражданско общество; крайният индивидуализъм у нас по правило няма идея за общо благо и колективистично чувство.

Българинът, ако има изгода от нещо, прави го, ако не, оставя нещата да текат по обичайния начин; изкореняване на нашата балканска хитрост, която нерядко преминава в двуличие. Веднъж завинаги отказ от практиката това, което приказваме да се разминава с онова, което вършим. Хитростта не е признак на сериозните нации и противоречи на закона за запазване на материята.

Днес страната ни е сбор от индивиди, от хитреци, които непрекъснато се надлъгват с държавните институции. Резултатът, както е известно, е печален, доверчивостта също няма да ни помогне в днешния подчертано практичен и силно егоистичен свят.

Интересите на Европа стоят преди нейните добродетели. Така че в отношението ни към страните членки на ЕС следва да стоят българските национални интереси, а не нашата добродетелна наивност; побългаряване на законите, тяхното „придърпване”, за да обслужват определени корпоративни интереси; преодоляване на пословичното ни търпение, неприсъщо за повечето европейски народи. Това би ни дало много повече самочувствие, достойнство, свободолюбие.

Националната съдба и идентичността ни са немислими, ако не съхраним и развием трудолюбието като фундаментална черта от нашата народопсихология. Социализмът ни направи инертни. Отучи българина да разчита на себе си и да носи лична отговорност, а не да слуша какви задачи ще спусне този или онзи пленум на БКП!

Изразът „има кой да мисли вместо нас” трайно и удобно се настани в психологията на българите. Българинът е успявал, когато е разчитал на собствения си ум и труд, а не чака съвети от Калифорния какви чушки да сее! Всичко е до време (включително и различните съюзи - СССР, ЕС и пр), само простотията е до гроб.

Нужно е да мислим със собствените си глави, а не да се опираме на нечий як чужд гръб. Не е продуктивно чакането какво ще каже Брюксел. Ами ако утре ЕС (който се държи на Германия) се разпадне! На тази база се засилва креативността.

Къде е казано, че глобалният свят е немислещ, а единствено консумиращ! Точно обратното, нужна е много по-голяма съзидателност, защото конкуренцията е жестока. Трудовата емиграция има не само отрицателни, но и положителни страни. Попадайки в друга социална среда, младите хора получават добра професионална квалификация, усвояват ноу-хау.

Българинът работи усилено в западните държави. Нашето общество ще следва техния път. В това не може да има никакво съмнение. Ще ни притиска ЕС, ще ни притискат големите пазари. Няма да стане бързо, ще се върви стъпка по стъпка. Ученолюбието е другата българска добродетел, върху която трябва да се опрем и която може да ни опази и нареди сред проспериращите народи.

Всички изследвания показват, че българите имат висок коефициент на интелигентност. Този показател е важен за нас. Затова българинът е ценен на Запад и като работник, и като изследовател. Не по-малко красноречиви са и данните за успехите на българските ученици по света. В недрата на българския национален характер се зараждат нови явления, които в миналото нямаше как да се проявят.

Такива са например инициативността и предприемчивостта. Създаде се ситуация, при която хората да работят интензивно и да ползват плодовете на своя труд. Частната инициатива е вълшебна сила. Нашето най-голямо богатство е земята, а не фабриките и заводите.

- А на сегашните човеци какво би пожелал? И на сънародниците ни по света също?

- Повече вяра в себе си и в България! Не е нормално в националната ни психика да взема превес „отечественоругателският синдром”, убеждението че в България няма да има управия, че ще продължаваме да живеем в един безкраен батак, че нямаме личностно и национално самочувствие, че никога сами няма да се разберем и т.н.

Ефективната борба срещу такива нихилистични послания без национално самочувствие няма да бъде успешна. Или, както гласи великият завет на Васил Левски: „Твойта работа, байо, по-хубаво от теб няма кой да я свърши…”