Захарий Стоянов и неговата публицистика

Панко Анчев

1.

Както е невъзможно да се отсече точно началото на Българското възраждането, така е непосилно да кажем кога то приключва. Ние определяме началната и крайната му точка приблизително и то по множество събития, факти и явления, които доказват малко или много че нещо ново е започнало и че една епоха е приключила, за да настъпи нова. И ако самата епоха на Възраждането, колкото и дълга или къса да е, е, общо взето, спокойна, за да е възможно нейните особености да бъдат възприети навсякъде и от всички и животът да протича по нейните правила и закони, то началото и краят й са сблъсъци, конфликти, противоборства между една или друга тенденция, в които новото трябва да победи, а старото да отстъпи. Ала нито новото побеждава толкова лесно, нито старото се предава доброволно и охотно.

Историографията посочи началото на Българското възраждане в появата на „История славяноболгарская”. Защото в тази велика книга е формулирана за първи път главната му идея - възстановяването на българската държава. За да се възстанови националната държава, е необходимо преди това да се формира нацията. Когато преп. Паисий завършва своята „История…”, българинът вече е започнал да се осъзнава като такъв, но още не е придобил необходимата гордост и самочувствие, че е призван да изпълни великата мисия, която историята му възлага. Започва Възраждането, което е епохата, в която това трябва да стане. И то става. След малко повече от един век, в края на ХІХ век, нацията се формирала и държавата се възстановила. Резултатът се постига трудно и с проливане на кръв и жертви, но и със създаване на институции, правила, икономически отношения, дипломатическа работа, революционна дейност.

Но кога и какъв е краят на Възраждането и в какво се изразява? Той също като началото би трябвало да бъде осъзнаване и формулиране на някаква главна идея, с чието осъществяване ще приключи цялата епоха. Проблемът занимава отдавна изследователите, но сякаш все още не е постигнат някакъв видим и убедителен резултат. Общото мнение е, че с Освобождението и учредяването на българската държава можем да твърдим, че Възраждането е приключило. Аз също смятам това, но заключението все пак се нуждае от уточнения, за да се види как точно свършва тази славна епоха, какви противоборства предизвиква това и какъв е резултатът от тях. Защото би следвало и нацията, и нейната национална държава да заживеят напълно нов живот, с нови проблеми и нов тип личност, с нови идеи, правила и закони, с ново общество.

В междинния период, обозначаващ края на Възраждането и началото на следващата епоха, се случва нещо наистина различно, което преди не се констатира; очевидно протича сблъсък между старото и новото, за което стана дума по-горе. Но какво именно се случва, какви са тези идеи, които са непримирими една на друга; пред какъв избор е изправено обществото, та му се налага да води вътре в себе си ожесточена битка и дори война?

Обществото наистина е изправено пред избор и за да го направи най-сетне, е отворило в себе си и чрез своите мислители, идеолози, писатели и интелигенти широка и оспорвана дискусия. Но понеже тя не е предварително организирана и не й е поставена от някого определена тема, нито е затворена в някакъв обществен кръг, а се води мащабно и на равнище идеи, сякаш не се забелязва от изследователите на епохата. Затова и в много случаи неясни остават редица факти и явления, които иначе са очевидни и характерни - особено в историята на литературата и културата.

2.

Освобождението разреши, макар и не в пълна мяра така, както мечтаеха революционерите, а и целият български народ, т. нар. „Български въпрос”. Учредяването на българската държава бе исторически акт на възстановяване на една несправедливост, продължила пет века и оставила българския народ в робско положение без надежди за промяна. Но сега изведнъж изникват нови проблеми, които свариха българския ум неподготвен и го объркаха за дълго време. Започват трудни и остри идейни борби, в които трябва да изкристализира новата национална идея и държавата да се въоръжи с нея, за да тръгне по отредения й път в историята.

Великите сили имаха свое виждане по „Българския въпрос” и наложиха своята воля в нговото решаване, която ощети българския народ. Това бе важен урок за българите, който трябваше да усвоят бързо, за да заживеят в съгласие с тези, които през ХІХ, а и по-късно - през ХХ и ХХІ век, определят кой, как, къде и с кого ще съществува, просперира или изостава и страда. Модерната епоха наложи своя „световен ред”, който стана задължителен за всички държави и нации. В него бе установена йерархия на държавите, съобразена с тяхната икономическа, политическа и военна мощ. Тази йерархия бе първият и основен постулат на този „нов световен ред”. Никоя зържава няма право да я нарушава, изпреварвайки стоящите пред нея. А още по-малко да урежда своето вътрешно и международно положение без санкцията на великите сили и особено на тази от тях, в чиято зона на влияние се намира.

Навярно поради това, че българската национално-освободителна революция бе организирана и ръководена като строго локална, съзнателно изолирана от Европа и не търсеща помощ от нея, а само симпатии, за да я принуди да окаже натиск върху султана, българската политическа ситуация след Освобождението се оказа „изненадана” от съществуващия „нов световен ред” и не й се искаше да се съобразява с него. Тя носеше непокътнат романтичния дух на миналото и беше убедена, че трябва да го носи винаги, за да не измени на себе си. Ала реалностите бяха други и други трябваше да бъдат подходите към тях. „Строителите на съвременна България” недоумяваха от това, което геополитиката, а още повече икономиката, им налагаше да правят - то влизаше в крещящо противоречие с морала и идеологията им. Те не искаха да го приемат и когато им го налагаха, едни се чувстваха унизени и смазани от извършения грях, а други се носеха върху вълните на „новото време” и се ползваха от облагите на властта.

Но и едните, и другите бяха длъжни да съобразят както положението на държавата, така и посоката на нейното развитие, а също нейните основни партньори и съюзници съобразно установения „световен ред”. Революцията, малко или много - поне външно, чрез поведението и изказванията на нейните ръководители - може да се самоизолира, за да не се поквари и постави в зависимост от външни сили, които ще я обезличат и изкористят. Но за държавата това е изключено. Невъзможно е тя да се огради с „Китайска стена”, за да заживее само за себе си и в себе си - без никакви контакти, влияния, съюзи. Сега обаче българската държава държавата е току-що създадена, а държавниците ни са довчерашни революционери или просто новоизлюпени политици без никакъв държавнически опит. Затова се формира съзнанието, че България сама ще решава съдбините си или поне сама ще избира с кого да върви. Първоначалната еуфория и жестовете на благодарност към Русия за дарената свобода се сменят с недоумението от нейната политика и нежеланието й да помогне за обединението на българските земи и останалите под робство българи. Русия не бърза с икономическата и финансовата помощ за отечеството ни, съветва ни да бъдем търпеливи и да не ускоряваме историята, да се предпазваме от необмислени действия - особено в желанието и усилията за съединение на Източна Румелия с Княжество България. Как обаче да си търпелив, когато си изкушен и запленен от идеята за националното обединение. Още повече когато коварно те подтикват от Европа да не се вслушваш много-много в съветите и предупрежденията от Петербург, правени от нейните представители пред княза и българското правителство.

„Новият световен ред” изисква от младите държави да бъдат „послушни” и да не правят нищо без благословението на великите сили. Вътре в България още на Учредителното събрание бяха поставени въпросите: кого ще слушаме и с кого ще вървим? И още: кои са нашите приятели, покровители, съюзници и кои неприятелите, враговете, противниците? Спорът възникна от политическата и икономическата конюнктура, но бързо се превърна в идеологически и основополагащ за бъдещето на държавата и нацията.

3.

Разслоеното по имуществен признак общество непременно прокарва политически и идеологически разделителни линии. Това, разбира се, е нормално и естествено - особено за модерната епоха, в която разслоението се осъзнава болезнено, понеже между съсловията се води скрита или открита политическа борба. Тя ту се изостря, те утихва, но не спира и осъжда буржоазното, т. е. националното общество да бъде вечно нестабилно и в напрежение. Различията между съсловията не са само в различните цели и задачи, които всяко едно от тях се поставя, но преди всичко в интересите и идеите, въз основа на които тези цели и задачи ще се осъществяват - дори и тогава когато има съгласие за това какво е станало, какво става в момента и какво трябва да се промени, за да се ускори ходът на общественото развитие.

Различията проявиха отчетливо още на Учредителното събрание, но се изостриха след това, когато започнаха яростни политически борби и се дискутираше усилено как трябва да бъде устроена държавата и с кого ще върви от тук насетне. Дискусията се води с публицистични средства и е на политическо равнище, но в нея участват най-високите български умове тогава - писателите Захарий Стоянов, Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски, Тодор Г. Влайков, Димитър Петков, Симеон Радев и др., които представят различни гледни точки в зависимост от политическата си пренадлежност и място във властта. От тук и патосът и пристрастията, често невъздържаният език, грубите обвинения и квалификации, несправедливите оценки. Но зад всичко трябва да видим смисъла и значението на спора като търсене на истината. България, българският свят, българската нация и българският ум са изправени пред съдбовно решение. То ще бъде взето с общо съгласие, но едва след изясняване на причините, които са породили проблема. А и след точното формулиране на този проблем.

Българската нация се формира сравнително бързо. Тя постоянно променяше облика си и същността си, за да бъде адекватна на времето и да се приспособи към неговите изисквания. Нацията постепенно узряваше за целта, която историята й бе поставила - възстановяването на българската държава. Затова й беше нужно да е единна, сплотена, мобилизирана до крайност. Това не беше кой знае колко трудно за постигне: врагът е един и срещу него се вдигат всички. Различията все още не пречат или не пречат кой знае колко. Социалните различия не са чак толкова големи, че да внасят напрежение и да пречат на единството.

През 80-те години на ХІХ век всичко онова, което поддържа националния дух, го няма. Появили са се нови фактори, поставени са други цели и други са средствата за нормалното развитие на държавата, обществото и нацията. Други са и идентификаторите на нацията, чрез които тя заявява своето присъствие в историята.

И тук се забелязва нещо твърде важно, интересно и може би и парадоксално: изостря се споменът за миналото, когато са се водили борбите за национално освобождение. Разочарованията от новия живот и властниците в него засили потребността от герои и героични постъпки в името на народа, а не заради сметки, печалби, измами и лично облагодетелстване. Суровият и прагматичен живот е повсеместен и би трябвало да избледнява споменът за героите жертвали се за свободата. А сега се пишат най-много мемоари и творби, посветени на революционните движения за освобождение от турското робство. Оказва се, че свободната държава дава по-малко свобода, отколкото се е очаквало и колкото борците са се надявали. И не толкова заради фактически ограничения, а поради налагащата се атмосфера на сметкаджийство, груби нрави, дребнави сметки, липса на идеали. Процесът е обективен. Възраждането е славна епоха, но нацията, още повече в своя държава, не е в състояние повече да живее в него и да следва неговите житейски правила и нравствени норми. Те са твърде романтични и обезсилващи стремежа към предприемачество и капитализъм. Буржоазните отношения изискват други нагласи, друг морал и нравствени ценности. Затова и българският свят се стреми с всички сили да излезе от Възраждането и заживее в новото време.

В българската действителност от края на ХІХ век парадоксът е очевиден: тук романтизмът е консерватизъм и е усилие да се задържи миналото като морал и духовност, като извор на вдъхновение и организация на обществото. А прагматизмът е за излизане от миналото и поемане по нов път на развитие. Историята отново изправя българския свят пред избор на пътя, поради което двете течения, изразяващи две разбирания за социално-политическия модел, са в остър и непримирим политически сблъсък.

Излизането от Възраждането е сложен и продължителен процес, който у нас протича в усложнена политическа обстановка. Тенденциите за разпад на политическата система, на политическо безредие и политически кризи свидетелстват за извършващия се преход, в който се разрушават старите форми, а новите още не са получили окончателен вид. За да бъдат наложени, е неоходима силна политическа воля, здрава ръка и добре подготвени и авторитетни политически субекти. Времето е разделно и противопоставя едни срещу другиго довчерашни приятели, другари и съратници. Но и в разделното време е необходимо единство и обща национална цел.

4.

Захарий Стоянов е един от най-авторитетните и активни участници в тази идейно-политическа борба. Той е и един от най-големите български писатели и публицисти от края на ХІХ век. Неговата публицистика, а и спомените и изследванията му върху историята на българското национално-освободително движение и неговите най-първи водачи и идеолози, го правят ярка фигура в българския литературен живот, но още и свидетел и изразител на обществено-политическите и литературните процеси от онова време. Захарий Стоянов е политик от партията на Стефан Стамболов и един от най-ревностните защитници и идеолози на новата българска политика - особено на новия курс на геополитическо преориентиране на България. Неговата публицистиката - особено тази между 1886 и 1888 година - се нуждае от внимателно вглеждане и тълкуване извън обичайните, банални и непродуктивни историографски и литературоведски подходи към този велик писател. Тази публицистика е създавана в определен политически контекст с определени политически цели от писател, който изцяло е ангажиран с конкретни партийни и геополитически нагласи. Тя е опит да се наложи преосмисляне на дотогавашния път на държавата и нацията - дори да се преформулира (и това е изключително важно) духа и характера на българската нация.

Промяната на геополитическата ориентация на България (особено след Съединението от септември 1885 г.) е представена от нейните идеолози и извършители, начело с княз Александър І и Стефан Стамболов, като извеждането й от зависимостта спрямо Русия и противопоставяне на опитите на императорската власт в Петербург да наложи в страната ни своята воля и да установи диктатура. В техните идеологически аргументации това е още и категорично отхвърляне на реакционния царски режим, който цели България да се върне в робското си минало и се откаже от „европейските ценности”, от прогреса, свободата, която Европейското просвещение прокламира и установи в Европа.

В „Дневник на писателя” от 1876, а след това и от 1877 г., Ф. М. Достоевски възразява остро на противниците на движението в защита на поробените балкански славяни, които твърдят, че Русия няма защо да се ангажира с тяхната кауза, понеже те са неблагодарни и веднага след като бъдат освободени ще започнат да твърдят, че не Русия ги е освободила, защото са живеели далеч по-добре от руския селянин; че тяхното място е в Европа. Великият руски писател не отрича, че българската интелигенция вече е заразена от проникнали от Европа идеи за неславянския произход на българите, както и за деспотичния характер на императорската власт в Росия, поради което е вредно и опасно да поддържат връзки с нея и да вървят заедно с нея в бъдещето си. Но вярва, че тя ще се върне към истината и ще разбере, че Русия освобождава България без никакви користни цели, водена от великата идея за славянското братство и обединение на православните славяни.

В публицистиката на Захарий Стоянов ще прочетем почти буквални цитати на твърденията на руските либерали, които Ф. М. Достоевски привежда като аргумент, че и в Русия се води сложна идейна борба и че не се разбира значението на руската политика спрямо балканските народи. Руските либерали са убедени, че българите, а и техните събратя сред поробените славяни са неблагодарни по природа; Достоевски обяснява тази „неблагодарност” с външна намеса - но и двете страни са убедени, че ще дойде момент, когато ще се преоценят руските усилия и ще се признае, че тя е пролива кръв  безкористно и без да очаква някакви ползи. Минава едно десетилетие и българската публицистика заедно с тези, които тя подкрепя, обявяват Русия за най-голям враг на България и българския народ и й отказват правото на каквато и да било протекция над държавата ни. Нещо повече: отношенията с нея, дори любовта към нея се заклеймяват като пагубни и смъртоносни. Толкова неистова е русофобията на Захарий Стоянов и неговите съратници. Тя е толкова силна, колкото е силна русофилията. И в това има логика. Русофобията е естествена трансформация на патоса в национално-освободителната ни революция, която искаше сама и без чужда помощ, а само със съдействието на Русия и Европа България да възкръсне. Българската революция не е „русофилска”. Тя знаеше, че Русия е наша благодетелка и че един ден ще се намеси решително и ще принуди Турция да отстъпи. Русия е българският представител и защитник пред Високата Порта, но сред революционните дейци битува убеждението, че тя ще ни помогне да извоюваме свободата, но не и че ще ни освободи. Легендите за „дядо Иван” са в по-късните спомени на писатели, публицисти и революционери, а не са част от идеологията на освободителните борби. Но така или иначе Русия е истинската ни освободителка и тя е прогласена като такава от Учредителното събрание. Строителите на съвременна България единодешно изразяват благодарността на българския народ към Царя-освободител Александър ІІ. Но те очакват от него да ни помага във всичко - от икономиката до обединението на българските земи. Очакванията са толкова големи и нетърпеливи, че затъмняват политическия разсъдък и пречат да се видят геополитическите реалности. Европа също се намесва коварно и изкусително и умело вбива клин в отношенията ни с Русия.

Но едно е да извършваш революция, а съвсем дуго да устройваш и управляваш държава - особено такава, каквато е България: малка, разпокъсана, бедна, изостанала във всяко отношение, напълно зависима от богатите и силните държави. В нея се срещат икономически, военно-политически и финансови интереси. България е в зоната на руското влияние, а и Русия по силата на Берлинския договор е определена за покровител на новосъздадената държава и не е възможно другите велики сили да я изместят формално. Те могат само да подклаждат вражди и влошават отношенията, да ги компрометират. И го правят успешно и не без съдействието на самата Русия.

И още нещо: формиращият се в България едър търговски, индустриален и финансов капитал предпочита страната ни да кръжи в западноевропейската орбита, за да използва ресурса на Западна Европа от технологии, капитали и пазари. Русия бавно навлиза в Модерната епоха; там действат други юридически и нравствени правила и закони, които не могат да стимулират в пълна степен капиталистическото развитие на България. Стефан Стамболов и сподвижниците му са изразители на едрата буржоазия и й служат политически във властта.

Не е лесно да бъде убедено обществото, че без Русия ще е по-добре. Българската нация се е формирала със съзнанието, че е славянска и православна, а сега я убеждават, че това не е вярно. Захарий Стоянов ще твърди дори, че изборът сега е между свободата и православието и славянството. И че българите трябва да изберат свободата, като се откажат от традициите и родството си по кръв. Съпротивата срещу новия курс е голяма и добре организирана. Превратът срещу Александър Батемберг е проява на такава именно съпротива. Сломяването й е възможно единствено с диктатура, репресии и пропагандни внушения.

И те започват.

5.

Творчеството на Захарий Стояов е силно политизирано и идеологизирано, макар като че ли в него да доминира партиотичният патос и темата за национално-освободителната революция. То самото е излизане от Възраждането, скъсването на досегашната литературно-естетическа и идеологическа традиция и утвърждаване на ново отношение към обществената действителност и човешката личност. Аз и на други места съм подчертавал, че Иван Вазов и Захарий Стоянов са връстници, но изразяват различни епохи и типове общества (Вж. книгите ми „Философия на литературната история”, 2004 и „Българският свят. Историята на националната литература като история на националния свят”, 2014). Захарий Стоянов пише за Възраждането и национално-освободителните борби, но е извън Възраждането и е апологет на новите обществено-политически реалности, а не е летописец на въстанията и борбите. Неговите герои са силни личности с диктаторски проявления, решаващи смело и рязко, не търпящи възражения, защото са напълно убедени в делото, на което са се посветили и знаят, че то изисква сила, смелост и твърда ръка. Времето, в което великият писател пише своите книги, налага все повече този принцип и извежда на преден план политик от типа Стефан Стамболов, чрез който да се осъществят новите цели пред българската държава и нацията.

Фактическото начало на излизане на българския свят от Възраждането е разпадът на колективистичното общество и утвърждаването на индивидуалистичния тип общество. Т. е. с отминаването на Епохата „Вазов” и завършека на изразяваното от него колективистично общество. Каква разлика в описанията и идеите на борбите за освобождение в „Под игото” и „Записки по българските въстания”! Ще каже човек, че са пресъздадени различни въстания в различно време с напълно различни водачи и участници.  „Записки по българските въстания” е мемоар-изследване, но аз го определям като типичен буржоазен роман за властта и злите страсти в нея. Тук няма нищо от романтичния патос на „Под игото”, но пък писателят показва греховете на национално-освободителната революция. Тези грехове са преди всичко предателствата, измените, нагажданията, борбата за власт и борбите във властта. Георги Бенковски притежава колосална воля и той я налага, за да въдвори ред и преодолее дезорганизацията. Докато въстанието е в процес на подготовка, той е силен и безспорен авторитет и водач. Всички му се подчиняват безпрекословно. Ала когато въстанието е потушено почти всчки го изоставят, той е сломен и отчаян. В края виждаме напълно различен Бенковски, у когото няма и помен от прежното величие. Властта му е сразена и той е напълно безпомощен и отчаян. Героят на Иван Вазов Бойчо Огнянов в „Под игото” не е постигнат от отчаяние, макар и той да търпи поражение. Поражението му обаче е поражда нова надежда за бъдещето, каквато не дава гибелта на Георги Бенковски в „Записките”. „Буржоазният роман” на Захарий Стоянов продължава и след погрома на въстанието и трагичната гибел на Бенковски. В свободна България онези, които са се страхували и са предавали въстанието и са били причина за страданията на много хора, успяват да се промъкнат във властта, за да използват нейните облаги. Авторът ги разобличава, но остава убеждението, че иска да ни внуши, че такива са едва ли не всички българи; че те разбират единствено от здрава ръка и насилие, защото нямат идеали, а само интереси. Това оправдава диктатурата!

Аз смятам, че Георги Бенковски в „Записки по българските въстания” е литературното превъплъщение на политика и държавника Стефан Стамболов, с когото Захарий Стоянов работи заедно и чиито идеите и практическите действия за управлението на държавата споделя. Народът не може да бъде управляван успешно от хора мекушава, деликатни, прекалено възпитани, интелигенти, като Панайот Волов например. Властта изисква други качества и друго управленско поведение. Особено в смутни времена, когато нацията и държавата правят съдбовен избор за тяхното бъдеще. Писателят показва това в своята велика книга. Това е видно и в биографиите на Христо Ботев и Васил Левски. И при двамата успехът идва тогава когато не се допускат разногласия и оспорване на решенията на първия ръководител. Христо Ботев и Васил Левски са еднолични водачи, събрали в себе си голяма власт. Те я пазят не за лични облаги и задоволяване на самолюбия, а за народното благо. Но каквито и да са мотивите им, те не позволяват да се говори много-много и дълго да се спори какво да се прави. Решенията им са категорични и безапелационни.

Ето го образът на новия тип лидер в българския свят след Освобождението. Появата му като герой в литературата е също важен знак за настъпването на нова епоха и за излизане от Възраждането. Но процесът не приключва с тази особеност и продължава. Отдалечаването от Възраждането протича с удивително бързи темпове. През втората половина на 80-те години на ХІХ век започва (Захарий Стоянов е най-активен) по новому да се идентифицира българската нация, за да се оправдае преориентацията на държавата в геополитиката.

Отдалечаването от Русия се мотивира най-напред с бруталната намеса в българските дела на нейните представители в правителството и управлението на държавата. Техните действия се определят като проявление на официалната политика на императора Александър ІІІ, който в омразата си към българския княз Александър І е готов да унищожи България. На Александър ІІІ се приписва и заговорът за свалянето на българския владетел. Захарий Стоянов оценява това като недопустима намеса в българските дела и не е съгласен, че българите са неблагодарни. Благодарността не бива да се смесва с ограничаване, а още повече - с отнемането й от този, който ти я е дал. Сводобата е неприкосновена и никой няма право да я ограничава и да спекулира с нея - най-малкото Русия. Българският народ и неговите държавници, сред които е, разбира се, Стефан Стамболов, няма да позволят това.

Захарий Стоянов спекулативно внушава на читателите си, че Русия се домогва до българските територии и има намерение да ги завладее, за да се разшири и стъпи здраво на Балканския полуостров. Той, разбира се, знае, че това не е вярно. Ако Русия имаше такива намерения, тя щеше да ги осъществи още в края на войната от 1877-78 година и нямаше да чака цяло десетилетие, за да нарушава утвърдения и от самата нея баланс на Балканския полуостров. Но Захарий Стоянов знае още, че българският народ и българското общество са вече твърде чувствителни към всяка заплаха срещу тях и особено към заплахата, че свободата им може да бъде отнета или дори само ограничена от когото и да било. Дори и от Русия.

Захарий Стоянов би могъл да спре до тук и да настоява за опасността за България от тези, които са силни и са си присвоили правото да решават вместо другите. Той обаче воюва не изобщо срещу това право, а срещу Русия, която в момента според него си го е присвоила. Вкъщност, Русия не застрашава независимостта на България - тя застрашава властта на Стамболов, тъй като Стамболов е заложил на княз Александър І, срещу когото са българските русофили, организирали и провели преврата, подтиквани и подпомагани от Русия. Русия е против княза, защото той не се съобразява с нейната политика и приема Съединението. За Русия то е преждевременно и ще попречи на цялостното разрешаване както на големия „Източен въпрос”, така и на „Българския въпрос”. Т. е. ще направи невъзможно цялостното обединение на нацията и ще остави Македония завинаги извън пределите на българската държава. Князът заедно със Стефан Стамболов и неговите сподвижници и приятели, осъществили съединението на Източна Румелия с Княжество България, са попречили на постигане най-важните за България стратегически цели; те са проявили прибързаност, неразумност, политическа наивност, представяйки ги за велико историческо дело. А обвиняват Русия, че е против нашето единение.

Аз бих казал, че в случая се играят различни по степен на важност и последователност във времето политически игри. Българският княз се е възползвал тактически от една благоприятна за момента ситуация, смятайки, поради непознаване както на историята, така и на правилата на „голямата политика”, че изпълнява народната воля. И че по-късно непременно ще успее да присъедини и Македония. Русия знае, че програмата за разрешаване на Източния въпрос, а заедно с това и постигането на обединена България има друга логика и друга подредба. Тя не започва в никакъв случай със Съединението, което по принцип трябва да се осъществи по друг начин и в друго време. Впрочем, Тодор Икономов е предупредил още тогава българските политици, че са извършили прибързан и нецелесъобразен акт, с който са казали завинаги „сбогом на Македония” и са спрели процеса на реалното българско съединение.

6.

Захарий Стоянов не отчита и не признава тези съображения, понеже изострилите се отношения с Русия застрашават властта, към която той принадлежи и която с всички средства защищава. В „голямата игра” тя сякаш е оправдана и правото е на найна страна. България побеждава в последвалата Съединението „наказателна” Сръбско-българска война, народът е признал и обикнал своя княз, който е и герой от тази война, порицал е преврата срещу него и детронирането му, като преди това е одобрил мерките му за засилване и разширяване на неговата власт, извършени чрез промени на Конституцията. Това са убедителни политически аргументи, доказващи правилността на провежданата политика и всеки, който е против нея и не я одобрява, бива обявяван за национален предател. Предател, който служи на руските имперски интереси и получава за това облаги и пари от Русия; такъв човек отваря вратите за руската окупация и за ликвидирането на националната държава. Съюзът с Русия е пагубен, защото ще ликвидира демократичните промени и ще установи, както пропагандира Захарий Стоянов, реакционен режим, мракобесие, бедност.

И макар да прави често уговорката, че не е против руския народ и че не може да бъде против него, Захарий Стоянов яростно отрича всичко руско, което е малко или много свързано с идеология и политика. За него Русия е олицетворението не просто на злото, но тя е всичко онова, срещу което са насочени идеите на Френското просвещение. Нищо европейско и демократично няма в нея. Тя е останала в Средновековието (а Средновековието за буржоазния човек и идеолог е непременно мракобесие, епоха извън културата, образованието и науката) и затова в нея е непокътнато робството, унижението над човека, диктатурата, религиозните заблуждения и предразсъдъци, ниската култура, невъзможността личността да се развива и осъществява.

Но той отива още по-далеч, като определя императорската власт като корумпирана, продажна и неморална. Тази власт се е опитвала да подкупва лично българския княз, за да го превърне в нейно оръдие и предаде българските интереси. Не  е успяла да го купи, но е сполучила с доста българска политици и държавници. Само това прави невъзможно и недопустимо, според Захарий Стоянов, да вървим с Русия и да следваме нейния път на развитие. Там най-влиятелните личности са реакционери и врагове на демокрацията като Михаил Катков и Константин Победоносцев. И защо да са реакционери? Защото държат на традициите и отхвърлят европейския път на Русия, по който я тласкат революционните демократи. Захарий Стоянов не е революционен демократ, но възхвалява Белински, Херцен, Чернишевски, с които няма никаква допирна точка, но ги изтъква като борци срещ руския царизъм и деспотизъм. Всеки, който се бори срещу тези, които по какъвто и да било начин заплашват България, е съюзник на Захарий Стоянов и неговата идеология.

Когато се води вътрешно-политическа борба, е нормално, колкото и да е безнравствено, да се стига до клевети, закани, фалшификации, обиди, лъжи и измами. В политиката всичко е позволено. В нея обидите и заканите се забравят бързо и много често старите врагове бързо се побратимяват и се съюзяват срещу някой друг противник и враг. Затова и политическата публицистика е толкова агресивна, войнствена и дори клеветническа. Такава е тя и у Захарий Стоянов. Това не бива да ни учудва; трябва само да я тълкуваме вярно, изхождайки от момента, идеите и личностите, на които тя служи. В нея има не малко страници, които заслужават специално внимание, тъй като в тях се насаждат идеи, пренасочващи историческия път на нацията, преформулиращи нейната същност и извършащи нов „цивилизационен избор”. Тази линия е отчетливо и последователно следвана от Захарий Стоянов и от хората около Стефан Стамболов. Тя не е обикновена политическа реакция, нито пропаганда с цел взимане на властта. Не е и естествен политически ход, провокиран от влошаването на взаимоотношенията между България и Русия, а идеология, чието зараждане и оформяне аз виждам още във Възраждането и то в борбите за църковна независимост.

Става дума за отказ от православието и славянството, окончателна секуларизация на обществото и нацията, за културно и духовно преориентиране към Европа и т. нар. „европейски ценности”.

В статията „Где е Конституцията”, публикувана във в. „Свобода” от 28 януари 1887 г., Захарий Стоянов за първи път така открито, цялостно и логично, покрай ругатните срещу Русия и руската намеса в българския политически живот прогласява крайната вече необходимост да се скъса не само с Русия, но и с православието и славянството и се избере нов исторически път. Защото това го изисквал „Българският въпрос”. Според Захарий Стоянов сега т. нар. „Български въпрос” не е за възстановяването на независимата национална държава или обединението на всички части на отечеството, а именно излизане и дори скъсване с Възраждането и навлизането в нова историческа епоха. В тази епоха, „който иска да замести свободата и правата на отечеството с: православие, царска воля, савянство, порядък и покровителство, то тоя нека бъде такъв хладен националист, щото да напусне своето отечество и отиде да живее в най-могуществената славянска държава, велика Русия. Който се възхищава от православие и от покровителство, не трябва да му бъде мъчно, че имало военно положение, цензура и арести. Думите: „покровителство” и „православие” са синоними на горните въпроси”. (цит. по „Захарий Стоянов. Съчинения в осем тома, т. VІ, „Властта е сладко коренче”, С., 2017, стр. 205-206, подч. м. - П. А.) Това не са случайно изтървани думи, а и малко по-долу в цитираната статия самият автор заявява: „Ние сами сме готови да се признаем, че против своите начала ратуваме; но що да се чини?” (стр. 206) Очевидно е, че тази позиция не е реакция на „руската намеса”, а е дълбоко промислена и осъзната като необходимост за България в новата епоха на нейното обществено-политическо и икономическо развитие. Тя се заражда, както подчертах по-горе, още в борбите за църковна независимост, които за почти всички светски участници и ръководители е борба политическа, а не религиозна, не за чистотата на вярата и правилното й изповядване, а за разрешаване на „Българския въпрос”. Публицистиката от онова време съдържа доста двусмислени тези, оспорващи необходимостта да продължаваме да следваме православната вяра и че заради политическите цели е напълно възможно да се откажем от него или поне да създадем някаква нова християнска църква (за това пише и Г. С. Раковски, а Драган Цанков работи за уния с Римокатолическата църква). Петко Р. Славейков не крие, че за него не е толкова важно каква ще е Българската църква, колкото да се извоюва ферман за нейното отделяне от Константинополската патриаршия. Това ще означава окончателно признаване на българската нация и ще отвори пътя към националната държава. Яростно се пише и говори срещу гръцките духовници, а констанинополският патриарх е показван винаги като мракобес и нехристиянин. Духовниците са развратни, корумпирани, неподготвени за служението си, защото са получили духовните си санове с подкупи и измами, а сега скубят бедния народ и издевателстват над неговата вяра и смирение. Това не е обикновено разобличаване на противници, а обругаване на канонични свещенослужители, монаси, архиереи и дори на патриарха, което е тежък грях според каноните на Православието - дори тези духовници наистина са такива, каквито ги изкарват.

Още по-негативно е отношението на водачите на революцията към Църквата, догматите и каноните, когато се изработва Уставът на Българската Екзархия. Нападките тогава са отправени срещу българските архиереи и екзарха, които се противопоставят на опитите на политиците да наложат светските си възгледи за устройство в Екзархията, като първообраз на държавата чрез въведаждане на мандатност за екзарха и митрополитите, увеличаване ролята на миряните в съборното начало и ограничаване до възможния минимум властта на църковната йерархия. Т. е. да се извърши протестантска революция в Православната църква. Тази линия не успява да бъде прокарана, но последиците от нейното активно пропагандиране в обществото не са за подценяване. Християните пренасят отношението, внушавано им от тази пропаганда срещу гръцките йрхиереи върху българските духовници и се разколебават в силата и в Божествения характер на вярата и Църквата. Това е по-същество е атеистична пропаганда, начало на „новия цивилизационен избор”.

Аз определям времето на църковните борби като време на несъстоялата се в пълна мяра православна реформация, която силно разклаща влиянието на Църквата и православието в България и още преди да се възстанови независимата национална държава се осъществи типичната за буржоазната епоха секуларизация. Църквата бе използвана за очертаване чрез нейния диоцез на територията на държавата и така бе превърната в прототип на бъдещото държавно устройство. Веднага след създаването на Екзархията, преди още да дойде Освобождението, тя бе отделена от държавата и превърната в една от институциите на бъдещето „гражданско общество”. Стиховете на Любен Каравелов от неговото известно стихотворение „Свободата не ще екзарх, иска Караджата:

„Не вярвам аз, че калугер

ще спаси раята -

свободата не ще екзарх,

иска Караджата”

са формулата именно тази „реформация” и секуларизация на модерния българин.

Ние малко говорим за тази страна на борбите за църковна независимост. За нас те са успешно приключили политически акции, предшестващи въоръжената революционна борба, чийто най-големи върхове са Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската освободителна война. Те изиграха важна роля при формирането на българската нация и подготвянето й за разрешаването на т. нар. „Български въпрос”. Дори и днес „България е над всичко” - не Бог, Църквата и вярата. И този патос се споделя и от днешната българската публицистика и от политическите водачи, които го налагат върху цялото общество. Имайки предвид именно църковните борби, аз бих определил нашето Възраждане като епоха на атеизма и отричане на Православието. Църквата и Православието се използват като прикритие на цели, нямащи нищо общо с тях. Но чрез тях се приобщават повече хора, подведени и съблазнени като все още искрено вярващи. Може да се твърди, че българската нация се формира не в православната вяра, а й се втълпява, че е „повече езическа” или ако е православна, то православието й притежава някакъв „битов” характер, отчуждено от „официалното”, не признаващо в пълна мяра каноните и догматите. „Българското” православие по-късно ще се противопостави на Православието и славянството, за да се доказва, че българската нация е нещо различно от другите славянски нации. Така ще стигнем до времето, когато Захарий Стоянов пише своята политическа антируска, антиславянска и антиправославна публицистика.

7.

Великият талант на Захарий Стоянов ни пречи да отчетем и формулираме реалните проблеми, които творчеството му и особено неговата политическа публицистика поставят и формулират в сложни и противоречиви за българската национална съдба времена. Ако държим да го назоваваме „родолюбец”, трябва да виждаме, че той изразява и идентифицира нова социална душа, отдалечила се съществено от тази, която е типична за Възраждането и която осъществи българската национално-освободителна революция. Захарий Стоянов пръв формулира този нов национален субект и го показва в цялата му действаща сила и целенасоченост. Новият национален субект е придобил необходимата степен на буржоазност, за да се изравни по дух и съзнание с другите европейски нации и стане част от Европа в навечерието на ХХ век. Захарий Стоянов се мъчи този процес да се ускори още повече, като се пресекат връзките с миналото и традициите и се скъса с православието и славянстото и отдалечавайки се чувствително от Русия.

Тук не става дума за политическа тактика и риторика, с която да се привлекат съюзници заради икономическия просперитет на държавата, а и за да се стабилизира властта на Стефан Стамболов. Явлението е по-мащобно и значимо. Захарий Стоянов отваря дебат за новия път пред България. Капиталистическото й развитие и особено нейната индустриализация изисква премахването на пречките и задръжките. А те в случая са от морален, нравствен и религиозен характер. Необходимо е да се приеме, че „всичко е позволено” и че „свобода, независимост, равенство” са по-важни и ценни от вяра, надежда, любов. Православната етика задържа предприемачеството, защото поставя строги правила пред личността. Православието изисква смирение, любов към врага, състрадателност, а капитализмът е безмилостен в своята алчност. Затова той налага „протестантската етика”, която е най-подходяща за неговия дух и същност.

Затова Захарий Стоянов пише не срещу руския царизъм и императора Александър ІІІ, а против православно-славянската цивилизация, олицетворявана от Русия. Казано на политически и политологичен език това е избор между ляво и дясно, но в конкретния исторически момент тази риторика не е присъща и не се използва. През 20-те години България ще попадне в подобна ситуация и ще й се наложи да преценява накъде да върви. Обикновено в такива случаи надделява дясното и то в неговия краен, фашистки дори вариант. Или поне властта се изражда в диктатура и политически репресии над политическите противници и в ограничаване на политическите права на гражданите. Буржоазията няма друг ефикасен начин, за да овладее конфликтите и запази реда в държавата. Така се случва в края на 80-те години на ХІХ век, така ще бъде и във втората половина на 20-те години на ХХ век. Идентичността на историческите времена се потвърждава от литературата и политическата риторика, които преформулират за пореден път характера на нацията, нейната етническа основа и религиозна принадлежност, за да я извадят от традицията и я наложат като принадлежаща на друга цивилизация. За целта се активизира „науката”, за да докаже, че българите не са славяни, а прабългари или траки и се оспори ролята на Русия в българската история и култура.

„Завързаните” през Възраждането проблеми, конфликти и „цивилизационни избори” се развързват през цялата наша следваща история - чак до наши дни. Те се формулират и представят с различна риторика и от различни хора, но същността им е непроменена. Всеки път, когато най-често по политически и геополитически причини стават прекалено остри и предизвикват шумни реакции, се обявява, че България е направила вече окончателния си „цивилизационен избор”. Т. е. че е преодоляла Православието и се е убедила, че не е славянска държава, поради което мястото й е в „европейската цивилизация”. Захарий Стоянов пръв предложи тази формула.

Историята обаче не я е потвърди.

И едва ли ще я потвърди!