БЪЛГАРИ
Струва ми се, трудно е да се пише за книги, които силно и ясно говорят сами за себе си. Какво може да се каже повече. И все пак, потопил се в техния свят от събития и образи, човек може поне да сподели впечатленията си от тях.
Защото книги като „Българи” (том първи и втори) на Ефрем Каранфилов ни вълнуват не като някакво историческо или сюжетно четиво само докато ги четем, а остават завинаги в нас, в кръвта ни, така както не можем да отделим от същността си духа на светлите образи, за които страстно и с обич пише авторът.
И всичко това е създадено с преклонение, поради което благородно ни докосват самородните нишки на една почти възрожденска чистота. Тук няма фабули, няма хитрувания, няма самоцелни замъглявания, няма изкуствени търсения. Нито пък има някакъв външен блясък. Всичко е естествено - така както си е било в живота - тази неподозирано богата на събития и подвизи история от Възраждането до днес.
Не случайно изходната точка на Ефрем Каранфилов в „Българи” ни води към „Епопея на забравените” на Вазов и към „Записките” на Захарий Стоянов. Точно тази линия следва той в своя творчески подход, за да запълни една празнина, която усещаме колко голяма би била едва със запознаването с новите, с Ефремовите „Българи”.
Не че не е писано за тях. Пасано е и то много. Но той ни ги показва в по-друга, по-цялостна, по-истинска светлина. Пред нас са не само герои, но и обикновени хора, отдадени на идеалите и на делата си за свобода и правдини до необикновеност. Те сякаш за пръв път ни вълнуват повече от всякога.
Наистина, когато Ефрем Каранфилов прави сравнения, той често се позовава на „Записките” на Захарий Стоянов. Не случайно той пише, че това е „най-българската и несъмнено най-пламенната от всички творби на белетристиката ни”. Като извайва образите на плеада български възрожденци и революционери, Ефрем Каранфилов не пише история, не очертава биографии, не изгражда разказ или спомен, не философства над епохи и събития. Той е избрал другия - по-трудния път.
Той създава синтезирани художествени творби, като всяка от тях представлява своеобразна мозайка, където присъстват: историята, но само като атмосфера и то дотолкова, доколкото е необходимо; биографичността, но не цялостна, само с тези факти и данни, влезли в яка спойка с основната цел на автора; философският размисъл също е налице, но не за да прочетем суха съждения, а за да избликне точния и същевременно сочен и мъдър афоризъм или метафора. Ефрем Каранфилов е създал една своето рода епопея на героичната близка история на България.
И най-вече „Българи” е плод на премисленото и почувстваното през живота му, плод, осветен от пламъка на таланта му. Дали пише за великия Левски или за Георги Димитров, за Иван Вазов или за Гео Милев, за Паисий или за Гоце Делчев, за Раковски или за Яне Сандански, авторът се докосва до героите си с обич и свято чувство.
Той притежава рядкото умение интересно да очертае характерните особености на отделните герои. И същевременно успява да извае сложния и величествен монумент на българския народностен характер.
В този обобщен образ на България имат своето място тихия Волов и гръмливият Бенковски, затвореният в себе си възрожденски строител Кольо Фичето и буйният Стамболийски, разсъдливият майор Атанас Узунов и светкавичният Коста Паница, поетът Христо Ясенов и журналистът Георги Шейтанов…
Ефрем Каранфилов внимателно се е взирал във високите борбени полета на миналото, улавял е незабелязани досега белези в своите герои и ги е пресъздал сякаш в резултат на личен допир с тях. Дълго е филтрирал през чувствителната си душа огромния материал от случки и факти, за да ни покаже най-значимото, най-ценното и възвишеното.
Например, авторът не би могъл да напише чудесната си творба за Кольо Фичето, без да е стоял унесен до перилата на Беленския каменен мост, или без да е размишлявал под сводовете на живописните църкви на великия майстор.
В „Българи” Ефрем Каранфилов проявява своя дар на тънък характеролог и психолог, за да запълни, както споменах вече, онази празнина, която той сигурно е виждал. В творбите си той е развълнуван, те са страстен размисъл за скъпи нам неща. В тях той е и поет, и есеист, и философ. С богато въображение той възкресява събитията и случките, влезли отдавна в народната памет, но позабравени и позаглъхнали с времето.
Някои от есетата са кратки, сбити („Паисий”, „Раковски”, „Левски”, „Иван Вазов”). Те имат звучението на поетични късове. В есето за Левски, например, мислите са сгъстени, силни като тази:
„Цялата сила на това народно лице е съсредоточена в очите. Вслушайте се в мълчанието му, това трагично мълчание пред съда… Това мълчание е най-звучното в онези тревожни години”…
И от всеки ред на творбите ни обайва едно голямо синовно чувство. Дълбока истина и простота има в това: „Историята на Паисий е народна книга” и „в тая книга за царете се говори най-много за народа”.
Искам да изтъкна, че есето „Захарий Стоянов между Бенковски и Волов” всъщност е една героично-трагична поема. Самият автор има чувството, че пише такова нещо. И колко точно е казано за Вазовото творчество: „Песните, които се раждаха заедно със събитията, не умираха заедно със събитията, а отнасяха и тях към вечността”, или „Най-немодерният от нашите поети остана завинаги модерен”.
С особената си сила, с проникновения си психологически анализ се характеризират творбите на Ефрем Каранфилов, посветени на хора и герои от по-новата история на България. Такива са есетата „Гео Милев - поетите - убийците”, „Георги Димитров и родината пред Лайпцигския съд”, „Петко Д. Петков” и др. В „Гео Милев - поетите - убийците” авторът показва зверския лик на фашистите и кристалната чистота на Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев…
И го прави по един ярък, неповторим начин. В тези творби Ефрем Каранфилов хваща типични съществени характерологични български черти, поставя вододела между истинската, справедливата България и другата, която излиза от „мрака на сянката… и стреля…”
Всъщност „Българи” е книга за героизма - най-хубавата черта на нашия народ. В случая Ефрем Каранфилов е летописец на героизма на Отечеството ни. Често творбите му имат очарованието на истински легенди.
В „Българи” Ефрем Каранфилов докосва най-съкровените дълбочини на сърцето ни. Защото писателят е създал ярките си творби с преклонение пред националните ни герои.
И защото, както сам той пише: „Винаги, когато България поиска да види себе си, тя ще подири своите най-добри чеда”.
