Люба Касърова

НОЩ

Ела, нощ, тиха и уханна,
ела, заспи при мен!
Далеко светлини припламват -
денят заспива уморен.

Във дясно - някъде - Вълтава
припевна песен пее.
Сърце, познаваш ли
земята родна де е?

Звънтят в реката чудни струни,
кръвта ми с тях шуми.
С неказани, нечути думи
към мене тя мълви.

Горят просторите среднощни
и сипят златен прах.
Сърце, защо будуваш още,
стаено - сякаш грях?

О, зная! Спомваш, че далеко
и друг дом имаш свой,
и в него близки. Сякаш ехо
шуми Марица във поход.

Ела, нощ, тиха и уханна
при мойто болнично легло!
На двете родини сърцето странно
приспи и дай покой!

Прага - клиниката, май 1935 г.

СНЕЖИНКИТЕ ПРИИЖДАТ

Метално-сиви са и тъмни небесата,
в просторите изпъната е бяла мрежа.
Земята и небето в погледа са сляти -
снежинките прииждат от света безбрежен.
В далечните предели плува скреж.

Простира зимата навред ръцете бели,
гнезда от пух се свиват в дървесата.
Под сребърния месец ледени кристали
като камбанки разлюлява вятъра.
Постила здрачът теменужени легла.

На утрото - като пендара - морно слънце
ще висне в сивото небе намръщено.
Дъхът на облачета гъсти ще замръзва
и птичката не ще намери тука зрънце,
а ще потърси долу селото и града.

Високо в заснежения гребен на Балкана,
на Рила и в горите исполински
снегът ще заблести в брилянтен наниз.
Пастелени петна - лилави, розови и сини
ще нарисува майсторът велик.

Как радостно ти е в душата, че си поет -
че ще възпееш някога във стих възторжен
тез висини и приказките в снеговете,
на влюбените стъпките самотни
и красотата, свила в твоето сърце гнездо.

1941