Константин Н. Петканов

В нашия културен живот, от няколко години насам, се наблюдава едно много знаменателно явление. В най-типичната си форма то се проявява в Народния театър. Всяка година пристигат диригенти и режисьори.

Посрещаме ги с хвалебствия и надежди, за да ги изпратим да си вървят, откъдето са дошли. Също като жеравите - идват напролет, а си отиват с първия хладен лъх на есента.

През тези гостувания софийската интелигенция никак не е спокойна. Вестниците печатат най-разнообразни интервюта, рецензентите и критиците се задъхват от особен род вълнения, директорите започват и свършват с „аргументирани” изявления, а някъде по средата, а може би и в началото, и към края, анонимните писачи пръскат жлъч и отрова и коват злобновърхите си клюки.

С изпращането на последния  диригент на операта ние достигнахме върха. По-нагоре не може да се върви. И да можем, не бива. От гледна точка на българската култура, такъв един опит ще бъде недостоен за нацията, да не кажем престъпен.

Както и в други отрасли на нашия живот няма виновни, така и тука вината се дължи на безименните. Тя се движи из въздуха. Не е в личностите, а в системата - в основните разбирания на ония, които са си присвоили правото да направляват българската култура.

Творческият дух на българина винаги е вървял по прав път, но малцина са разбрали и разбират това. Нашият народ има вече своя културна физиономия и това се дължи преди всичко на усилията на отделни личности, но не и на организираното общество.

Преди и след Освобождението, пък и сега, здравото и истинско изкуство се твори от творци, които нямат нищо общо с разните културни институти на държавата, нито с многобройните поделения на гражданските организации.

Усилията на държавата, с много малки изключения, са насочени другаде, но не и в изграждането на една здрава национална култура. За да не бъдем разбрани криво, ще направим опит да се изразим по-точно.

Българската култура изцяло е дело на отделни личности. Тия личности са излъчени от народа и толкова здраво са свързани с неговите духовни сили, че тяхното дело е получило национален отпечатък. Държавата се намесва в културния живота само материално.

И тая помощ е толкова незначителна, че никак не е мъчно да се разбере, че най-незначителното, което трябва да се догонва от българина, това е неговата култура на духа. И затова нямаме една основна линия, нямаме здраво отношение към творчеството на българския дух.

Нека да се спрем на нещо по-определено. Необходими ли са диригенти и режисьори чужденци в операта и драмата? Отговорите са били и могат да бъдат най-различни. Заинтересованите винаги са намирали основания да се наложат на обществото и на отговорните лица. Изобщо, няма гледище, което да не може да се защити. А гледище, което се нуждае от защита, по наше разбиране, не почива на здрава основа. Така, кулата на Народния театър се изгради върху пясък.

Ние не сме против чужденците, но не сме и за тях. Приемаме ги за учители, като тълкуватели на една друга, чужда култура, но ги отричаме като привърженици и доброжелатели на народната ни култура.

Те винаги дават предимство на външната страна, на онова, което може най-лесно и най-бърже да се види, но са безсилни да насочат правилно едно младо изкуство като нашето и да му дадат необходимия тласък, за да върви с твърди крачки напред.

Най-важното за нас е да си създадем своя култура. Източниците на тая култура са на българска земя - те са в народното сърце. Кой може да разбере това сърце и тъй нежно да го помилва, че то да проговори с духовна сила на българина?

Чужденците ли? Те си остават чужди за нас, колкото и гениални да са. Тяхното участие има и положителни, и отрицателни страни, като отрицателните са много повече.

Външно ние получаваме нещо, което ни приближава до големите културни народи, но вътрешно, по съдържание изтъняваме. Неусетно, в нас се извършва психологически процес на покоряване от чуждото.

Всяко нещо с мярка, за да може народът да върви по своя път. Преди да си разбрал и скътал в сърцето си нравственото и музикално съвършенство на народната ни песен, не се надявай, че ще докоснеш жадни устни до чистите и божествени извори на Бетховен, Вагнер и т.н.

Човек се свързва с друг човек само със сърцето си, а народите се сближават и обикват чрез духовната сила, която те изявяват в творческите си прояви.

Как ще се разбере творчеството на другите, когато не се изхожда от нещо безспорно, от онова, което е същина на живота - от творческите възможности на своя народ?

За малките и закъснели, в своето културно развитие, народи влиянието на силните култури е двуостро оръжие. Малките могат да изпаднат в положението на жабата, която чрез надуване иска да стигне вола. Това съвсем не значи, че не бива да бъдем в съприкосновение с големите култури.

Преди да се увличаме от това съприкосновение днес, ние трябва да налучкаме, да изясним и утвърдим пътя на българската национална култура. Когато сме изцяло в светлините на българския дух, ние сме в безопасност. Трябва да има нещо, в което да вярваме и от което да се увличаме.

Това ще роди всеотдайната ни любов към родното творчество, и тогава и влиянието на чуждите култури ще се превърне в плодоносен облак. За да не се изгубим под тежестта на хилядолетната европейска култура, необходимо е да се свържем с нея чрез духовната сила на нашия народ. Всеки народ сам се възвисява. В историята няма пример един народ да издигне друг. Пък и отделният човек се изяснява и утвърждава чрез средата, в която живее.

Щом сме народ и си имаме държава, напълно естествено е да си имаме и своя самобитна култура, за да има, какво да вложим в съкровищницата на света. Могат ли чужденците да ни помогнат да си създадем свое изкуство, своя култура? Те могат да ни запознаят с азбуката на изкуството, но да ни въведат в душата на нашия народ, това те никога не могат постигна.

Чужденецът има отношение само към своята професионална работа. Той гледа да постави повече пиеси и то с оглед на пълните сборове на касата. С това цели да осигури един по-продължителен договор.

Той не мисли за онова, което е предизвикало създаването на театъра у нас - не мисли нито за българската драма и опера, нито пък за тяхното въздействие върху душата на народа.

Той свързва цялото свое изкуство с публиката и с чиновническите си интереси. Тая система стана верую на театралните управления, и дойдохме до положението да слушаме, че „А” управление било по-добро от „Б”, защото касата през негово време давала по-добри сборове.

Затова много често слушаме от устата на видни българи, които са били или пък се готвят да бъдат ръководни личности в държавния ни живот, закани срещу драмата и операта. Те вече са дошли до съзнанието, че заради двеста, триста чиновници не бива да се прахосват милиони. Би било твърде опасно за културата ни, ако те се окажат прави.

Ние нападаме системата, която е едно велико недомислие. Нямаме пред очи никакви личности, те винаги са били жертва на системата. Тя е всевластна и всемогъща.

Тя убива творческите личности, изхабява артистите, понижава културния уровен на нацията, създава вкус към забавата и лекомислието и забавя правилното развитие на българската драма и опера. Ние имаме Народен театър, а нямаме наша опера и драма.

Столицата доби един особен облик. Нейната неорганизирана и недисциплинирана интелигенция помисли и повярва, че тя е българският народ, че тя е, която може да дава съдържание на културния живот и да определя границите, до които може да достигне творческия гений на българина. От друга страна пък публиката, поради желанието си да се забавлява с парите си по свой вкус, се изяви като културен законодател.

Но какво общо имат желанията на публиката, капризите на интелигенцията с мисията на българския народ, който е дошъл на този свят да се утвърди чрез духовната си и материална култура?

Харчат се милиони за просвета, но рентират ли се тия милиони? Народната отбрана, която поглъща голяма част от държавния бюджет, не е ли в същото положение от гледище на търговската сметка? И просветата, и отбраната не са ли в услуга на държавата, не целят ли нейното вечно съществуване и преуспяване?

Търговският принцип е задължителен само за пазара на стоките. Тоя принцип няма нищо общо със създаването на духовните ценности.

Знаем, че най-яката броня е българският дух, но тая броня не се създава със закони и наредби, а с издирване и утвърждаване на неговите всестранни източници за всеобщо ползване.

Какъв би бил българският дух, ако трябваше се калява с търговските и стопански спекулации, ако нямаше, преди всичко, внушенията, които идват от магията на българското художествено слово?

Толкова банални са станали вече примерите с историята на Паисия, с поезията на Ботев и с Вазовия народностен и граждански патос, че ни се струва, ако се позовем отново на тях, ще оскверним делото на тия духовни великани. Нима всичко е минало като глас в пустиня? Нима е възможно една система да падне като отровен дим върху творческата душа на един народ?

Въпросът за чужденците е покрил целия живот на Народния ни театър. Около палката на диригента и гримасите на режисьора се въртят и артисти, и директори, и отговорни личности.

Най-важното се забравя. Забравя се, че ние имаме да постигаме други по-важни задачи, имаме да разчистваме пътя на българската драма и на българската музика, които не бива да се принасят в жертва на една оперета или на един комедиен фарс.

Сигурни сме, че ще се намерят възражения, които да тласнат нашите разсъждения в нечист път. Авторите на тия възражения не ще бъдат прави, защото ние се позоваваме на една действителност, която крие в себе си много, много провинения от културен характер.

Кой ще даде тласък на българската драма, ако тя не легне в основата на Народния театър? Как ще се създаде българска опера, народна симфонична музика, ако тя не се подкрепи от едничкия институт, който е предназначен да направи това?

Българинът има нужда от общение с чуждите народи и трябва да го дири, но той също така има нужда от общение със себе си, за да отстоява на всички пристъпи на чуждото влияние.

От големите култури ние трябва да се учим, за да дадем истински образ на нашето творчество. Не бива обаче да се влияем от тия култури за наша сметка.

Ние, българите, има какво да кажем на света и трябва на всяка цена да го кажем. Това ще бъде от полза и за ония, които мислят, че само те са солта на земята.

——————————

сп. „Изкуство и критика”, г. 1, кн. 4, април, 1938 г.