Димитър Кeнанов

През зимните месеци на 1420 г. вероятно завършва жизнения си път търновецът Григорий Цамблак, велик български и източноевропейски проповедник, писател и първи киевски и литовски православен митрополит.

Неговото име и дело е вписано в средновековната културна и политическа история на България, Византия, Молдова, Великото княжество Литовско и Московска Русия. След поробването на Търново през 1393 г. Григорий Цамблак е принудителен емигрант.

Следвайки своята участ на скиталец, в „Похвално слово за св. Евтимий, патриарх Търновски” той изрича прочувствени думи за несравнимата по сила болка от раздялата с Родината.

Днес, когато стотици хиляди българи избират доброволно да емигрират и да опразват българската земя, горестните признания на Григорий Цамблак могат да освестят разбягалите се чеда на Майка България като пътуват по света да имат за върховен дълг да се завърнат в Родината си, която без тях не може да съществува.

Само това да научим и да приемем днес от заветите на Цамблак е достатъчно да се върне надеждата, че българите не са загубили инстинкта си за самосъхранение, че те помнят съдните уроци на историята:

На православието светилниче,
утвръждение на Църквата,
търновска похвало,
Григорие, отче наш,
моли се винаги
да се спасят душите наши!

***

В изключителната си по изследователски размах книга за Григорий Цамблак на бесарабеца по рождение Александър Иванович Яцимирски от 1904 г. справедливо се настоява, че бележитият търновец е приемник на „велики мъже” от съдбоносния за България и Балканите ХІV век - Григорий Синаит, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий.

Ако за тях има написани духовни биографии (жития или похвални слова) и в този смисъл - те са канонизирани от Църквата, то за Григорий Цамблак няма оставени свидетелства на негови съвременници, той няма ученици и с него сякаш „се затваря цялата тази поредица от блестящи имена”. „В това отношение - продължава Ал. Яцимирски, - Григорий Цамблак има много общо с Константин Костенечки, за когото се знаe още по-малко, тъй като е мирянин”, светско лице.

Ако разгърнем обаче пространното житие на препод. Теодосий Търновски, ще научим, че той избягвал беседи за своите родственици, за да запази пълнотата на стремежа си към Бога, за да няма прегради в духовния му път към Бога. Ето защо обикновено не знаем дори фамилиите на заслужилите дейци на Църквата от Средните векове. Митрополит Григорий е рядко изключение - знаем фамилията му - Цамблак, известна от историята на Византия и България - в Бориловия Синодик, четен в Неделята на православието, се възгласява вечна памет на „Цамблак - велик примикюр”, т.е. дворцов маршал.

В запазеното по единствен препис „Надгробно слово за Киприан, киевски и всеруски митрополит”, подписаният като мних и презвитер, игумен на Плинаирската обител, Григорий поставя ценни автобиографични свидетелства.

От тях разбираме, че рождената му година трябва да бъде около 1364-1365 г., тъй като, както сам отбелязва, през 1379 г., е бил на „отроческа възраст”. Тогава на път за Цариград, който е „майка на градовете”, „царица на градовете” за православния свят, митрополит Киприан посещава родния си град Търново.

На посрещането му като пъстроцветен порой се стичат всички, бедни и богати жители на българската престолнина: търговци забравят, както никога, отворени своите продавници, девойки, за които е прието да стоят в къщи, тичат, изоставили моминския си свян… Тези редове са взети от майсторски сътворената масова картина в „Надгробно слово за Киприан”. Художествената им сила се гради върху пластично-изразителния стил, с който се предава събитието.

И изведнъж, сякаш в киномонтаж, далечният план се заменя с приближаване на повествователната ,,камера” и на зрителския ,,екран” се появява фигурата на Киприан, който докосва с благослов юношеската глава на митрополитския родственик Григорий: „Тогава великото това светило видяхме, братя, и свещените ония ръце докоснаха нашата глава, ведно благословящи и ведно пожелаващи да ни се сбъдне предреченото от Духа”. Както основателно се предполага, тия думи са изречени от Цамблак през 1409 г. в Успенския събор / храм на Московския Кремъл, където е бил погребан митрополит Киприан.

Съдбата на изгнаника и скиталеца застига Григорий след редица години на труд и учение в книжовната школа на българския Патриарх Евтимий, на когото признателният възпитаник ще посвети вълнуващо похвално слово.

Въпреки призивите на светителя Евтимий за усилване на военната мощ, за сплотяване пред опасността от иноверското нашествие, феодалните властници нехаят за държавата, заслепени от гонитбата на личните си интереси и от ламтежите на всяка цена да запазят и умножат богатствата си.

Така се стига до лятото на 1393 г., когато Търновград пада в робски плен на османските турци и се залива с кръв и безчестие. Покъртителен разказ за общонародната трагедия се чете в „Похвално слово за св. Патриарх Евтимий” от Григорий Цамблак: В първите дни на страшната покруса търновският патриарх намира сили преди заточението си да вдъхне вяра в бъдното на сподирящите го народни тълпи, правейки аналогия с „дома на египетското робство”, в който древните иудеи страдат векове, но след време излизат от „дома на робството” и след много изпитания стъпват на свободна земя.

Самият Григорий споделя участта на прокудените от родните си огнища българи и раздипля споменни видения, които ни пробождат с острието на неизповедимата изгнаническа болка по поруганото отечество.

Емоционалната памет от преживяното разрушава представата, внушавана от известното сравнение с ,,жило” и на него му се придава нов художествен заряд. Природата е одухотворена и тя е част от всебългарското страдание.

Съгласно типолого-алегорическия метод за тълкуване на Библията, събитието се отъждествява с разорението на Йерусалим, а Евтимий се изравнява с неговия оплаквач - пророк Йеремия. Същевременно е запечатана истината за жестоката завоевателна политика - членовете на семействата се разделят и се изселват на различни места на Изток, за да се изтрият по-бързо родовите връзки. Ето този откъс: „И той (Евтимий) тръгна заедно с хората като втори Йеремия - гледка, предизвикваща сълзи дори у камъните на оня град (Йерусалим).

Защото се разделяха деца от бащи и братя от родни братя; при това не всички заедно биваха отвеждани, та поне като се виждат, да се утешават в скръбта, но едни, които се отличаваха по род, богатство и красота на лицето се откарваха, а други се оставяха. Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от изселването и по-тежко от раздялата с родни, когато споменът за отечеството и близките пробожда винаги сърцето като жило…”

Независимо къде се намира - в Цариград, Сърбия, Молдова или Русия, Цамблак ще усеща горчивината от вдовишките и сираческите сълзи на изпепеленото родно огнище и със слово, и дипломатически усилия ще убеждава европейските държави за необходимостта от общохристиянски съюз срещу азиатските завоеватели.

Както за заточения Евтимий, така и за него е било ясно, че нашественикът противопоставя на християнството безмилостната си „война за вярата” (газават). Затова в „Житие на цар Стефан Дечански” той осъжда братоубийствените бойни действия на Михаил Шишман и Стефан Дечански през 1330 г. Войната може да бъде оправдана, само, ако тя е насочена против иноверските „варвари, а не срещу Христовите люде”.

Очевидно е, че в края на XIV век интелектуалците на Балканите започват да осъзнават, че неразбирателството и враждите между българи, гърци и сърби е решаващата причина, която постепенно изковава веригите на жестоко робство.

Вероятно след 1393 година Григорий отива на Атон, а от 1395 до 1401 г. той е игумен на Дечанския манастир в Сърбия. Освен житие, той написва служба за владетеля Стефан Дечански, служба за св. Петка Епиватска-Търновска и разказ за пренасяне мощите на преподобната пустинница от Търново във Видин и Сърбия. Освен непосредствено продължение на прочутото пространно житие за св. Петка Търновска от Патриарх Евтимий, летописният разказ е връщане към разгромната обсада на Търновград.

В контекста на разширяващата се масова страхова психоза на Балканите след победната за измаилтяните Чирменска битка от 1371 г., когато според очевидеца монах Исаия Серски „юначните някога сърца на доблестните мъже се бяха обърнали на слаби женски сърца”, може да си обясним защо Григорий Цамблак представя като мъжествен подвиг и като противовес на страха дипломатическата мисия на княгиня Милица, вдовица на „приснопомнимия княз Лазар” и Евтимия, вдовица на великия и прехрабър деспот Углеш”. Двете знатни жени измолват от султана разрешение да пренесат мощите на св. Петка от Видин в Сърбия.

Цамблак призовава: „И не ме укорявайте, загдето на женската слабост придавам мъжко име, тъй като се преценява силата и мъжеството на разума, а не видът на естeството. Към мъжете се причислява и Анна, и Юдит, и Девора, които чудодейства направиха, които царства завладяваха, които нечестиви царе посрамиха”.

През 1401 г. Григорий Цамблак е изпратен от византийския патриарх Матей в Молдова за преговори с тамошния владетел Александър воевода. Променената политическа обстановка заставя Цамблак да остане в Сучава като проповедник (презвитер) в митрополитската църква.

През молдовския период са написани проповеди и похвални слова, а също и „Мъчение на св. Йоан Нови Сучавски”, чиито мощи са пренесени през 1402 г. в Сучава.

В тази група съчинения се настоява за опазване на християнската вяра, която се превръща в народностно-съхранително оръжие срещу ислямската експанзия. Йоан Нови Сучавски с непоколебима воля, с „наслада” издържа на мъченията и не изменя своето верую: „Ето плътта стои пред тебе готова и разголена: бий с тояги, гори с огън, с вода дави, с меч разсичай и не се лени да ми нанесеш и други мъчения, от тези и по-лоши. Защото всичко това съм готов с наслада да приема…”

Свръхчовешката безчувственост към физическите страдания е личностна позиция, която удостоверява силата на самообладанието и непобедимата човешка воля в неравната борба за оцеляване на българската духовна самобитност (идентичност).

През 1406 г. Григорий заминава за Московска Русия, повикан от своя родственик - митрополит Киприан.

Ала срещата между тях не се осъществява - Киприан умира на 16 септември 1406 г. Григорий Цамблак свързва съдбата си с Великото княжество Литовско на Витовт, който встъпва в противоборство с Москва за духовното наследство на Киевска Русия и решава „Григорий Цамблак българина” да бъде избран за отделен киевски и литовски православен митрополит.

От илюстрирания Руски летописен свод, XVI век, става ясно, че изборът се провежда на 15 ноември 1415 г. въпреки нежеланието на западноруските и литовски епископи: „Тое же осени Господь Бог попусти грех ради наших Киевской митрополии на две области разделити ся, яже не подобает… Витофт же Кестуевич князь велики литовский своея области собрав епископы православныя… И рече к ним: „Поставите ми в митрополиты на Киев Григория Цамблака болгарина”.

Не забравяйки своите поробени сънародници, митрополит Григорий се надявал на общоевропейски политически решения и на реални стъпки срещу азиатското нашествие. Този замисъл той защитава в разговорите и речите си на Констанцкия събор през 1418 г.

Скоро след като се завръща в Киев, вероятно през зимата на 1420 г. великият изгнаник и скиталец представя душата и земните си деяния за възмездие от Бога. В Летописния свод редом с траурното известие се оценява високо житейската и творческата мисия на бележития син на Търново: „Тоя же зимы умре Григорей митрополит Цамблак на Киеве, родом болгарин, книжен зело, изучен убо бе книжной мудрости всяцей из детства, и много писания сотворив, остави”.

Действително с повече от 40 агиографско-реторически и химнографски произведения озареният Григорий Цамблак заема трайно, незаличимо място в развитието на балканската и източнославянската литература и култура.

——————————

ЛИТЕРАТУРА:

Бегунов, Ю.К. Творческое наследие Григория Цамблака. Новые издания и переиздания по славистике. Издат. „Буй туръ”, Издат. „ПИК”, УИ, Женева -Велико Търново, 2005.
Григорий Цамблак: Избрани съчинения, Съст.: Донка Петканова. Издат. „Абагар”, 2010.
Дончева-Панайотова, Н. Григорий Цамблак и българските литературни традиции в Източна Европа ХV-ХVІІ век. Издат. „Веста”, Велико Търново, 2009.
Кенанов Д. Озареният Григорий Цамблак. По материали от Вилнюските ръкописни и старопечатни сбирки. ИК „ЖАНЕТ-45″, Издат. „ПИК”, Пловдив-Велико Търново, 2000.
Мечев, К. Григорий Цамблак. Издат. „Наука и изкуство”, С., 1969.
Яцимирский, Ал. И. Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжовной деятельности, СПб., 1904.
Търновска книжовна школа. Антология. Съст.: Г. Данчев, Н. Дончева- Панайотова, УИ, С., 1996.