Юлия Дивизиева

I. ИЛИН

От малък искаше да лети и затова често в унес наблюдаваше птиците. През зимата беше лесно. Не му пречеха листата на дърветата. Залепваше носле за стъклото и ги гледаше. Бяха само врабчета и свраки, но и те му стигаха. Представяше си как лети, лети, като голяма бяла птица, без да знае каква е. Може би орел или чайка, или щъркел. Защо не щъркел!? Щеше да види много земи, да прелети океани. Щеше да е свободен. Винаги се намираше някой да прекъсне “полета му” - я баба му, я баща му, който го перваше по врата с думите:

- Домашните чакат! Пак ли летиш?

Илин се връщаше на земята, гледаше неразбиращо, докато се отърсваше от илюзиите си.

Когато поотрасна и започна да се запилява навън по игри, способността му за летене намаля. Понякога сънуваше полет, но вече не беше птица. В сънищата си можеше да лети с всичко - с пръчка, с наметало, даже с възглавница - чуден сън, който се повтори няколко пъти в годините преди да навърши пълнолетие. После този сън си отиде и никога повече не се върна.

Сънните му видения го спасяваха наяве от студенината вкъщи.

Баща му беше математик. Суров човек, с бурна младост. Идеалист. Лежал бе в затвора за подривна дейност. Бил е най-младият комунист в Търновския край. Беше убеден, че момчетата трябва да се възпитават със здрава ръка. Към по-малката му сестра изпитваше нежност, но и нея не умееше да показва докрай. Та, баща му го възпитаваше ту със забрани, ту с наказания, а понякога и с плесници. Най-голямата сума, с която Илин бе разполагал докато учеше, бяха петдесетте стотинки в неделя. Получаваше ги от майка си, но едва когато измиеше стълбището на входа. Майка му ли! Тя го клеветеше за щяло и нещяло. Беше развила чувство за ненавист към него още от раждането му, защото я бе измъчил, пък и много плакал после. Но причината май се коренеше в свръхегоизма й, който граничеше направо с диагноза. Тя подмолно подклаждаше баща му, дори и за най-дребните момчешки прегрешения, едното от които беше закъсняването вечер. И тогава от нищо ставаше нещо. Улисан в игри, Илин често не спазваше определения час, прибираше се десетина минути по-късно и ако майка му си беше премълчавала, всичко щеше да е наред, но не, тя не мълчеше… Беше му писнало, но какво можеше да направи? “Да си дете никак не е лесно. - бе установил той. - А и с това име!” Нищо че родителите му разправяха пред хората, че е кръстен на чичо си Илия. Да бе! От баща си знаеше, че са искали да носи името на вожда. На това място в мислите си потръпваше. Освен желанието за свобода, Илин имаше и друго - много му се искаше като стане голям да смени името си. Никак не го харесваше.

Добре че беше баба му, майката на майка му. Фина жена, възпитаничка на Френски лицей. Приласкаваше го, разказваше му за бежанските години, за войната, за дядо му - царския офицер. А когато завърши гимназия, му подари сребърния джобен часовник, останал от него, дарен му лично от Борис lll за заслуги.

Растеше момчето, а установените правила, изскачаха като прилепи от тъмен ъгъл. В едните - виждаше несправедливост, в другите - противоречия. Най-напред вкъщи, а по-късно в училище, в казармата и в обществото. Растеше. Четеше много. Стана бунтар. Не плакатен, не избухлив, не невъзпитан, не! Всичко, което не

приемаше, се опитваше да промени с аргументи. “В чугун да удряш не е лесно - казваше баба му - и затова страдаш”. Той обаче не се отказваше.

Първият му бунт дойде с дългата коса и свиренето в група. Неописуемо преживяване за баща му, който на всичкото отгоре бе и партиен работник. Човекът изпадна в шок и често му крещеше:

- Ти на битник ли ще ми се правиш! - и му спираше дневните.

Вторият - върна се на своя глава от Москва, където бе приет да учи физика. Цяла година не можа да свикне с алкохолизма на руснаците, а грандоманското перчене на някои от тях го побъркваше. Имаше и свестни момчета и момичета, но веднъж, когато негов колега - руснак, който не се славеше с много ум, заяви, че българите пишат на руска азбука, му прекипя. Откакто беше дошъл в Москва все търсеше причина да си тръгне. Е, този път вече имаше такава, и то достатъчно убедителна. Никога не бе искал да учи в Москва, защо ли се подчини на бащината си воля? Може би, за да избяга от дома си!? А и климатът го съсипваше. Нищо не можеше да го задържи тук. Не се поддаде на заплахите на баща си. Върна се в София и стана шофьор. Така се издържаше, до следващата година, когато се записа отново, този път в Университета. Страстите поутихнаха. Баща му беше започнал леко да охлабва примката. Но в никакъв случай не бе се предал.

Илин завърши и трябваше да влезе в казармата. Това не беше добра перспектива, но нямаше мърдане. И тогава математикът реши да му покаже “кой командва парада”. Уреди му възможно най-тежката служба в далечен гарнизон. Доволен, потриваше ръце:

- Сега най-после ще го научат на послушание!

Третият бунт на Илин беше много необмислен и за малко да провали живота му.

В казармата, освен възмъжаването, имаше и неща, лишени от всякаква логика. Например, като да копаеш траншеи в дъжд, да превземаш баири в студ. А понякога старшината ги караше да удържат въображаемите вражески войски часове наред с противогази и пълно бойно снаряжение. Войниците щат не щат слушаха нелепостите му, една от които беше насочена към Илин:

- Може да имаш диплома колкото портала и печат колкото фуражката ми, но тук ти си никой!

Беше единственият дипломиран, а и най-голям в ротата. Това, че можеше да мисли и идваше от студентската скамейка, му разказваше играта. И той не издържа. По време на един градски отпуск напусна гарнизона и се върна в София. После не успя да се прибере навреме в поделението и… Трудно изгази от това прегрешение. Едва го отърваха от дисципа. Този път се наложи баща му да използва връзките си. В съзнанието на математика едва сега се прокрадна мисълта, че характерът на сина му не е за подценяване.

Криво-ляво избута казармата. Прибра се. И един ден се появи Тя!

Запознаха го с нея на купон. Красавица. Руса, синеока… и той хлътна. Приятелят му - Иван - си направи шега, усещайки искрите, прелетели помежду им:

- Не можеш да се ожениш за нея, бас правя! - му рече, като го дръпна настрана.

Защо ли го каза!? За една седмица красавицата стана негова. Представи Пенка вкъщи като бъдещата си съпруга.

Тя бе от малък провинциален град - аптекарка. Работеше в едно софийско село. Не си губи времето. Разучи всичко за Илин и семейството му, и реши, че това е нейният шанс, който щеше да й донесе отдавна мечтаното софийско жителство. А той се влюби или повярва, че е влюбен, защото усети отново онова чувство, което го караше да лети. Щом се събудеше сутрин и видеше красивата й глава върху възглавницата, го обземаше порив за летене. Ставаше, допираше чело до прозореца и политаше.

Родителите му бяха сърдити, скандализирани, притеснени. Но нямаше накъде. Направиха и сватба, нали така е редно. Това бе поредният бунт, с който Илин им доказа, че може да решава сам. Отношенията им бяха тягостни. Подмолни течения отравяха ежедневието. Илин започна да търси работа в чужбина, но не сподели с никого, докато не донесе документите. Беше получил назначение в Алжир. Френският, който баба му неуморно наливаше в главата му, най-после щеше да е от полза. Каза първо на нея. Старата жена искрено се зарадва, нали и тя от години патеше от сприхавия характер на зет си:

- Е, детето ми, да ти е на добър път! Трябва да се махнеш, а и така ще видите с Пенка дали наистина сте един за друг. Там ще сте само ти и тя. Няма майка, няма баща.

За първи път си позволяваше да изрази мнение, свързано с избора му на съпруга. Но той, въодушевен от предстоящото заминаване, не я чу.

Вечерта съобщи на останалите вкъщи. Пенка скочи и го прегърна, тя наистина бе щастлива. Представи си как ще пазарува в Кореком. Какво като не знаеше езика, ще го научи! Родителите му бяха раздвоени. Бащата най-после осъзна, че повече не може да се бърка в живота на сина си. И като че в този миг остаря. Раменете му се отпуснаха, изправеният му гръб се приведе. Това бяха само видимите белези, а невидимото остана скътано в душата му. Чак сега този суров човек разбра колко много обича сина си, и колко много той ще му липсва.

II. ПЕНКА

Селото, в което растеше Пенка, бе на петнайсетина километра от града. Чудеше се защо тя е при дядо си, а брат й не. И не можеше да си отговори. Често плачеше без причина. Ходеше из двора и хленчеше. Дядо й я мъмреше, пък като му дожалееше, я слагаше на коленете си и я галеше по русата косица. Беше казал на майка й и баща й, че детето се мъчи, но те нямаха избор. Живееха натясно, чакаха квартира, къде да я сложат!? Брат й ходеше на училище, а тя можеше да потрае още малко.

Вечер обичаше да ляга до дядо си. Възглавницата му миришеше на нещо негово и това й харесваше. Гледаше в тъмното огънчето на цигарата му и слушаше захласната все една и съща приказка. Дядо й не беше много речовит. Останал вдовец преди повече от трийсет години, той се справяше как да е с домакинството и градината. А сега и с внучката си - не му беше лесно.

Тази вечер Пенка пак поиска приказка.

- Хайде, стига с приказките, заспивай, че утре ще ставам рано.

- Моля ти се, деде, само малко!

И той започна отново онази за върколака, дето обикалял мелницата, ама мелничарят знаел, че ще дойде и предварително забил вретена околовръст. И когато звярът дошъл, набучил се на вретената и със скимтене побягнал към гората.

Пенка умираше от страх, притискаше се до дядо си и така заспиваше.

Сутрин дядо й правеше попара. Закусваха, после той работеше по двора, а тя си правеше кукли от парцалчета и все им говореше нещо.

Днес по обяд от съседната къща долетя детски смях. Пенка трепна, наоколо друго дете нямаше. Отиде до комшулука. Портичката не се затваряше докрай, беше поувиснала и детето се провря през отвора без да я бута. В другия двор подскачаше красиво малко момиче с черна коса, в която искреше червена панделка. Когато Пенка пристъпи напред, то я видя и извика:

- Ела да си играем, искаш ли да ти покажа моите кукли?

Погледнала парцалената си кукличка, тя съвсем се обезкуражи. Но другото дете продължи да настоява и да я засипва с въпроси. Хвана я за ръка и я задърпа към стаята си. Там Пенка попадна във вълшебен свят. Кукли, панделки, красиви роклички, преметнати върху столовете и чифт лачени обувки със златни катарами. Направо си глътна езика. Това го имаше само в приказките.

- Какво ти стана, защо гледаш така? - побутна я Мина.

Пенка едва помръдна, очите й бяха запленени от червените панделки.

- Харесват ли ти? - попита я Мина, проследявайки погледа й. - Вземи си една, подарявам ти я. Аз имам много.

Пенка взе една с трепереща ръка. После двете хукнаха на двора. Така започна приятелството им. Мина непрекъснато се цупеше за нещо, Пенка й угаждаше, а вечер разправяше на дядо си за чудните неща, които има съседското дете.

- Ти, дядовото, не се мери с нея, те са богати. И не й уйдисвай много, тя е глезена.

Да, ама Пенка не само че й уйдисваше, ами се беше превърнала в нейна сянка. Каквото кажеше Мина, за нея беше закон.

Към края на август у Минини дойдоха гости. Братовчеди - брат и сестра. Пенка беше забравена на мига. Когато понечи да мине през комшулука, Мина я видя и я прогони с ръка. Пенка преживя много тежко изгонването. В детската й душа набъбна нещо, което щеше да даде лоши плодове след време.

Същата събота пристигнаха майка й и баща й. Тя им заяви, че се прибира с тях в града. Плака, тръшка се. Примирени, те я отведоха.

Пенка тръгна на детска градина. Родителите й работеха в РСВ-то - на гарата. За няколко години семейството се видя в пари. Купиха къща. Обзаведоха я. Растейки момичето започна да ненавижда майка си и баща си, а брат си мразеше искрено. Чувстваше се ограбена, не можеше да каже какво точно й липсваше, но стана потайна и зла. Повече си мълчеше. Те и не я закачаха, заети с трупането на пари. Пенка се бе зарекла да се махне от тази простотия. Разхубави се и никак не се свенеше да харчи парите на “кръчмарите”, както наричаше родителите си. Когато завърши, кандидатства и я приеха фармация. Баща й даде банкет. Дъщеря му щеше да е първият висшист в семейството. Но вече с диплома в ръка, тя трябваше да се върне отново в родния си град. Столицата беше химера. Какво ли не направи, за да остане в София. Но не би. Накрая преспа с един мазен окръжен секретар и той я уреди на работа в софийското село.

Пенка имаше цел и я преследваше неуморно, а целта й бе жителство. Щом приключеше работният ден в петък, вземаше автобуса и отиваше в града. Мотаеше се по заведенията, докато не се запозна с няколко мъже. Въртеше ги на малкия си пръст, като не им споделяше нищо за себе си. Беше обвита в тайнственост. Това се харесваше на мъжете. Някои от тях бяха женени и тази анонимност ги устройваше. Тя вече беше Пепа.

Тази вечер се бе озовала на един таван в центъра на София в някаква бохемска компания, в която никой не помнеше кой кого е довел. Иван я запозна с Илин - видя й се странен и свит. Почти не му обърна внимание до мига, в който той я попита кога ще се видят пак.

III. МИНА

Колко искаше да има по-голям брат! Когато беше малка все питаше защо е сама, а отговорът на майка й бе - “Защото толкова много те обичам, че не мога да си представя, да те деля с друго дете!”. - “Глупости на търкалета!” - мислеше си Мина.

Майка й беше едно дете, баща й - също. Те не бяха сред живите. И тя остана сама, заради задушаващата им обич. Имаше роднини, които й досаждаха от време на време, но почти ги беше отказала да й се обаждат. Много се дразнеше, когато някой от тях звънваше по телефона и й казваше:

- Аз съм в София за два дена, нали може да преспя при теб?

А защо да може, къщата й да не е Аврамов дом! Изсипваха се с багажи - кошници, буркани, сирене, увито във вестник, ааа не! Но най-досадното беше с кандидат-студентите. Сага. Първо - помагай да влязат! То не може името си да напише, но тръгнало филология да кандидатства, само защото тя преподаваше в Университета и може нещо да помогне. А не дай Боже да го приемат “детето”! Заживяваше то при нея, докато й изпили нервите и не му осигури общежитие. Но преди две години каза на поредните братовчеди:

- Баста! Дотук бях! Не мога повече да се занимавам с децата ви!

Обявиха я за неблагодарница, даже една от братовчедките й рече:

- Какво се големееш, цуцуманка с цуцуманките!

Милата, тя не знаеше, че цуцуманка е циганка, а не грандоманка. Здраве да е, нали се отърва.

Ама и тя какво дете беше! Ако имаше свое, и то се държеше по начина, по който тя се бе държала като малка, сигурно щеше често да го шамаросва. Трудно й беше с децата. Не се реши да се ожени. Не че това я притесняваше особено. Нали си имаше Трошан, който се появяваше в годината по няколко пъти. Той беше голямата й любов, още от ученическите години.

Пътищата им отдавна се бяха разделили. Трошан беше музикант. Тръгна по круизи, а когато се прибра окончателно, освен спестени пари, си доведе и една перхидролена булка, изживяваща се като певица. Тя му роди две деца и спря да пее. По този повод той каза веднъж на Мина - “И слава Богу, че спря!”.

Мина остави книгата, която четеше и започна да брои на глас, свивайки един по един пръстите си:

- Януари, февруари, март - почти три месеца не се е вясвал. Ще дойде!

От малка беше мързелива и глезена. Живееше с чувството, че всичко й се полага. Затова и по-късно не се напрягаше много в приятелствата. Приятелки пък изобщо не можа да свърти.

Докато Трошан обикаляше Скандинавия, тя правеше кариера. Постепенно, без кой знае какви усилия, стана доцент. Сега подготвяше докторат за научна степен. С времето заобича самотата си, подредения дом, тишината, чистотата. “Трябва да се обадя на чистачката, а и на Емин.”

Тези, които познаваха Мина мислеха, че няма сърце, но се лъжеха, защото когато тя чу историята на Емин, нещо трепна в душата й. Бяха й казали, че е циганин. Какви хора, та те дори не бяха си направили труда да разберат кой е, откъде е! Повечето, не го забелязваха, докато миеше прозорците им. Чак когато свършеше работа и му подаваха парите си, вдигаха очи да го погледнат. Емин й бе споделил веднъж: “Някои не обичат да плащат.” Имаше и такива, които му подвикваха и се държаха надменно с него. Но той беше свикнал. От четиринайсет години живееше в България и правеше само това. Нищо друго не искаше, освен да си върши добре работата, да живее в мир и да помага на семейството си в Афганистан.

Тя се обърна на другата страна в леглото и разтвори отново книгата. Днес, в събота, никак не й се ставаше.

Към обяд хапна малко студено пиле от вчера, една ябълка и включи телевизора. Разходи се по каналите, потресе се за минути и го изключи. Никога нямаше нищо за

гледане в почивните дни, а като чуеше - “Приятен уикенд!”, направо й идеше да удуши водещата.

Звънна се. Беше Трошан. Знаеше си.

Понатежал, с леко бирено коремче, той изпълни входната врата и все едно беше излязъл преди час, й рече:

- Вземи торбата, другото е тежко, аз ще се оправя. Целуна я по бузата и тръгна към кухнята.

- Трошане, как така нахлуваш, ами ако съм с някого!

- О, толкова си инертна, че едва ли ще си направиш труда! - засмя се Трошан.

- Хайде, ще си сготвим вечеря, ще се гушкаме, че не сме вечни, Мина!

- Аз мислех да поизляза, а ти пристигаш с всичките тези торби.

- Излизай, какво чакаш? Ще приготвя всичко, и без това все аз го правя.

- Няма спасение от тебе, Трошане!

- Аз съм самото Спасение, не си ли го разбрала? Ако не съм аз, да си изкукала съвсем, че и до услугите на сексшопа да си стигнала!

- Ти пък откъде знаеш, че не съм, толкова ли задръстена ти се виждам? - нацупи се тя и отиде в спалнята да се преоблече.

Мина беше на вратата, когато той й каза:

- Вземи нещо сладичко, да не ме разкарваш после по нощите!

IV. ЕМИН

Пясъчната буря вилнееше от няколко дни. Пустинята се опитваше да превземе града. От него не беше останало кой знае колко, но тя продължаваше да го връхлита със страстта на хиена. Майките не пускаха децата си навън. Ако им се наложеше да излязат, присвиваха очи под бурките и притичваха до обеднелия пазар. Смели жени бяха.

Не беше само един вятърът. Друг, по-страшен, вилнееше по изпепелената, спечена и свидлива афганистанска земя. Нищо не раждаше тя, освен коноп, мак и тук-там по някое хилаво растение. Мъжете й се криеха по землянки и скривалища, защото ги забираха направо от улицата на опустошения град. Не ги питаха искат ли, не искат ли. Наблъскваха ги като скотове в товарни камиони и ги откарваха навътре в пустинята. Там им раздаваха автомати и ги караха да убиват. Кой кого, вече не се знаеше. Последните, които сееха смърт по древната земя бяха талибаните.

Абдул Рахал ал Джафари и братът на жена му седяха в тъмната барака на гърба на някогашния магазин. Пушеха. Лулите им бяха задимили тясното помещение. Прехвърляха зърната на броениците си и те потракваха тихо в мрака. Димът се опитваше да излезе през процепите между дъските, но вятърът налиташе и го връщаше обратно с всеки нов порив. Заедно с него нахлуваше пустинен пясък и засипваше босите крака на двамата мъже.

- Ще взема Емин с мене! - продума най-накрая вуйчото. - Сестра ми да му стегне малко багаж и не му разправяйте накъде сме тръгнали. Ще дойда, когато съм готов. Не забравяй парите, без тях нищо няма да стане!

Абдул изпъшка, лулата му беше загаснала, разпалвайки я, рече:

- За два-три дена момчето ще е готово. За парите не мисли.

Азад открехна вратата, промуши се навън и потъна в бурята. Бащата остана още дълго време в тъмната стаичка.

Седем бяха децата му. Пет момичета и две момчета. Шариф - по-големият, не го биваше много, но Емин беше огън момче. Щеше много да му липсва. Само той можеше да направи нещо, освен за себе си, и за другите, иначе бяха обречени. Затова старият се съгласи да го пусне да замине. “Аллах да го закриля!” - и Абдул стана. Трябваше да приготвят момчето за дългия път.

В петък, на развиделяване, тръгнаха с по една раница на гърба. Емин беше щастлив. Неговите ненавършени деветнайсет години го караха да предвкусва необикновеното преживяване. Само да не плачеха жените и баща му да не мълчеше! Сърцето му се сви като ги видя така тревожни, а и брат му се беше скрил някъде и не дойде да се сбогуват. Нямаше време, Азад вече нервничеше. След час щеше да съмне.

Така започна всичко. По пътя към тях се присъединиха още мъже. После едни си отиваха, идваха други. Не говореха много, разбираха се със знаци. Водачът им избираше най-трудните и непристъпни пътеки. Даваше им само по десет минути почивка на всеки час и пак тръгваха. Вървяха, вървяха. Пътят нямаше свършване. Едно знаеше Емин - където и да идат - ще бъде по-добре от Кабул. Той искаше да види свят, а искаше и да му каже: “Виж ме, идвам! Готов съм да те покоря!”.

Една сутрин водачът извика настрани Азад и му посочи малкото възвишение в далечината. Оттатък беше Иран. Взе си парите и потъна в близкия храсталак. Туфите на прегорялата салвия се размърдаха и го скриха. След него остана само сладникавият им аромат. Трябваше да продължат сами. И те продължиха, точно сто петдесет и шест дни, толкова трая пътуването им. Изгубиха трима от групата, включително и вуйчото. Още след затвора в Иран той се почувства зле. Тогава се измъкнаха, благодарение на парите. По-късно в Турция, в бежанския лагер, Азад съвсем изнемощя и една вечер го намериха сгърчен пред палатката.

Предния ден беше дал пояса си на Емин, в който пазеше останалите пари. Рече му:

- Сега ти го пази, това е ключът към свободата ти. Отваряй си очите и внимавай с какви хора ще се събереш!

Емин целуна ръката му, поклони се и завърза здраво пояса около кръста си. Той не разбра, че вече беше останал сам.

Всичко това младият мъж бе разказал на Мина, когато вече можеше да говори български.

V. ВЕРГИЛ

Вергил пътуваше за София. Беше му нервно. Трябваше да решат най-после с Мина въпроса за земята. Нея не я интересуваше, но на него никак не му беше безразлично. Ако до края на месеца не направят делба, арендаторът ще глътне нейните декари, иди че се оправяй после. Разказа й всичко по телефона, но тя като че ли не го разбра:

- Ох, Вергиле, защо ме занимаваш с тези глупости. Нали съм ти дала земята, ползвай я! Бащите ни като не са направили делба, сега ние с теб какво, да тръгнем по съдилища и нотариуси ли? Толкова работа имам!

- И аз имам работа, Минке, ама съм готов да дойда до София за пълномощното. Трябват документи, съдът на приказки не вярва, а и тия от кооперацията така са се увълчили, че хич няма да ни чакат. Само гледат някой декар в повече да им падне!

- Не ми викай Минке, чу ли! - и тя му затвори телефона.

“Все същата си е - дръпната! Поне успя да й каже, че в сряда ще бъде в София. А всички ми викат - Ти можеш да се оправяш с нея, израснали сте заедно. Ох, как да се разбереш с такова чудо!” - с тези мисли Вергил спря в края на града и взе трамвая. В центъра нямаше къде да се паркира. Щеше да иде направо в Университета, пък оттам, накъдето го отвее вятърът.

Слезе на паметника Левски и тръгна пеш. Вдишваше дълбоко софийския въздух и гледаше - с широко отворени очи - красивите момичета. Те не стъпваха на земята, танцуваха - цветни и ефирни, а около тях кръжаха в надпревара момчета. Спомни си студентските години. Като че беше вчера!

Влезе в двора на Ректората. Тук всичко бе променено до неузнаваемост - оазис сред шумотевицата на града. Седна на една пейка и набра номера на Мина.

VI. ИЛИН И ПЕПА

Щастието им се изпари още в края на първия месец от африканската авантюра - така я бе нарекла Пепа.

Илин работеше. Тя учеше езика. Беше й трудно, а й климатът допълнително я смазваше. Започна да се оплаква. Съжаляваше, че е тръгнала и е изгубила добрата си работа, същата, която преди ненавиждаше. Стана нервна и сприхава. Илин се опитваше да й създава развлечения, доколкото можеше. Ходеха на гости, на ресторант, но на Пепа това не й стигаше и започна да го обвинява, че нищо не може да направи като хората. Бил я подлъгал да дойдат в тази мизерия.

Той често пътуваше до Оран и Константин, другите по-големи градове по крайбрежието. Пепа скучаеше. До обяд ходеше на курс, но следобедите й бяха кошмарни. Жегата и прахът допълнително я изнервяха, и тя започна да пие. Правеше си коктейли с много лед и малко алкохол. Но броят на коктейлите нарастваше, та колкото и малко да беше алкохолът в тях, накрая на деня вече беше пияна.

В курса си намери приятели, които лекуваха носталгия и неприспособимост по същия начин. Оттук нататък Илин я изпусна от погледа си. Често, когато се прибираше, нея я нямаше. Но пък из целия апартамент имаше разхвърляни дрехи и обувки. Неизмитите съдове от дни стояха в мивката. Хладилникът беше все празен. И той го подкара на хляб и шоколад. Отслабна. Опитваше се да разговаря с нея, когато това бе възможно, но всички разговори завършваха със скандали. Тя изпадаше в истерия - крещеше, плачеше, накрая хлопваше вратата и излизаше. Къде ходеше, Илин не знаеше. Беше му говорила за някакви приятелки, които той не познаваше.

На една сбирка на кооперантите, представителят на “Технострой” го извика насаме и му рече:

- Виж какво, Илине, трябва да озаптиш жена си! Много се е разюздала?

- Какво искаш да кажеш!? Знам, че пие, но когато започне работа, ще спре. Сега й е трудно.

- Ти сляп ли си бе, човек! Казвам ти го под секрет, службите се занимават с нея. Ударила го е през просото, и то с чужденци!

Илин не можа да каже нищо. Обля го силна горещина, а после го скова студ. Салонът се завъртя пред очите му. В усмихнатите лица на присъстващите видя единствено - присмех. Вероятно всички знаеха…

Това се случи в сезона на сироко. Задуха ли този сахарски вятър, зафучи ли, не оставя местенце непокрито с пясък и прах. Беше мъчително да се движиш по

улиците. Пясъкът пълнеше очите, устата. Скърцаше по зъбите. А колко беше топъл и задушаващ! Този вятър влуди Пенка. Лятото в Алжир не беше за нея и тя реши, че не може да живее нито за миг повече тук. А вече ненавиждаше и мъжа си.

Един от многобройните й приятелите предложи да избягат. Бе уредил всичко. Щяха да тръгнат през нощта. Целта им беше Мароко, оттам Гибралтар.

Пепа се прибра на обяд, събра дрехите си и всичко ценно, което имаше. Скри сака с багажа в едно помещение до входа на кооперацията. Взе скътаните пари и зачака. Илин закъсняваше. Това беше добре. Те не си говореха, но тя предпочиташе точно сега да не го вижда. В осем излезе и не се обърна назад. Беше теглила чертата.

Щом се прибра, Илин разбра, че е сам. Разхвърляните дрехи ги нямаше. Гардеробът зееше с отворени врати и празни закачалки. “Няма по-самотно нещо от празна закачалка!” - и той седна, хвана с две ръце главата си и сълзи на болка, безсилие и гняв се стекоха по страните му.

В полунощ отиде у Костови. Нали онзи му беше “отворил” очите. Не помисли, че е късно, и че го безпокои. Изобщо не можеше да мисли в този момент.

- Тя си тръгна! - Илин не изрече името й.

- Къде отиде?

- Не знам, взела си е всичко.

- Почакай, ще разберем! - Костов му сипа коняк и се отправи към телефона.

До сутринта българската група бе вдигната на крак. От Пепа нямаше следа. Осъмнаха в полицията. Всичко трябваше да се прави много деликатно, особено когато от курса по език, им казаха, че освен нея го няма и Давид. Имаше опасност семейният проблем да се превърне в международен. Машината беше задействана. Посолство, “Технострой”, полиция.

Илин ходеше като сянка. Обади се в София на баща си. Умираше от срам. Този път капитулира пред стария. Но за негова изненада баща му го изслуша внимателно:

- Спокойно момчето ми, аз съм зад гърба ти. Каквото и да става, знай че имаш семейство. Я се стегни, а тя щом е решила да си троши главата, нейна си работа.

Хванаха бегълците малко преди границата с Мароко. Нея я отзоваха веднага. Закараха я с конвой до летището. И това беше по-добрия вариант. Защото Давид остана в алжирски затвор.

Връзките на баща му и този път бяха проработили.

Илин остана до края на годината в Алжир. Разведе се служебно - баща му казваше: “Ти се разведе по пощата!”.

Прибра се в София. И започна начисто. Повече никога не попита за нея и не я спомена. Не искаше да знае каква е съдбата й.

Съвсем беше забравил за летенето.

VII. МИНА И ТРОШАН

Мина обикаля магазините по “Витошка” близо два часа. Нищо не й хареса. Много беше придирчива. Изтънченият вкус имаше от майка си. Беше наследила нейната естетика за цветове и съчетания. Невинаги купуваше скъпи неща, но всичко което обличаше стоеше стилно върху стройното й тяло.

- Трошане, прибрах се!

- Добре си ми дошла! Хайде да сядаме, направил съм любимото ти задушено. - посочи й подредената маса той.

“Незаменим е този Трошан! Какво ли иска от него Певицата!? Всъщност нищо не иска и точно там е проблемът. Сам отгледа децата си, сам ги възпита, защото тя отново реши да пее. Води ги на уроци, готви им, посреща ги, изпраща ги, а онази все имаше някакви неотложни ангажименти. И всичките, извън града. Все пееше някъде. Какво беше това пеене? Не знаеше кой номер обувки и дрехи носят - за всичко беше той! Но имаше ли хора наоколо, тогава какво играене на майка настъпваше. Е, как изтърпя всичко това Трошан, не знам. И сега, когато децата пораснаха и си хванаха пътя, той не знаеше какво да прави със себе си. Съсипа таланта си, отиде му младостта…” - ядосваше се Мина, обличайки домашните си дрехи. - “Стига съм го мислила, той поне има децата, а аз… Какво направих - кариера! За какво ми е, като съм сама!?” - Мина се вкисна още повече.

Вечеряха смълчани. Виното пооправи настроението й, но не докрай. Трошан усети, че нещо не е наред, но не зададе въпроси. Прегърна я, и тя сгушена в него, заплака тихо. Плака дълго. Тази нощ не се любиха.

- Трошане, защо си съсипахме живота, защо? - това бяха думите й преди да заспи изтощена. Душата й преливаше от тъга.

На другата сутрин, когато се събуди, той си беше тръгнал, но на масата имаше баничка и боза. Такова нещо не беше яла от години - храната им на онзи студентски таван! Мина скочи от леглото и грабна баничката. После отпи глътка боза и всичко си дойде на мястото. Тя вече знаеше какво трябва да направи.

Днес беше особено внимателна със студентите. И те веднага се нагодиха по настроението й. Даже един дългуч успя да я разнежи и тя завери семестъра му, без да се заяжда.

След петнайсет минути щеше да се види с Вергил. Очакваше срещата с радост. “Какво ти става днес, Мино?” - каза си и се засмя.

Красавец беше Вергил. Леко прошарен, строен. От работата на полето имаше приятен загар. Беше й хубаво да върви до него и жените да го поглеждат с възхита.

Същото си мислеше и Вергил - “Мина не остарява. Хубава жена е!”

Вървяха и бъбреха за какво ли не, докато един глас не ги извади от техния свят:

- Мина, това ти ли си!? - беше на светлоока, крехка жена. Тя плахо гледаше ту единия, ту другия.

- Аз съм Пенка, не ме ли помниш? Сигурно много съм остаряла! Играехме като деца, по цяло лято бяхме заедно на село.

- Пене, не може да бъде! Толкова години минаха, това е Вергил, помниш ли го?

- Как да не го помня, та аз бях влюбена в него до уши, а той пет пари не даваше! - каза Пенка закачливо.

Вергил не можеше да разпознае в русокосата онова дребно, слабичко момиченце, което идваше някога при Мина. Вярно е, че не беше й обръщал кой знае какво внимание, все беше зает с момчешките си работи.

- Вижте какво, хайде да ви водя вкъщи! Това, че се видяхме е знак от съдбата! Трябва да го полеем, най-добре ще е да се наприказваме, някъде където няма хора, на спокойствие. - предложи Мина и ги хвана под ръка.

Пенка се опита да каже, че има работа, но Мина не й даде възможност да си тръгне.

- Вергиле, ти и без това утре ще си ходиш, нали? Ще спиш при мен! - това беше онази Мина, от детството.

Набързо ги организира. Братовчед й отдавна не беше я виждал такава.

- Добре, но да вземем нещо за хапване.

- Всичко има, вчера е приготвено, като че ли съм знаела, че днес ще посрещам гости. - Мина премълча, че друг се беше погрижил да има всичко.

Тя живееше недалеч от Университета. Чак когато изрови ключовете от чантата си, се сети, че беше извикала Емин да мие прозорците.

- Еминеее, аз съм.

- Окей, свършвам след малко. - обади се той от вътрешността на апартамента.

- Какъв е този Емин!? - недоумяваше Вергил. - Да нямаш изненада, Мина?

- Няма изненада, това е момчето, което мие прозорци, ще ви разкажа за него по-късно.

Влизайки Пенка обходи набързо хола с очи. “Добре се е подредила Мина, нищо не й липсва, кога ли пък й е липсвало!?” - клъцна я завистта, но успя да прогони киселата усмивка от лицето си.

- Сядайте и се чувствайте удобно!

Докато Мина говореше с Емин, Вергил и Пенка си припомняха онези далечни летни дни. Повече говореше тя - помнеше всичко, и най-малките подробности. Даже Вергил се чудеше на някои случки, минали незабелязано край него.

- Как помниш всичко това?

- Помня, когато човек е влюбен, сетивата му са изострени, помня и синята ти риза, и сандалите, и пълните ти джобове с дребни кисели ябълки. Аз бях грозновата, свита, а Мина грееше - красива и енергична. Тя беше душата на игрите и пакостите ни. - изрече на един дъх Пенка. - Извинявай, разприказвах се! Минало заминало.

Вергил беше изпаднал в неловко мълчание. Тази жена го притисна в ъгъла. Той се чувстваше виновен за нещо, което тогава с момчешкия си мозък изобщо не бе проумял. Притеснен рече:

- Моля те да ми простиш, ако можеш!

- Няма за какво да ти прощавам, детски работи. - и тя махна с ръка.

Но атмосферата вече не беше същата. Вергил отиде до прозореца. Долу играеха деца. Едно момченце дърпаше косата на по-малко момиченце. То се разрева и хукна при майка си. - “В живота всичко се повтаря.” - помисли Вергил.

Мина и Емин влязоха в хола.

- Това е Емин от Афганистан. Живее в България от четиринайсет години. Изкарва си прехраната с миене на прозорци и витрини.

Емин се усмихваше щастливо:

- И много си обичам работата! - българският му беше завиден.

- Едва ли има българин, който така спонтанно да каже, че си обича работата. Ние все мрънкаме, все сме недоволни. - каза Мина.

Младият мъж им пожела приятен ден и тръгна. Мина го изпрати. Когато се върна, Вергил вече се беше окопитил и тя не разбра за какво си бяха говорили двамата.

- Казвай сега откъде се сдоби с този Емин, много е сладък! - възкликна Пенка.

- Видях това момче преди години. Миеше витрините на фризьорския салон, в който ходя. Беше за окайване, милият! Знаеше само няколко думи на български. Работеше незаконно и непрекъснато се оглеждаше за полиция. Като подплашено животинче беше. Но сега всичко е наред. Знае езика. Легален е, скоро ще се жени, иска да има и детенце. Оставете го Емин. Пене, разказвай ти какво прави през всичките тези години.

VIII. ПЕНКА И ВЕРГИЛ

След гостуването у Мина, Пенка и Вергил се чуха няколко пъти по телефона. А преди седмица той дойде. Предложи й да продължат нататък заедно. Тя все още прехвърляше плюсовете и минусите на предложението му. Беше й трудно да вземе решение. Как щеше да се оправи с дъщеря си, като напоследък почти не се виждаха! Много зор насъбра с това своенравно дете. Какво ти дете!? Тея беше на осемнайсет. Вироглава бе, колкото стадо овни. Пенка беше вдигнала ръце. И сега,

когато отново избяга, се зарече да не я търси повече. Къде спеше, какво ядеше… Обади се класната й да я осведоми, че Тея пак не ходи на училище и този път вече ще я изключат.

- Изключете я, нищо не мога да направя!

- Как може така да абдикирате от задълженията си? - мъдруваше класната.

- Може, нямам сили и нерви повече!

- Но това е детето ви, то трябва да е приоритет за вас!

Лицето на Пенка се изкриви, докато онази говореше, защото допълнително я вбесяваше с префърцунените си думи.

- Да, да, сега ме оставете. Правете каквото знаете! - и тя прекъсна разговора.

Отчуждението между двете бе настъпило отдавна, още когато дъщеря й започна да задава въпроси за баща си. Пенка все отклоняваше отговорите, увърташе, какво можеше да й каже!? И тя не знаеше кой е бащата на Тея. Дали адвокатът, дали докторът или онзи художник, който стана толкова известен напоследък и често го показваха по телевизията?

Тея бе добро дете и отлична ученичка до седми клас. Приеха я в Английската. Пътуваше всеки ден до София. Ставаше по тъмно. Когато свършеше училище не се мотаеше, а направо се прибираше. Чистеше, подреждаше, можеше и нещо по-простичко да сготви. Майка й хич я нямаше в кухнята. Повече го караха на сандвичи. Вечер учеше уроците си. Понякога оставаше в града при приятелки, с преспиване, но винаги искаше разрешение. Влизайки в техните домове, тя разбра какво й липсва. Баща и семейство! И тогава я връхлиташе страданието. Разпитваше майка си до изнемога, но не получи смислен отговор. Един ден съседското момче й подхвърли съвсем нехайно, че тя е копеле, а майка й е курва. Тея изтича направо в аптеката и от вратата закрещя:

- Аз непорочно ли съм зачената, а? Всички имат бащи, не си ли разбрала? Нямаш право да ме лишаваш поне от мисълта за него, пък ако ще и никога да не го видя. Трябва да ми кажеш!

“Само ако знае…” - стискаше устни майката, успяла и този път думичка да не изтърве. Тея не можеше и не биваше да разбира нищо за тъмната страна от живота й. Но тя продължаваше да настоява упорито и Пенка се вбеси. Как може това дете да пита все едно и също, а да не си задава въпроса как се оправят с едната заплата. Откъде са парите за парцалки, за екскурзии. Глупачка! Не издържа и я зашлеви с всичка сила. В този шамар вложи цялата злоба на съсипания си живот. Толкова силно я бе ударила, че страната на Тея пламна. Детето не каза нищо, но избяга. Това беше първият път.

Този ад продължаваше вече четири години. И сега Пенка видя как малкият лъч надежда, който Вергил й донесе, угасва. А можеше да пренареди живота си, да стане друга, да има истински другар до себе си. И точно сега Тея отново й създаваше проблеми.

Реши да замине при Вергил, да опитат. Успокояваше се с мисълта, че така с Тея ще успеят да уталожат напрежението помежду си. Взе си отпуск. Събра един сак багаж, остави писмо на дъщеря си, и тръгна.

Докато пътуваше я налегнаха съмнения. Дали щеше да се получи, колко познаваше този човек!? На техните години това си беше предизвикателство. Опитваше се, но никак не успяваше да си представи новия живот. Със свито сърце слезе от автобуса. Вергил я чакаше. Когато го видя лошите й мисли се изпариха. Той я прегърна, грабна сака и така минаха през селото. Пенка усещаше погледите, които я бодваха от дворовете. Но Вергил беше щастлив и това й стигаше: - “Каквото ще да става!” - усмихна се на собствените си мисли тя. Доскоро нямаше никакви скрупули, а сега се бе притеснила, какво ще кажат хората.

Къщата на Вергил бе подредена, но личеше липсата на женска ръка. Тя не беше кой знае каква домакиня, но й се прииска да му подреди дом. “Боже, аз с всичкия си ли съм!” Докато се усетят и се нарадват един на друг, отпуската свърши и Пенка трябваше да си тръгне.

От Тея нямаше следа. По нищо не личеше да се е прибирала. Писмото стоеше недокоснато. Пенка остана в стаята на дъщеря си, седнала, обгърна коленете си с ръце и се заклати в транс. Тя отдавна не можеше да плаче. Беше като изсушена. Едва напоследък нещо светло се зараждаше в душата й. Но и то съвсем плахо надигаше главица, можеше да бъде стъпкано. Защо Тея им причиняваше това, защо не позволяваше на щастието да дойде и при тях? Нали и на нея й липсваше семейство!? Вярваше, че Вергил ще бъде чудесен баща и дъщеря й най-после ще има опората, за която толкова мечтаеше.

Споменът за Илин нахлу неповикан в съзнанието й. Сякаш беше чакал точно този миг на слабост. Сети се как си бе тръгнала от него. Той не го заслужаваше. Как ли се е чувствал - сам, отхвърлен, опозорен в онази далечна Африка? Докога ще изплащам греховете си, Господи? Докога?

Поседя така, бавно съвземайки се. Умееше да се събира. “Тръгнала съм да викам Господ, нали аз самата си сътворявам злините.” - колкото и да й беше тежко, беше се научила да овладява чувствата си. Стана и затършува в чекмеджетата на Тея. Намери тефтер с телефони и започна да звъни поред. Никой нищо не знаеше за дъщеря й. На класната не искаше да се обажда. Щом децата не знаят, онази какво ли щеше да й каже. Не искаше да й дава възможност да се опиянява от правотата си. Обади се с неохота в полицията. На другия ден Тея бе обявена за издирване.

Този път Пенка сподели тревогите си с Вергил. След няколко дена той пристигна. Тя щом го видя, се почувства по-спокойна. Даде си сметка, че с този човек може да стигне и накрай света. Вергил беше сигурен, че дъщеря й ще се върне. И когато това стане, ще могат да заживеят заедно като истинско семейство. Пенка все още не вярваше, че може да бъде щастлива. Не беше ли закъсняла за щастие!?

- Вергиле, нека поизчакаме! Рано ни е още. А и Тея, какво ще стане с нея? Не мога да ти стоваря всичките си проблеми.

- Твоите проблеми са и мои. Искам да сме заедно. Нямаме време, Пене! Ще намерим дъщеря ти. Каквото и да е направила, ще й простиш. Млада е, ще се оправи! Ще се грижа за нея. - настояваше Вергил.

Времето минаваше, а за Тея нямаше никаква информация. Пенка продължи да работи в аптеката. Вече не пътуваше до София. Чуваха се с Вергил всяка вечер. Единствено тогава се успокояваше. Но останеше ли насаме с мислите си, кошмарът се завръщаше. Живееше като насън. Беше изгубила дъщеря си. Дните от седмицата се нижеха без тя да си дава сметка точно кой ден е днес. Започна да работи и в неделя, за да не стои сама в празната къща. Всъщност, знаеше само кога е неделя, защото тогава идваше Емин да мие витрините.

IX. ЕМИН И ПЕНКА

Тази неделя Емин закъсняваше. Стана обяд, а него все още го нямаше. “И той се изпари, всички си отиват от мен!” - мислеше си Пенка, докато заключваше аптеката. Отиде отсреща за кафе. Чакаше неделите с нетърпение заради Емин. Приказваха си с него. Оптимизмът му в началото я озадачаваше, но сега вече я зареждаше. Само той успяваше да я изтръгне от унеса й. Разбира се, Емин дори за миг не подозираше, какъв благ мехлем е за душата й. Пенка го хареса, още когато го видя

за пръв път и сигурно, ако беше онази Пенка - отпреди няколко месеца… тръсна глава - “Той е толкова по-млад! “- тази мисъл я накара да се изчерви. “Вергил ме промени, а си мислех, че това е невъзможно!” Не беше изпила кафето си, когато Емин дойде. Видя я, помаха й, не губи време, извади препарат и гъба от раницата си - и започна усърдно да търка витрината. Пенка го наблюдаваше. Приличаше й на птица божия - винаги весел, усмихнат, разговорлив. Свършваше работата си и отлиташе.

- Емине, защо се забави? Помислих, че няма да дойдеш.

- Бях на кръщене! - произнесе смешно думата с ударението на първата сричка той.

- На какво кръщене? Нали си мюсюлманин!?

- Вече не съм!

- Я чакай, започни отначало, че нещо не ми стана ясно.

И Емин със смях й разказа. От известно време имал жена (е, засега му е само приятелка) - православна. Нейните рекли, че за друговерец няма да я дадат и настъпила драма. Кое да избере - любимата или вярата? Трудно взел съдбовното решение, но нали вярата е тази, която ни учи да обичаме.

- Любов, какво да правиш, госпожа! - блестящата усмивка не слизаше от лицето му.

- А твоето семейство как прие това?

- Те не знаят, ако разберат… - и той направи жест, показвайки как ще му прережат гърлото.

Изумлението на аптекарката растеше. Този млад мъж я караше да се чувства жива, да мечтае. “Само Тея да се върне! Щом Емин може да направи толкова смело нещо, защо и аз да не мога да променя живота си!?”

- И ще си осиновим детенце! Ние вече сме го избрали. - не спираше да говори Емин.

- Сега пък и дете, то откъде се взе?

- Има, има, само да искаш! - засмя се той с глас.

Разговорът им на няколко пъти бе прекъсван от звъненето на телефона му. Говореше на своя език и тя нищо не разбираше.

Остави го и влезе в аптеката. Първото нещо, което направи бе да погледне в телефона си, дали няма вест от Тея. И този път - нищо. Седна унила и зачака Емин да се премести вътре. Не беше го питала къде живее, с кого, затова го подхвана с въпросите. А той, като че ли само това беше чакал.

Минал първо през бежански център. Няколко пъти бил в полицията и за малко в затвора! Сбивали се неговите хора, той се намесвал да ги разтървава, а задържали и него. Накрая се озовал в дом за временно настаняване. Там го научили на занаят - да мие прозорци. До неговата стая живеела проститутка. Тя забременяла и родила момиченце. Бебето било слабичко и болнаво. Оставяла го на грижите му вечер, налагало й се да излиза. И той се привързал към детето. След две години напуснал дома. Наел квартира, вече можел да плаща наем - имал и временно разрешително за пребиваване. Но все се връщал да наглежда Нинчето. После се запознал с Мария, казал й за детето и започнали заедно да го навестяват.

- На първи юни Нинчето ще стане на четири, разбрали сме се с майка й, когато взема гражданство и се оженим с Мария, ще ни я даде. Тя и без това иска да заминава за Гърция и детето й пречи.

- Емине, ти си най-изумителния човек, когото съм виждала!

- Не, госпожа, не съм това, което казваш. Аз просто обичам радостта от живота. А какво са децата, ами - радост! Искам и за Нинчето да има радост. Искам да й дам обич и дом. Не само вярата ми го казва, но и сърцето ми го иска.

- Аз вече нямам радост, моята дъщеря си замина, Емине. - тя въздъхна дълбоко и му разказа всичко.

Отвори душата си и изплака болката по Тея без да се срамува, че не се е справила като родител.

Телефонът му пак зазвъня. Пенка го попита:

- С кого говориш толкова, всичко наред ли е?

- С моя народ. Правя каквото мога.

Емин се беше нагърбил с още една нелека задача. Помагаше на сънародниците си, които идваха нелегално у нас. Намираше им покрив, уреждаше документите им. Знаеше фарси и пущу. Говореше английски сносно още от гимназията в Кабул, а вече се справяше завидно и с българския. Скоро щеше да се яви на изпит. От този изпит зависеше гражданството му. Мина му вадеше душата. Учеха езика от години. В началото всичко беше като на шега. Тя му казваше по някоя и друга фраза, но като видя, че той веднага я запомня, започна и с истинските уроци. Скоро му бе рекла, че вече превъзхожда някои от студентите й по грамотност.

- Сега ходя и на вечерно училище. Трябва ми диплома. - продължи Емин, след като приключи разговора с “народа си”.

Докато говореше, не спираше да работи.

“Всичко му спори на това момче, и работата, и живота!” - помисли си Пенка.

- За какво мечтаеш, Емине?

- Искам да стана гражданин на твоята страна, искам да имам семейство! Искам да помагам на моите, защото у нас, в Афганистан, се живее трудно, а тук е прекрасно! Това е всичко, което искам - и той прибра инструментите си в раницата. Беше приключил за днес.

X. ТЕЯ И ДВАМАТА КЛОШАРИ

Илин гледаше през прозореца. Навън ръмеше. Първият по-хладен дъжд, който напомняше, че есента не е далече. Дърветата бяха започнали на места да шаренеят. “Утре, като грейне слънцето, пак ще забравим за лошото време.” - усмихна се Илин. Пред очите му се появи яркочервено петно. В този миг улицата заприлича на акварелно платно. Той стана и отвори прозореца. Лъхна свеж въздух, изпълнен със ситни капчици, който го накара да потръпне. Отвън, до контейнерите стоеше момиче с пелерина. С вдигната яка и с ръце в джобовете. Девойката изглеждаше крехка като стрък тръстика. Стоеше си под дъжда и от черните й коси се стичаше вода. Илин затвори прозореца, но продължи да я наблюдава. “Чака ли някого?” - прииска му се да й подаде чадър, но идеята не му се видя добра. Кой знае какво щеше да си помисли непознатата? Оказа се, че тя чака двамата клошари, същите, които идваха всеки ден. Познаваха се. После тримата тръгнаха бавно нагоре по улицата. Дъждът разтвори силуетите им и ги превърна в нереалност.

От съседната стая долетя немощният глас на баща му. Илин отиде при него и забрави за тримата.

Вече два месеца се грижеше сам за болния си баща. Няколко помощнички се изредиха, но нито една не устоя на сприхавостта на стареца. От Университета позволиха на Илин да вземе творчески отпуск, имаше право, защото пишеше учебник. И ето ги двамата, баща и син, заедно. Само те бяха останали в голямата къща. Майка му си бе отишла преди две години. Тогава видя и сестра си за последен път. Тя едва успя да дойде за опелото. Живееше в Австралия. Още не

беше виждал децата й. Всяко лято се канеха да си дойдат, но все нещо объркваше плановете им. Илин беше избрал да живее сам. Имаше жени в живота му, но не и жена! Сега грижата по болния и учебника го бяха изолирали от света. Но защо момичето с червената пелерина не излизаше от ума му? И той започна всяка сутрин да очаква идването му. На третия ден, когато почти се беше отказал, момичето се появи отново - на същото място, със същата дреха. Този път не валеше и Илин успя да го разгледа. Даже взе бинокъла на баба си, с който някога тя ходеше на опера. Скрит зад пердето, не откъсваше очи от видението на тротоара. Не закъсняха и клошарите. Тримата отново тръгнаха заедно. На следващата сутрин Илин събра набързо в една торба боклук и зачака. Клошарите дойдоха, но нея я нямаше. “Какво правя?” - каза си Илин, докато нахлузваше обувките си. Слезе долу и ги заговори. Двамата млади мъже бяха изненадващо интелигентни. Не се притесниха от него. Продължиха да събират и нагъват изхвърлените кашони. Не поглеждаха другия боклук. Като не научи нищо за девойката, почувствал се не на място, той се прибра. Чак след две вечери отново видя червената пелерина. Хрумна му щура идея. Още преди да я бе обмислил добре, хукна навън. Този път направо им се натрапи, като изрече на един дъх:

- Момчета, ако няма къде да се приютите, аз мога да ви помогна. В двора имам пристройка, която не е ползвана от години. С две стаи е. Има и сервизно, само баня няма. Ако ми помогнете можем за няколко дена да я постегнем. Идва зима, затова си помислих, че… А и на никого няма да пречите в нея.

Те го погледнаха сащисани. Момичето рееше поглед над главата му и като че ли не чуваше какво говори този странен човек.

- Та вие не ни познавате, как така решихте да ни предложите подслон? - рече младежът с очилата. - А и как ще ви плащаме, това са несъстоятелни работи!

- Благодарим все пак. - каза другият, като придърпа приятеля си. - Ще си помислим. - с думите си той посмекчи грубия му тон.

Тръгнаха си. Илин остана сам, посред улицата с благородното си предложение.

Есента усърдно шеташе наоколо. Времето остана до края на ноември меко и гальовно. Само сутрин и вечер се появяваше онова хапливото, което караше хората да вдигат яките на дрехите си. Илин подреждаше вече схемите и чертежите в текста, виждаше му се края на учебника. Какво ли щеше да прави с баща си? Тази мисъл не му даваше покой. Старият гаснеше бавно и беше абсолютно зависим от него. Не можеше да го остави в хоспис, сърце не му даваше. А трябваше да се връща на работа.

Утрото завари покривите блеснали в скреж. Студът напомни отново на Илин за момичето с червената пелерина. Не беше идвало скоро. Напоследък не виждаше и клошарите. Не правеха дневните си обходи. Но Илин знаеше, че минават, нарочно оставяше купчини хартия до контейнерите, а на сутринта не ги виждаше. Започна да изхвърля събираното от години в пристройката. В нея бе натрупан цял един живот. Освен стари мебели имаше и вързопи с вестници и списания. Двете стаички бяха задръстени с тях.

Баща му издъхна тихо в съня си. Бе избрал мрачен ден. Илин се зае с необходимите приготовления по изпращането му. Отне му време, докато усети самотата - една епоха си бе тръгнала завинаги. “Коя е опорната ми точка или трябва да търся нова? На тези години!?” Такива бяха мислите му, особено вечер, когато чуваше тишината в празната къща. Беше свикнал да се грижи за някого и сега липсата на грижа го правеше неорганизиран. Върнеше ли се от Университета, не знаеше какво да прави. Учебникът бе предаден за печат. И той се захвана в свободното си време да потяга пристройката.

Късно беше, когато изхвърли последните строителни отпадъци. И тогава се натъкна на тримата. Стояха под лампата и зъзнеха. Дожаля му. Не мисли дълго и ги

покани да влязат. Те боязливо прекрачиха в двора, суетейки се кой да е пръв. Илин мина направо на предложението:

- Нали ви казах, че тази къщичка е празна, ако ви хареса, можете да останете. Пренощувайте, пък утре ще говорим.

- Ама как така, ние сме мръсни. А и откъде знаете, че няма да напакостим!? - недоумяваше младият мъж с очилата.

Другият гледаше недоверчиво, а момичето, скрито зад гърба му изрече едва чуто:

- Нали няма да се обадите в полицията? Само ще се стоплим малко и утре ще си тръгнем.

Направи се, че не чува думите й:

- Аз съм Илин. Ще бъде добре, ако зная поне имената ви. Другото ще ми кажете, когато вие решите, ако изобщо решите.

- Марио - каза този с очилата - това е Петър и нашият талисман - Тея.

Когато ръката й се озова в неговата, той трепна. Беше малка и студена - едно премръзнало врабче, което се свести в дланта му. Задържа я малко повече, отколкото бе прието. После бързо излезе. Не можа да каже нищо повече. Остави тримата и се върна в къщата. Събра всичко, каквото намери за ядене и го

занесе в пристройката.

Така започна съжителството на четиримата. Опознаваха се бавно, ден след ден. Беше само за една нощ, а продължаваше вече седми месец.

XI. МИНА И ИЛИН

Това, че с Илин бе настъпила промяна, не остана незабелязано от колегите му и студентите. Вчера се видяха с Мина в аулата.

- Илине, какво става с теб, да не си влюбен?

- Мислиш ли, че това е възможно, откакто ние с теб се разминахме? - шеговито й отвърна той.

- Ооо, я стига! По-добре, че не стана. Само щяхме да си съсипем приятелството. Тръгнала съм към кафенето, що не дойдеш с мен?

- Идвам. Мислех да се прибирам, но щом ти ме каниш, идвам.

Между тях някога бе имало нещо, но и двамата не бяха готови и оставиха нещото да отлети. Бяха добри приятели. Не се виждаха често, но се търсеха, когато имаха нужда да поплачат на нечие рамо.

- Казвай какво става! - нетърпеливо го подкани Мина.

Илин й разказа за тримата, които беше приютил. Отскоро бе намерил работа на двете момчета. Марио беше химик и започна работа в лабораторията на катедрата по химия, а Иван, приятелят на Илин, взе Петър във фирмата си. Той беше компютърен специалист. Само с малката, така й казваха, не знаеше какво да прави. Тя беше много объркана. Скоро му бе споделила, че търси баща си. За майка си дума не продумваше.

- Мина, имам чувството, че това е неосъществената ми мечта по дъщеря!

- Илине, и ти си я подкарал по моя път - въздъхна Мина - нали знаеш, че и аз се боря за онзи младеж от години - афганистанеца. През какво ли не минахме с него. Най-после ще получи и гражданство. Още когато го опознах, си рекох, че ако някога имам син, искам да прилича на него. Толкова чист човек не съм срещала!

- Само че пред мен зейна огромна бездна, Мина. Тея - момичето, за което ти говоря, е издирвано от полицията. Какво да правя? Не казва защо я издирват. И

момчетата не знаят много. Но каквото и да ми струва, ще трябва да уведомя властите. Знам, че мога да я загубя, но като се сетя, че някой я търси и чака, не мога да мълча. Какво ли е преживяла!?

- Трябва да го направиш, Илине! Утре могат да те подведат под отговорност! А момчетата защо са били в това окаяно положение? Те нямат ли семейства?

- Петър е работил в банка, която фалирала. Дълго време не могъл да си намери работа. Това съвсем го сринало. Няма родители. И тръгнал да събира хартия. Там се намерили с Марио. Той пък се срамувал да признае на баща си, че е задлъжнял. Голям респект изпитва към него. От обич ли, от уважение ли, не посмял да му каже за порока си. От ден на ден затъвал, жена му го изгонила от жилището. Не му давала да вижда децата. И той се озовал на улицата. Хазартът го провалил. Опитал се да вземе пари от майка си, за да си върне дълговете, но ударил на камък. Отказала му. Тя е някъде в чужбина. Съдби човешки.

- Илине, не те ли е страх от тези непознати хора в къщата ти?

- Те вече не са непознати, а и не ме притесняват. Ако аз не отида при тях, не ми досаждат. Имаме нужда да сме заедно. Като корабокрушенци сме, оцелели на самотен остров. Осмислих живота си, Мина!

- Вярвам, че е така. Аз пък ще ставам кръстница на детето на Емин. Толкова се радвам! И друга новина имам - събрахме се с Трошан. Много години пропиляхме! Децата му пораснаха, жена му замина. Не ни трябва женитба, стига ни, че сме заедно. Сега вече бързам да се прибирам вкъщи, можеш ли да повярваш!?

И те си тръгнаха щастливи, всеки по своя път.

XII. ИЛИН И ТРИМАТА

Отдавна бяха замислили разходка в планината. Тея не искаше да ходят на Витоша. Страхуваше да не срещне познат. Тя почти никъде не излизаше. Все редеше двете стаи. Переше, гладеше. Вече имаха и баня в края на коридорчето. Никой не можеше да каже, че това са онези младежи отпреди няколко месеца. През свободното си време Тея четеше. Не беше чела много, докато учеше. Илин разбра това и внимателно я насочваше към книгите. Богатата библиотека в къщата беше на нейно разположение. Понякога обсъждаха прочетеното.

- Чел ли си всички тези книги? - попита го веднъж Тея.

- Е, чак всичките - не, но когато човек е поживял малко повече като мен, би трябвало да е прочел някоя и друга книга. - отвърна той уклончиво, с усмивка.

Не искаше да подбива и без това ниското й самочувствие. Странно момиче беше Тея, виждаше се, че таи рана в душата си. Кога ли щеше да сподели какво я мъчи? Напоследък и Марио нещо посърна. “Ще трябва да се поразведрим малко. Откога сме замислили излета в планината. А и времето е добро. Трябва да го направим, че току-виж зимата е потропала на вратата. Довечера ще им напомня.” Илин мислеше, че по време на разходката ще могат да поговорят за положението на Тея. Не искаше повече да я крие. Беше съучастник на нещо, което не знаеше накъде ще ги отведе.

Вечерта им каза, че е готов за планината. Оставаше те да изберат маршрута. Младежите се оживиха. Започнаха да предлагат и Марио каза:

- Защо да не отидем до Елисейна, а оттам или до “Седемте престола”, или до комплекса “Дядо Йоцо”. Много е красиво, ходили сме с баща ми веднъж, няма много хора по тези места. - и погледна Тея.

Идеята им се видя добра и те се съгласиха.

В събота сутринта тръгнаха. Бяха като деца на екскурзия. Не млъкваха. Илин шофираше и им се радваше. Даже Тея участваше в закачките. А как се смееше! Тя и Марио седяха на задната седалка. Като че ли нещо се зараждаше между двамата, но Илин не беше сигурен и затова не подхващаше тази тема.

- Ако знаете какъв баща имам! - Марио въздъхна - Видях го преди десетина дена. От много време не бях му се обаждал.

- Разкажи ни! - настоя Тея.

- Какво да ви разказвам, срам ме беше от него. Спестих му и този път подробностите. Помоли ме да се прибера вкъщи, но му отказах. Излъгах го, че съм на квартира. Но през цялото време ми се струваше, че ме изследва с поглед. Бях като на рентген. Не ми повярва. Беше разбрал, че съм уволнен от предишната работа. Попита ме как съм я докарал дотук. Уверявах го, че всичко е наред, но видях в очите му разочарование. Това ме съсипва!

- А защо не му каза истината? - попита Петър - аз, ако имах баща… - и той не довърши мисълта си.

- И аз! - разпалено се намеси Тея. - Ти не знаеш, какво е да няма на кого да се опреш, Марио!

- Не мога да си простя, че го предадох. Той направи всичко за мен и брат ми, а аз се провалих.

- Не си се провалил! Ето, започна работа, когато решиш можеш да се върнеш и вкъщи. Важното е, че си намерил сили да превъзмогнеш слабостта си. Научил си важен урок, а баща ти е простил, бъди сигурен! Бащите са затова, да прощават, да са пристан. Ако знаеш аз какви ядове съм причинявал на моя баща!

Замълчаха. Май никой не искаше да узнае грешките на Илин. Имаха предостатъчно свои.

- Аз съм израснала само с майка. - най-неочаквано започна Тея - Тя не пожела да каже кой е баща ми. Чудех се защо, докато не чух онова съседско момче. И тогава се досетих за истината - не знаеше кой е! Как е могла да живее в лъжи? Каква глупачка съм, нищо не подозирах! Не мога да дишам въздуха, който тя диша. Отгоре на всичкото, когато се скарахме, ме удари. Толкова злоба имаше в очите й, няма как да забравя този шамар, няма как! А сега ме издирва, за какво съм й!?

- Тея, не говори така, майка ти сигурно горчиво съжалява. Трябва да й се обадиш поне да знае, че си добре. Не живей с нея, ако не искаш, но се опитай да живееш твоя живот, пък ако ще и да е далече от нейния. Защо се криеш? Ти нямаш вина за нищо, излез, покажи се на света и ще видиш, че на светло

нещата не са чак толкова уродливи! - в гласа на Илин имаше молба.

- Така е, Тея - беше Петър - помниш ли, когато те намерихме, колко зле се чувстваше? А виж, само след няколко месеца, всичко изглежда съвсем различно. Аз съм готов да ти помагам. Ти трябва да завършиш гимназия! Не е задължително да ходиш на училище. Можеш да се явиш като частен ученик. Кого наказваш с това, че си избягала? Да ти кажа ли кого, себе си!

Марио я прегърна през раменете:

- И аз съм стеб, Тея! Я се виж колко си красива! Животът те очаква! - за първи път той си позволяваше да й направи комплимент пред останалите.

Тя го погледна с грейнали очи.

Пристигнаха. Реката сребрееше в ниското. Провираше се през Искърското дефиле, бе ги следвала по целия път. Красива, лъкатушна и бърза.

Момчетата слязоха първи. Илин паркира на по-удобно място. Тея наметна пелерината си и тръгна към въжения мост. Като огромен паяк той бе опънал металното си тяло от единия до другия бряг на реката. Тя никога не бе виждала въжен мост. Обърна се към момчетата:

- Елате бързо да видите какъв мост! Целият е от въжета, прилича на люлка. Чудесен е, а колко е дълъг! Искате ли да минем оттатък?

Илин все още стоеше до колата. Гледаше я и се усмихваше. Марио изтича напред и мостът се разклати под краката му. Тея изписка. Изплаши се. Но той не спря, стигна до средата и с плавен отскок полетя към пенливите, сребристи води…

Мостът още вибрираше, когато Тея извика:

- Мариооо!

Червената пелерина бавно се спусна след Тея. Понесе се над водата, заприличала на птица с разперени крила. Миг по-късно реката грабна и нея. Главата на Илин забуча силно. И в най-смелите си сънищата не бе сънувал подобно летене.

Той и Петър не помръдваха.

На пътя спря автобус. Беше пълен.

XIII. НЯКОЛКО ЧАСА ПО-КЪСНО

Марио е планирал предварително всичко - това констатираха полицаите. На слизане от колата е оставил якето и документите си на задната седалка.

Намериха веднага баща му. С Тея беше по-трудно. Но описанието и името й отговаряха на издирваното момиче. Така успяха да открият майката. Казаха й, че е станал инцидент с дъщеря й, и нищо повече. Спасителите се надяваха, че двамата може да оцелеят. Водите на реката не били още толкова студени и ако умеят да плуват…

След като чу страшната вест Трошан се обади на Мина и тръгна веднага.

Незабавно бяха тръгнали и Пенка, и Вергил.

Мина не можеше да си намери място. Как да стои и да чака! Трябваше й Емин. Освен баща му, който го бе изпратил някога по неизвестните пътища, сега вече и Мина знаеше, че той е човек, на когото може да се разчита. Неведнъж й го беше доказвал. Обади му се и му разказа набързо какво се е случило със сина на Трошан, а той рече:

- Искаш да си до него в този момент, нали?

- Искам, разбира се, идвай! Той може да има нужда от помощ. - след малко пак му се обади - Кажи ми къде си, аз ще те взема, за да не губим време.

Тя не помнеше как стигна до Люлин. Караше като бясна.

Пристигнаха на мястото преди Пенка и Вергил. Илин я съзря сред насъбралите се. Толкова беше объркан, че дори не се учуди на появата й. Успя да каже:

- Мина, голяма беда се случи, те полетяха от моста!

- Илине, защо си тук? - попита тя и в същия миг видя, че прошарената му коса беше станала съвършено бяла.

С ужасени очи потърси Трошан. Той се бе хванал за едната греда на моста и ридаеше. Полицаи, водолази и хора се тълпяха наоколо. По едно време множеството се раздели и направи път на идващите мъж и жена. Бяха Вергил и Пенка. Стигнала до моста, тя като че предусети станалото, олюля се и се свлече на земята. Илин я позна. Чак сега осъзна откъде знаеше очите на Тея.

Притъмняваше. Денят си тръгваше, а с него угасваше и надеждата, че двамата ще бъдат открити. Полицаите разпитваха Илин и Петър. Пенка лежеше на системи в линейката. Беше се унесла.

Мина и Вергил стояха един до друг на моста, загледани в буйните води. До тях достигаха гласовете на непознатите, които се опитваха да подредят събитията. Емин се приближи до двамата точно, когато Вергил казваше:

- Каквото и да прави човек, Мина, има нещо по-силно от него - орис ли е, Господ ли е, което го води по пътя му.

- Кой ти е мислил, че тези млади души ще се отрекат от живота? - очите на Мина се напълниха със сълзи.

Емин сложи ръката си върху нейната. Пръстите й бяха побелели от стискането на парапета. Ръката й се отпусна, усетила неговата.

ХIV. НЯКОЛКО ГОДИНИ ПО-КЪСНО

И тази година, в края на октомври, шествие от четири автомобила спря на площадчето пред гарата. В първия бяха Илин и Петър. Във втория - Трошан, Мина и двете деца на Марио. Следваха ги Пенка и Вергил, а в последния - бяха Емин, Мария и Нинчето. Слязоха от колите и отидоха на моста. Носеха червени цветя. Пуснаха ги по водата, проследиха ги докъдето можеха да ги виждат, унесени в една и съща мисъл за Тея и Марио. След тях беше останала само червената пелерина. Водолазите я бяха открили в корените на една върба. По-късно, като в предните години се отправиха към малкото ресторантче срещу гарата.

Пътищата на тези хора, идващи от различни посоки, се бяха пресекли точно тук и направиха съдбата им обща. Обединяваше ги ненавременната загуба на двамата млади. И въпреки мъката, животът им бе тръгнал в добра посока.

Илин и Петър заживяха заедно като баща и син.

Пенка и Вергил се събраха. Тя беше жената, за която бе мечтал - всеотдайна и грижовна - не се щадеше, намираше време за всички, бдеше като орлица над малкия им син Божидар. Помагаше и на болните и самотни хора от селото.

Трошан и Мина прекарваха всяка свободна минута с децата на Марио. Майка им все беше заета. Мина се привърза силно към тях и ги засипваше с обич и щедрост.

Емин получи гражданство. С Мария се ожениха и осиновиха Нинчето. Отскоро той работеше в Агенцията за бежанците.

Днес отново се бяха събрали заедно за помена. На децата им доскуча и започнаха да се гонят из ресторантчето. Мина ги повика. Хванати за ръце, отидоха да посрещнат влака, който с пъшкане и скърцане спря на гара Елисейна.

Нинчето нетърпеливо задърпа татко си в същата посока.