Георги Н. Николов

Някак в човешкото ни преклонение пред безсмъртното творчество на Пейо Яворов пропускаме неговите социалистически „увлечения”. Отбелязваме ги мимоходом като кратковременни и те наистина са такива.

Върху фона на всичко, завещано ни от перото на поета, този дял, ако въобще можем да говорим за такъв, е твърде малък: - „На един песимист”, „На нивата”, „Родина”, „Градушка”, „Песен на песента ми”, „Другари”, „Сизиф”…

Но, с едно уточнение - той не е случаен, привнесен и евентуално - излишен, когато се потапяме в разностранната интелектуална натура на този наш литературен колос.

Точно обратното: успешно илюстрира израстването на автора като сложна личност, чувствителна към проблемите на обществото и откликваща на гражданските му тежнения според убежденията си, възможностите си и тяхната устойчивост във времето, чийто лик също не е еднозначен…

За този етап от идейната си ориентация сам Яворов споделя в автобиография от май 1900 г.: „Същевременно в V клас почнах да чета и социалистическа литература. Станах телеграфист в Чирпан и тогава почнах да купувам и чета книги, предимно социалистическа литература; уреждах социалистически кръжок, в който вземах участие” (1).

За него пише и Михаил Арнаудов в сп. „Факел” от 1930 г.: „Преведен на служба в гр. Сливен, после в Стралджа, Яворов продължава да чете и отново почва да пише, при което негови вдъхновители стават сега Хайне (четен на руски) и Надсон. Ясно е от напреж, че при това мъчително недоволство от собственото си положение (незначителен телеграфист, без по-висок ценз и без изглед за напредък); при тази нравствена криза, изживяна в семейството, гдето поради икономическия банкрут трябва да се затяга много, за да не се стигне до нещо лошо; при този засилен от горчив опит и от четиво песимизъм и при осъзнатият инстинкт за творчество, - младият Яворов ще се поддаде на социалистическата пропаганда, спечелила тогава по-събудената и отчаяната от политическите нрави интелигенция, и ще подири отдушник в поетически излияния, предали мъката, възмущението, упованието на един сбъркал попрището си идеалист. Из такъв дух, и под влиянието на народнишки увлечения, дошли от Русия, възникват стихотворенията, печатани след 1896 г. Дълбоко разочарование, на една страна, жива воля за борба със злото, на друга страна: те определят мотиви и настроения в тази поезия на 20-годишния Яворов, неудовлетворен в своите интимни копнения за щастие и свобода.”

А когато изразява мнението си за стихосбирката „Подир сенките на облаците”, Георги Бакалов е повече от категоричен: „Двата периода в творчеството на поета са представени тука: социалният и индивидуалистическият, тъй да ги наречем. Преходът помежду им е рязък, със скок. Той бе осветен с предговора на г. П. Славейкова към второто издание на Яворовите стихотворения. Там социалните мотиви на последните бидоха осъдени като достояние на някакви “фасулковци”. А в същност - те са, които вдъхновиха Яворова и го издигнаха до един обичан поет. Някои зарад тях сравняват Яворова с Ботева. Те имат грешка. Ботев живя и умря със своите убеждения и неговата дълбочина, искреност и страстност са изваени в стиховете му. Яворовите убеждения се оказаха повръхни и когато се опитва да ги прокара (”На един песимист”), излиза доста обикновена риторика. Тези убеждения бяха модни: кой от неговото поколение писатели - а именно това поколение владее днес в нашата литература - кой не е платил дан на “младежките увлечения” дори от социализъм? Но когато социалистическата мода увехтя за интелигенцията, редом с другите напусна я и г. Яворов. Душата на един поет може да бъде колосална; но, неподхранвана с великите идеи и борби на века, тя все пак ще се изчерпи. Един поет никога не трябва да забравя думите на великия първомайстор Гьоте, предадени от Екермана: “Докато поетът изразява само своите ограничени, субективни чувства, той не е още поет. Но овладее ли света, научи ли се да го изобразява, той става поет. И тогава той е неизчерпаем и всякога нов, а напротив, една субективна натура скоро изчерпва и изказва своето духовно съдържание и изпада накрай в маниерност” (2).

Всъщност, през краткия си „социалистически” период познавал ли е вече света младият човек? Категорично не, но вече върви по пътя на познанието и себепознаването.

Трудни задачи, защото по това време България е сложна плетеница от патриархални традиции, социална закостенялост и заварени от събитията на Освободителната от 1878 г. война икономически взаимоотношения между прослойките.

С преобладаващо в страната селячество и местно чорбаджийство и с манталитет, предаван в съзнанието и при едните, и при другите, векове наред. Градското население все още твърде малко, също полуселско, представено от дюкяна на чаршията и градината в близките околности.

Има и безимотно работничество, но то е твърде малобройно, неорганизирано и хаотично. Целта му е да се намери прехрана и тази задача пред малограмотните човеци и семействата им измества всякакви идеи, глобални цели и генерални, още повече пък революционни намерения.

Разумът се свежда до уважение и преклонение пред ръката, която дава хляба, макар и заслужен с тежък многочасов труд. До послушание, без което в схлупения дом идват гладът, немотията и абсолютната несигурност за утрешния ден.

Работнически организации почти липсват, „пролетариат” е непознато понятие, а идеите за спойка на отрудените прослойки за отпор срещу експлоатацията и безправието едва що са започнали да надничат през полуоткрехнатата нашенска порта. Но те са нови и този факт ги прави привлекателни за огромна част от прогресивната интелигенция.
За учителството и дребното чиновничество, към което поетът сега засега се числи.

Наученото в родния дом се „смесва” с картини от живия живот и подклажда непринудения му интерес към ранните прогресивни идеи. Наистина, създадена е вече на 2 август 1891 г. на връх Бузлуджа Българската социалдемократическа партия, обособена през 1903 г. в Българска работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти).

Но това е само ранно начало за „лявото” у нас както за членовете й, така и за неорганизираните люде, интересуващи се от проповядваните идеи. Те трябва, опирайки се на прочетената литература и на кръжочните дискусии, да се самоопределят: как именно да възприемат тези идеи и как да ги реализират на практика.

Къде е мястото на отделното „аз” в тази социално-политическа новост и може ли самата личност да пренебрегне собствената си индивидуалност в името на масата, колектива, дисциплинираната организация и в доста по-късен етап: на саможертвата.

Все въпроси, на които днес лесно се намира теоретичен отговор. В социалистическия период на Яворов отговори практически не съществуват и всеки сам търси смисъла им в прочетеното и наблюдаваното от позициите си в гражданската пирамида, сред която съществува.

Острата наблюдателност на поета е именно отговор на редицата въпроси „защо е така” и „може ли нещо да се промени” чрез съчувствието, взидано в редица негови стихове.

Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,
в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно
на привичен покой:
окови тежки влачи и тъй смирен умира,
че щастието сякаш в неволята намира,
да, брате, роб е той.

Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко,
че уж не виждал злото, когато по-дълбоко
забива нокти то -
и смучи, и досмуква последната остала
живителна кръв капка в снагата, всичко дала:
защо грешиш, защо?
…………………………
Иди, иди при него: лъчата всепобедна
на знанията твои - в тъмата непрогледна
там нека възсияй.
Прогледнал, той ще скъса оковите тогава
и към честита бедност пътеката най-права
самси ще узнай.                    „На един песимист”

Може би това цитирано стихотворение, заедно с „На нивата”, „Градушка” и още някои очертава най-пълно профила на Пейо Яворов от неговия социалистически период.

Осъзната смесица от съчувствие към ближния, негодувание, че влачи мудното си и окаяно съществуване покорно и надежда, че просветителството ще отвори очите му за по-щастливи дни. Може би греша, но гамата от чувства се доближават до сиромахомилството, а и защо не?

Съчувствието е еднакво за всички и като лек за гангрената на имущественото неравенство - крещящо потребно за низините. Били те селски или градски, страданието е еднакво за млади и стари, просветени, или останали слепи за школската наука.

Яворов е зрящ проповедник и голям негов принос за събуждането на съвременниците е поднасянето на вярна, точна и неукрасена с никакви блянове картина на съществуващия ред.

В този етап от творческото си развитие той прилича на младия Вапцаров, отрекъл бащиното „така било е и ще бъде” и също съзрял в „Рибарски живот” очевидното. За съществуващите неправди, които листопадът на годините не премахва, а задълбочава и прави още по-тежки.

Именно социалната констатация, във времето дълбоко напоена с политика, е осмислена в целия й зловещ порядък и по-късно. За да стигнат до идеологическата й същност трудовоборческите писатели и обединените около РЛФ и „Кормило” осъзнати пера дадат на четящите маси това, от което най-много се нуждаят.

Истината кой поражда злото, защо го поражда и как може то да бъде отсечено до корен. Но сега при младия Яворов е още рано за това. Негова важна заслуга е да поднася на аудиторията снимки от действителността. Каквито тя до болка познава чрез мазолите на ръцете си, но някак продължава да ги приема за даденост. За предречено от време оно съществуване, разделило човеците на бедни и богати.

На имотни, т.е. уважавани и имащи право да властват, и на бедняци, длъжни да се подчиняват безропотно. Всичко е срещу тях, дори самата природа. Дори делникът, предизвестен от първите съзнателни мигове, до сетните дни. Естествено - и държавата, устроена така, че да изсмуква и сетните ти сили.

Този окаян житейски кръговрат привидно няма свършване. Има начало, а краят идва само със смъртта:

До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява…
Какво ще бъде? - недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси - тресе ги треска:
„Не взема само от голо риза,
дете от майка!” - тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума:
„Да готвиш толкоз!” О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, колко щеш,
на вяра пий,
че то поглеж!
Дий…
Дий, воле, дий!      „На нивата”

За жалост, този дял от Яворовото поетично творчество не е бил разбран вярно от съвременниците.

Пенчо Славейков отбелязва: „Достойните за презрение не са способни да видят и познаят, че стиховете, в които става дума за състрадателна любов и тъга за другите, са преходно нещо у нашия поет, последно ехо от преживени младежки увлечения. Документи за социалистически кошмар, който му е гнетил душата, който гнети и сега душите на сума рошевоглави юноши. И тези стихове, освен хубавата им форма и езика, с който са написани, са интересни само като документи за развитието на поета, за началото на неговото самосъзнание. В по-сетнешните му стихове няма онзи фалшив тон, който отличава юношеските му изтъркани мелодии, като „Не е за него дума”, „На нивата”, писани не лошо по чужд навей, с цел да възбудят състрадателна любов. Не е тука работата, че тези стихове са на социални мотиви - поетът е волен да взема каквито му са по сърце - а че те са по партизанско социалистически манер изкълчени и фалшиви. Така например хероят на „На нивата”, наместо да възбуди у читателя чувство на „състрадателна любов”, докарва отвращение. Защото мотивите на неговите филипики против труда са главно мързелът и бирникът - двата главни фактора на партизанската социалистическа мисъл. Излязъл от тая спарена атмосфера, поетът налита вихърът на личните мъки и блъскан от тоя вихър, той излязва на свободен въздух, взира се в себе, оглежда и около си - и ни запява за своя тъга и радост. Омраза и злоба няма вече тук, а скръб на здравочувстващ човек, комуто се мярка идеал - не вече партийна програма.” (3)

Днес тази констатация звучи странно, принизявайки в нищото едно ранно, но несъмнено даровито литературно творчество. Можем да си го обясним с извечната борба между опитите за дистанциране между „чистата” естетска лирика, необременена от тегобите на реалността и песните за самата реалност: нелицеприятна, груба, привидно недодялана.

Между интелектуалеца, търсещ себе си някъде в лоното на европейската култура и… нашенските порядки, захвърлили човека на труда в калта на битието.

Времето, разбира се, е най-добрият съдник при подобно разграничение, запечатано в художествени модели. Именно то онагледява, че редица имена от началото на ХХ в., модни тогава, днес са забравени. Но с многолетност са орисани примерите от действителността такива, каквито авторът ги е видял, запомнил и поднесъл.

На читателската публика и разбира се, на бъдещи години. На следващите поколения, за да знаят какво и що е било. По този начин и да гравират лика на творците върху хоризонта на собствената им епоха, изпъстрена с противоречия, нови идеи в противовес на архаични схващания и различни поколения, гледащи се изпод вежди.

В „социалистическия” дял от литературното наследство на Пейо Яворов, ако можем да го наречем така, пълнокръвно диша животът от крайните квартали и схлупените селски хижи. Кърпен и гладен, объхтан, отчаян, апатично-разгневен. Некрасив. Труден за разбиране и нежелан за опознаване даже за миг.

Такъв ни го е поднесъл младият Пейо и чрез перото му такъв го виждаме по страниците на книгите му днес. В стиховете преобладава вярното наблюдение, искреното съчувствие към ближния и опит да се проумее дали социалният калейдоскоп на париците е непроменим.

А може би има изход? Дали само в просвещението се крие отговорът, или има и друг път? До него творецът не е стигнал поради личната си житейска орис. Минаваща през кръга „Мисъл”, свободата на Македония, и любовната драма, довела до ранната му смърт.

Но истинският творец никога не е еднозначен. Рядко - прекалено праволинеен и по апостолски непогрешим. На такива автори е трудно да повярваме, че познават законите на битието от първо лице, в ежедневието, сред уличния прахоляк и забързаната глъч на сивите тълпи.

Читателят не обича морализаторството, готовите изводи, „железните” постулати, доказвани с идеология. Гражданската лирика на Яворов е от другия бряг на художествената правда.

Откъсната като бодливо цвете от сърцето на реалността. Затова и социалистическите му опити в творческото наследство са ярко въздействащи, болезнено туптящи с негодуванието срещу обществената дисхармония. Крещящи за правда и търсещи верни отговори: за всичко и всички, още днес, сега…

Тези опити, обединени в скромен по обем на заглавията дял, е по своему цветен, убедителен и достоен за начина на мислене на създателя си. Илюстрира израстването му като мислеща и борбена личност в свят на неправди и неизречени все още отговори какво да се прави.

Този дял също е „Яворов” и той не може да бъде загърбван. Защото пулсира с искреността си, с гражданската си доблест и с честните си разсъждения.

Хвала ти, поете от Чирпан! Хвала, певецо на социалните низини, на България, на любовта и на жаждата за живот.

И ти благодарим за всички твои строфи, облечени в човечност.

Те, заедно с всичко, което си написал, принадлежат на бъдещето. А бъдещето, това всеки знае, е безсмъртно. Заслужил си го напълно…

——————————

1. П. К. Яворов, Събрани съчинения, т. 5, С., 1979, с. 461.
2. Георги Бакалов, сп. „Съвременник”, 1910, кн. 7-8, с. 528-529.
3. П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград, УИ „Неофит Рилски”, 2002.