Александър Гочев

Обсъждането и преценката на най-различни предложения и мнения изказани във връзка с Истанбулската конвенция могат да се поставят в една координатна система за начална точка, на която е удобно да приемем следния принцип:

А. Всички човешки същества имат еднакви права и задължения по отношение на Закона.

Забележка: Думата “Закон”, за удобство тука, включва всякакви формулировки, приети от законодателните органи на дадена държава.

Първото следствие от принципа А, ако се приеме за оперативен от споменатите законодателни органи, е че всеки конкретен подзакон, принадлежащ на Закона, не може да нарушава принципа А. Оттук следва, че всякакви проблеми като тези обсъждани по разни форуми от рода на тези около Истанбулска конвенция или разработвани професионално в рамките на същата или подобна тематика, представляват специфични случаи на реално или предполагаемо нарушаване на един и същ основен принцип, Принципа А, т.е., формално, имаме винаги чисто юридически проблем: нарушаване на някакъв конкретен подзакон, липса на съответен подзакон, или недомислена система от правила за практическото му прилагане в различни конкретни случаи.

По отношение на правата на човека в дадено общество специални случаи са, например, правата на детето в дадено семейство или правата на хора с медицински проблеми, да кажем в аспекта до каква степен може да се налага законна принуда в тези случаи.

Спорни или не, проблеми от този род са чисто юридически и трябва да се решават със законни административни или политически методи.

Отделните държави си имат собствени закони, формулирани от съответните органи, които, като правило, претендират, че са в унисон с Принципа А, независимо от възможни различия в системите от подзакони и особено в правилата за прилагането им в конкретни случаи, да кажем, поради национална специфика.

Имайки предвид горното, проблемите дискутирани във връзка с Истанбулската конвенция са напълно решими по принцип и то чисто юридически във всяка отделна държава, която претендира, че спазва Принцип А. Това означава, че не е необходимо да се подписват от държавни органи някакви нови Истанбулски документи от общ характер.

Единственият практически принос на такива конвенции е да се състави списък от конкретни случаи за всяка държава, в които е нарушен Принцип А и евентуално как може да се реши успешно юридически  всеки отделен проблем.

Общи изявления-апели, валидни за голяма група държави  не съдържат принципиално нищо ново (в най-добрия случай дублират многословно Принцип А) и нямат практическа стойност поради липса на специфика, която може да е коренът на проблема в дадена отделна държава.

Програмните материали на Истанбулската конвенция, както и други от този род,  имат и друга насоченост, която се реализира най-фанатично от най-различни малцинства, борещи се за някакви свои нарушени права, като правило много добре организирани и в много случаи предостатъчно финансирани.

Спецификата е, че тези малцинства представят съответния проблем не като юридически с конкретни предложения за решаване, а като социално-политически проблем, за решаването на който се предлагат съответни мерки, организират се протестни акции, вдига се медиен шум за постигане на крайни цели, една от които много често се оказва истинска панацея - смяна на правителството.

Друг един резултат от организираните протести на “дискриминирани” малцинства е фрагментиране на обществото на групи “За”, “Против” и “Неутрални”  - много изгоден  политически ход по време на избори, който може да направи дадена опозиция съществено немонолитна.

Колкото повече малцинства, толкова по-фрагментирано общество с граничен случай т. нар. атомизирано общество, неспособно на каквато и да е организирана политическа активност.

Тази социална роля, осбено на фанатично организираните малцинства, обяснява и доброто им финансиране и особено режисирания медиен интерес към тяхната дейност от страна на политико-финансовия истаблишмънт, без значение дали е в момента на власт или в опозиция.

С това не се изчерпват възможностите и последствията от подобни  акции. При добре финансиран и организиран медиен интерес към правата на “онеправдани” малцинства  може да се постигне налагането, например, на нов и вече политкоректен прочит на исторически събития, вградени в основата на специфична за дадена нация митология, с която е израснало и духовно оформено не едно поколение.

От чисто формална гледна точка публикациите в областта на историята могат да бъдат разделени на две групи. В едната можем да поставим оригиналнте научни изследвания, в които се представят новооткрити материали, документи и други артефакти, минали проверка за автентичност по възможно най-строги общопризнати критерии на историческата наука.

Другата група обхваща всички останали публикации,  които по същество имат характер на вторична литература, базираща се на материали от първични исторически статии в най-различен аспект: професионални ревюта, общообразователни текстове, социално-психологически и политически трактати с претенции за историческа обоснованост, изследване на исторически корени на националната митология, представена в приказки, песни, предания  и др.

Очевидно е, че вторичната историческа литература предлага практически неограничени възможности за спекулации от всякакъв вид. За обосноваване на последното твърдение ще споменем само, че едва ли може да се намери читател неисторик, който да има както възможността така и решителността, да тръгне да проверява историческите “факти”, на които се основава най-съществено съответната вторична публикация.

Думата “факти” поставяме в кавички, за да се обърне внимание, вероятно с много малко изключения, на спекулативния характер на тяхното избирателно цитиране, преформулиране и интерпретация, в зависимост от поставената политико-социално-психологическа задача.

За илюстрация може да послужи дискутираната  еволюция на понятието “турско робство” през “турско присъствие” до “турско съжителство”.

Или, да цитираме Александър Зиновиев за едно възможно политкоректно представяне на Втората световна война: “На основата на изключително развитие на науката и техниката започва обединяване на европейските народи в единно общество. През тези години повече от 10 милиона немци и представители на други дружески на Германия народи посетиха Съветския Съюз. Повече от 3 милиона постоянно живяха в Русия в продължение на пет години. Повече от 4 милиона руснаци живяха и работиха постоянно  в Германия в продължение на няколко години. Около 20 милиона руснаци и дружески на тях народи посетиха Германия и т.н.”

В това отношение математическите и естествени науки имат съществено предимство  тъй като критериите за истинност са не само много по-прецизни, но имат и интернационална валидност. Тук там може да се открие по някоя добре прикрита лъжа, но най-безсъвестно и безочливо лъготене е много рядко явление и то, като правило,  не може да трае дълго.

А за политкоректност при формулирането и доказването, например, на математическа теорема не може и дума да става. Засега неолиберално присъствие не се забелязва в областта на естествените науки, но това е само въпрос на време при подходящо финансиране. Резултатите от прилагането на принципите на диалектическия материализъм в генетиката (Лисенковизъм) и квантовата химия (Теория на резонанса)  са богато документирани и могат да послужат за незаменим наръчник при бъдещи неолиберални или може би още по-прогресивни пост-неолиберални проекти.

Политкоректното преформулиране на една национална митология не е работа за една година - става въпрос за пълзяща агресия с поколенческа скорост.

Става въпрос за ежедневна социална дресировка на активните поколения да имат “правилно” виждане и безконфликтно поведение, без отклонения от предписаната “правилна” посока, както и за директно преформатиране на идващото поколение така, че да няма нужда от особени бъдещи усилия по пътя към светлото бъдеще, когато ще може да се каже, че българската нация се е превърнала успешно в европейска такава,  приела и усвоила нова система от европейски ценности.

В тази нова ценностна система няма място за национална специфика: “… трябва да се откажем  от всякакви опити за възстановяване на националната идентичност, че няма народ, няма родина, Европа е нашият универсален дом.” (апел на Ван Ромпой, предишният председатаел на Европейския съюз).

Важни въпроси тук са кой определя Европейската ценностна система и мени ли се тя. Ясно е, че и формулирането на системата и нейните промени представляват най-фундаментални политически проблеми. Ако си припомним тривиалната истина, че за каквото и да  говорят политиците, винаги става дума за пари, получаваме и практическото правило винаги да държим под око интереса на парите и то, разбира се, на големите пари.

Тривиално стигаме до заключението, че интересите на Европейския финансов капитал би трябвало да определят и политиката на Европейския Съюз. Оттук, почти като от математическа теорема следва, че влиянието на България в определяне на спомената ценностна система би било пропорционално на нейния финансов потенциал.

Бурната дискусия у нас около Истанбулската конвенция илюстрира съществени различия в двете настоящи ценностни системи: националната и европейската. А ето и един тест за интелигентност: “Можете ли да познаете коя система ще надделее?”

Ако изпитвате затруднения може да си зададете спомагателния въпрос до каква степен България е определяла политиката на ЕС или, даже още по-добре, кога и доколко е повлияла финансовата политика на ЕС.

Сега нещо по въпроса за промяната на Европейските ценности. Достатъчно е да си припомним, че те са били драматично по-различни по време на Третия Райх.  Това, което остава винаги константно е, че промените винаги са в унисон с насоките на финансовата политика на големия европейски капитал и, даже по-точно, на световния финансов капитал.

Друга постоянна характеристика, която се забелязва, е еднопосочното прилагане на тези ценности т.е. възникват леки съмнения относно тяхната универсалност.

Например, политическата и медийна реакция има съвсем различен интензитет при нарушаване на правата на  граждани на ЕС в сравнение със случаите, когато граждани на ЕС нарушават правата, да кажем, на хора от държави, които не са приели на въоръжение споменатите ценности.

Пример - бомбардирането на Либия. Някак си се налага мнението, че има поне две категории човешки същества - ценни и по-ценни.

Та ето и накрая възниква такъв един въпрос, да го наречем даже риторичен:

“Трябва ли дадена национална ценностна система с корени в историята на дадена нация, създавана и естествено еволюирала векове, да се замени с една друга, да я наречем пост-национална ценностна система, която има гъвкавостта предано да се нагажда към променливите интересите на глобалния финансов капитал?”