Весела Люцканова

Ваня Илчева за втори път скочи в безвремието. Беше й се случило за първи път преди години, когато преживя внезапно и болезнено загубата на голямата си любов, Мишо излезе да разходи кучето, а то се върна виейки и само, за да я повлече за полата към мястото, където бе получил инфаркта. Бяха делили своята обич с обичта към децата си в грижи и в радости, неразделни и в делник и в празник, винаги заедно ръка в ръка, докато се озова без него. Болката и самотата биха я погубили, ако не се бе уловила като удавник за работата си, която обичаше. Трябваше й много време, за да влезе отново в ателието си с провисналите от тавана паяжини към опнатото празно платно на статива и то обрамчено в сребристата им мрежа. Разчисти набързо, плахо бе уловила четката и пристъпи, за да нанесе първата мазка с нея. Не повярва, когато портретът му я погледна от платното с живи тъмни очи, с леко приповдигнати в крайчетата устни, всичко от лицето му излъчваше обич и й казваше: „При теб съм, жив съм, не си сама!” И животът й се върна към стария ритъм, сутрините прекарваше в рисуване, следобедите и вечерите принадлежаха на децата и приятелите й, отбиваше опитите на всеки мъж, потърсил интимност с нея. Така успя да направи няколко изложби, най-хубавите й картини бяха откупени, не отстъпи да продаде само портрета му и то на Националната галерия, но нарисува друг, също толкова жив и излъчващ доброта и обич към нея и към света
Втория път беше по-различно. Отиде на контролен преглед. Не се изненада, когато повиканият за консултация хирург прегледа изследванията й и каза:
- Трябва да ви оперирам. Веднага!
Отдавна на всеки нов ден, тя гледаше като на подарен й от Бога. И благодареше за него. Годините й не бяха малко. Не беше оставила и малко зад себе си. Имаше признания и в чужбина, и в страната си. Децата й също се реализираха в обичани от тях дейности. И само кимна с глава. Подложи се на операцията. След упойката запита простичко:
- Какво ми беше?
- Каквото беше, беше - усмихна се хирургът. - Всичко е изчистено. Сега сте напълно здрава. И можете да живеете нормално.
- И все пак… - настоя тя.
Той назова диагнозата, като може би очакваше сълзи, психически срив, отричането й, а тя се усмихна.
- Благодаря ви - отвърна му. - И все пак това е само диагноза, не е присъда. Ще се преборя…
- Убеден съм - усмихна й и се той. - И запомнете, че всичко е изчистено.
Тя благодари още веднъж. Лицето му излъчваше оптимизъм, от какъвто се нуждаеше. Сега прозря защо пациентите се влюбват в лекарите си. Те им вдъхваха надежда, не им я отнемаха. Не им отнемаха и вярата, както и обичта, която получаваха с грижите им. В болничната стая цареше тишина и безвремие. Друг непознат свят на болка. Ваня се опитваше да помогне на другите оперирани, да вика сестрите за обезболяващи, да поднася легенчетата за повръщане, ако те са заети, да бъде полезна на всеки, да каже добра обнадеждаваща дума. Копнееше да я изпишат, за да се върне в ателието си, да нарисува най-красивите си картини с най-ярките, най-топли багри. За да стопли света, да отдалечи омразата, завистта, отчуждението. Не беше толкова лесно, знаеше. Те съществуваха, трудният живот бе изострил отношенията дори на приятелите й. Вече бе изписана, когато една от приятелките й, я сащиса с думите си, те направо сринаха всичко хубаво досега между тях.
- Какво си въобразяваш? Болна си, сериозно си болна? И кой ще те погледне сега? Децата ти си имат свой живот, приятелите ти един след друг ще те зарежат. Личност била? Откупки и награди имала? Кой се интересува сега от картини, бе? Всички се вълнуват от парата. На кой свят живееш? Дори на твоя хирург, кой знае колко си му дала, за да е толкова внимателен с теб!
- Нито стотинка! - пресече я възмутена, а тя неповярвала се усмихна накриво.
Зверски я заболя, защото точно от нея не бе очаквала подобна реакция. Бяха имали такива хубави разговори за изкуството, бяха си помагали взаимно, загубили почти едновременно съпрузите си. А беше и лекар, не само приятелка. Заболя я, че зачеркна живота й, стореното от нея, децата й. Кой й даваше право да говори така? Никога не бе го правила досега, но и Ваня никога не бе боледувала сериозно. Някой и друг грип, някоя и друга настинка. Може би искаше да й покаже колко е зависима от нея? Не беше… А иначе се славеше като добър лекар, никога не пропускаше да го изтъкне и сама… Забрави, каза си! Забрави! Как се забравя? Щеше да й липсва ужасно. Разговорите им, вечерите им… Може би наистина е дошло време разделно! Когато ще преброиш истинските си приятели. Кой наистина те е обичал и кой само се е опитвал да ти доказва, че те обича.
Колкото и да бе странно, изведнъж се почувства по-силна. Имаше нужда единствено от истинските неща в живота си. И нямаше време за губене!
Безвремието внезапно приключи. Колко трая този път? Само няколко дни. Помоли сина си да я отведе направо в ателието й, изглеждаше така, все едно го е напуснала вчера. Помоли дъщеря си да й застели дивана за спане, тя я погледна учудено и запита:
- Няма ли да се прибереш вкъщи? Приготвила съм ти любимото ядене, сега трябва да се храниш повече.
- По-късно - усмихна й се Ваня. - Къщовница си ми ти! Благодаря ти.
Не се прибра тази вечер. Смени платното с недокосвано. Погледна през прозореца, есента идваше незабелязвана, на пръсти, но вече листата бяха поръбени със златно. Във въздуха се прокрадваше хлад на тласъци. Потръпна. Усещаше се здрава, готова да започне. Разбърка боите, зелено, златно, синьо, през листата прозираше небето, все още лятно без нито едно облаче. Увлече се, потъна в него, кръговратът в природата я покори. Не беше ли така и в живота? Картината се раждаше под пръстите й, стиснали четката. Още миг, още два и щеше да я завърши. Нейната гледка през прозореца! Постоянна и променлива. Днес една, утре друга… А вече мръкваше, когато се позвъни. Дъщеря й, носеше любимото й ядене!
- Не трябваше - и я целуна по страната. - Обичам те!
Толкова рядко й го бе казвала през годините! Толкова рядко я бе целувала по бузката. Особено след като поотрасна. А тя навярно се е нуждаела от повече ласки, от повече окуражителни думи, от повече внимание. Защо едва сега го осъзнаваше? Предусещаше ли близката раздяла? Или подсъзнателно се опитваше да наваксва пропуснатото? Погледна момичето си с други очи, тя се бе заплеснала по нарисуваното, което искреше под светлината на голата крушка.
- Много си талантлива, мамо! - сълзи блестяха в очите й. - Всичко това… сега ли го нарисува? Бих искала да пробвам и аз.
- Че пробвай! - засмя се тя. - Докато не опиташ, не знаеш можеш или не можеш! И не само в рисуването, във всичко е така. В какво би искала да се…
- Вече се пробвах в писането, едва набрах кураж. Бих те помолила, ако имаш време, ама ти все нямаш, да му хвърлиш едно око…
Права беше, все тичаше нанякъде, но сега… разполагаше с цялото си време за нея! Дай го, каза й, тъкмо сетивата са ми изострени и приседна на дивана с протегната към дъщеря си ръка, а тя измъкна от чантата си няколко сгънати листа и й ги подаде, после застана с гръб и с очи, забодени в картината. Настъпи гробна тишина, дори не долиташе песента на щурците, смълчали се и те. Не усетиха и вятърът, който се вмъкна през отвореното крило на прозореца, нито нахлулата светлина от уличните лампи. Ваня, прочела текста, се бе разплакала. Мина час в мълчание, а после чула изхлипването на майка си, дъщерята се обърна и се сгуши в прегръдката й, Ваня загали косите й, бавно, нежно, с огромната обич, стаена в сърцето й.
- Разплака ме, толкова е въздействащо! Ти можеш, можеш! Но пътят на твореца е обсипан с тръни. Розите идват на края! И няма да се откажеш от професията си, нали?
- Зная - каза тихо дъщеря й и преглътна. - Нали съм видяла колко бавно и трудно идва признанието - и се сгуши съвсем в прегръдката й като в утроба. - И няма да се откажа от психиатрията, тя ми дава толкова много, различни съдби, различни човешки истории. Но искам да бъда и твоето продължение.
- Но ти си! И брат ти също. Вие двамата сте нашето продължение. И моето и на баща ти, дори когато и мен ме няма, вие двамата сте нашето продължение. Та вие вече сте избрали своите пътеки… Важното е да се запазите чисти и почтени, каквото и да ви се случва… Каквото и да ви се случва! - повтори и се усмихна през сълзи.
Дъщеря й само кимна леко. В обгърналия ги мрак, Ваня само го усети. Нямаше нужда от повече думи, бяха си казали най-важното. И тя я залюля в прегръдката си все едно бе още дете, което се нуждае от доверието й, от обичта й, от утехата й. И си обеща да бъде винаги до двете си деца, каквото и да се случва. Каквото и да се случва! Щеше да превъзмогне всичко, щом имаше тяхната обич, тяхната всеотдайност, сигурността си в тях и щеше да продължи да бъде тази, която беше и която винаги е била.