Весела Люцканова

След толкова книги и след толкова многобройни срещи с вас през годините ви дължа това интервю, скъпи мои читатели. И сега ще се опитам да отговоря на въпросите ви, задавани на живо или чрез писмата ви, които съм получавала. Честно и открито, както досега.

Ще ви призная, че във всяка своя книга, иска или не иска писателят присъства със своето послание към вас, със своята гледна точка, с натрупаните познания, а всяко познание носи и тъга, с жизнения си опит, с преживените болки и радости, с доверието, с което е пристъпил в живота, с приятелствата и обичта си, с предателствата и понесените огорчения, надживени и изстрадани и от всичко това, утаено и натрупано в сърцето му, се получава или не се получава романът, разказът, новелата.

Колкото по-оголени са сетивата му, колкото по-раним е той за другите, толкова по-вълнуващо е и написаното, което стига до вас. Така че… всеки писател иска или не иска влиза в своето произведение. И вие можете да го откриете и сами.

Друг често задаван ваш въпрос: „Защо написахте тази книга?” Е, не можех да не я напиша, най-честия отговор. Носиш я години в себе си, тя ферментира в тях, от гроздов сок се превръща във вино, което може да те омае, да те повдигне от земята, да погледнеш към света с други очи, да те разтърси или да те остави равнодушен.

Но има и друг отговор, понякога произведението се ражда изведнъж, идеята те удря като гръм от ясно небе, идва като прозрение, което като остен се забива в гърба ти, принуждава те да седнеш и да му дадеш живот и докато не го освободиш от себе си, не те оставя.

Така съм написала повечето си разкази, фантастни и реални и… „Клонинги”, които на времето се превърнаха в събитие, обиколило света. Само в Съветския съюз, макар и късно, едва през 1988 година излязоха в два милиона тираж. Сега този тираж звучи като фантастика, а тогава клонингите бяха фантастика. Бяха, защото вече не са.

И следващия ви въпрос: „Имате ли прототипи в творчеството си?”. Да, е отговорът. Прототипът не е просто снимка на определен човек, той е сборен образ, минаващ през теб самия, през твоя поглед, даряваш го с още качества или несъвършенства, защото може ли да каже някой, че е съвършен?

Човек греши и се учи от грешките си, те се превръщат в горчиви уроци на живота, стреми се към съвършенство и все не може да го постигне, но в този свой стремеж се променя към по-добро, а във всеки има и добро и зло, зависи кое ще отключиш в него. И съм забелязала, че промяната става понякога изведнъж след загуба на много скъп човек или когато и сам усетиш полъха на оная с косата.

Много от писателите са написали най-добрите си книги, усещайки смъртта до рамото си. А много други сами са тръгвали към нея, изплашени, че няма да напишат нито ред повече. Ако много дълго задържаш в себе си онова, което искаш да споделиш и не можеш, то може да те взриви отвътре.

И още, често ме питат: “Можете ли да живеете, без да пишете?” Категорично не и това не се отнася само до мен. И още: „Заради кого пишете?”. За собствено удоволствие или…? Психиатрите съветват своите пациенти да пишат дневници, за да се освободят от натрупаното в тях напрежение от някакво преживяване.

Когато пишех „Часовник в дъното на коридора” си наложих да присъствам на катарзис. Жената с дни не можела да преглътне дори капка вода. За да я спаси докторът проведе сеанса и изтръгна от нея причината за състоянието й. А когато го постигна, тя се изправи от кушетката и пое първата глътка. За мен беше чудо, описала съм го в романа.

Докторът преподаваше на студенти и сподели, че не всеки от тях постига резултат при катарзиса, но при него се получавало винаги. Как? Повдигна рамене. Магия някаква? Не, поклати глава.

Мога да разкажа още доста случаи, подтикнали ме към написването на разказ или роман, но ще се огранича с няколко. „Няма нищо по-невероятно от живота” е написал Чехов и е прав до днес. Виждали ли сте крехко красиво момиче да разхожда лъвче на тънка златна верижка по софийска улица?

Аз видях и не повярвах на очите си. Огледах се, за да попитам някого добре ли съм видяла, но улицата беше безлюдна. През витрината на едно кафене зърнах мъж, който се опитваше да ги рисува.

Побързах да се скрия при него, като нахлух вътре без дъх, за да науча, че всеки ден по това време момичето разхожда своя питомец, а хората от съседните сгради не смеят да си покажат и носа навън. И за да науча по-късно историята, която се превърна в разказ.

След като една нощ съседите чули изстрели в съня си, наскачали до прозорците, за да видят какво се случва, но всичко утихнало внезапно, както и почнало. Само че момичето и лъвчето вече ги нямало и никой дори от сградата, където живеели, не можел да каже нищо, само повдигал рамене в недоумение.

Е, как да издържиш на изкушението? Или как да не напиша разказа Гена, когато зашеметена от небесния й глас, я слушах с часове да репетира в своята стая на няколко метри от стаята на децата ми? Още не знаех коя е, бяха купили с мъжа си апартамента в съседната сграда само преди дни.

Станахме близки по-късно, виждахме се в редките случаи, когато се задържаше в София. После, когато се случи катастрофата с мъжа й, тя онемя. За дълго. Докато не пропя отново на гроба му. И едва след това, отново запя и по световните сцени, но никога не преодоля болката от загубата му.

Та всеки разказ или роман имат своята предистория и своите прототипи. Но това не са просто разказани случаи, а прототипите фотоснимки. Всичко е преживяно отново и минало през сърцето на разказвача.

Струва ми се, че и самото писане е своеобразен катарзис. Ако си натрупал богат жизнен опит, безброй познанства и грижливо подбрани приятели, имаш какво да кажеш и знаеш как да го кажеш, ти пишеш хем заради себе си, хем заради читателите си.

Но винаги трябва да имаш коректив. Обикновено някой, на когото безусловно вярваш, който няма само да те потупва по рамото, че си успял. Припомням си приятелството между Кърт Вонегът и Джоузеф Хелър, двамата са били коректив един на друг. През всичките дълги години на приятелството им. И аз имам свой коректив.

След всички дълги години на приятелството ни, в които сме работили заедно, подвластни на една и съща любов към литературата, гневни към посредствеността и подавайки ръка на таланта, самата аз не предлагам нито един свой ръкопис за издаване без да е прочетен от нея.

Защото й имам пълно доверие, проверено във времето. Предпочитам да е безжалостна, но точна. Каквато е към всеки. Знае, че не вярвам на ласкателства. Както и на отричане без аргументация. Моята Блага вест, но не винаги и за всичко. Както трябва.

Може би има още въпроси? Колко книги сте написали? Бъдещи планове? Разбира се, но за тях предпочитам да не разказвам. А колкото до издадените ми книги не ги броя, може би са малко над четирийсет.

Последната е „Животът е другаде”, една изповед за нашето време, своеобразен филтър за нашето общество, за обратите в живота, за сътресенията на любовта, за порасналите ни деца, които сами правят своя избор, за децата без избор, изоставени на грижите на държавата, за смисъла и подреждането на ценностите ни, за нашата съпричастност към тези, които най-много се нуждаят от нас, а не са ли точно те, децата в сиропиталища и домове, предлагани за осиновяване. Ние също сме отговорни за тях, за бъдещето им.

А колкото до моите планове? Много от тях могат да се осъществят, много да не се реализират. Както казва народът „Човек предполага, Господ разполага!” Но аз имам една максима, ще ви я разкрия: Планирай така, все едно че ще живееш сто години и работи така, все едно, че ще умреш утре.

Накратко това е, скъпи мои читатели! Срещите ми с вас ме правят по-добра и по-разбираща. А предполагам, че предстоят още и в бъдеще.