ПРОЛЕТЕН ШЕПОТ
Из „На този свят” (2017)
ПРОЛЕТЕН ШЕПОТ
Отново славееви трели
огласят твоя роден кът
и вишните са разцъфтели,
и бистри ручеи текат.
И ти си тук, о, ти отново
си тук, където си роден,
и майчиното свято слово
изпълни твоя земен Ден.
Открий си, мили мой, душата
за всеки цвят и всеки звук,
преди с пожара на сланата
да мине есента оттук…
УТРИНЕН ВЪЗТОРГ
Да се събудиш да се събудиш
в един южен град, усмихнат и млад,
в един южен град, да те разтърси
кацнал до Рила, прилив на сила…
Хубаво!
Хубаво!
Синя далечност
там, над смълчаните зимни гори,
там, над зелената борова вечност
изгревът рони червени искри;
изтокът гони мъглите над Струма,
облачни кораби тръгват на път,
вятърът дърпа невидима струна,
струни невидими в тебе звънят;
свети пожарът на рилските преспи,
тътнат подземните тъмни води
и се задъхва от багри и песни
жадната птица във твойте гърди;
слънцето сплита лъчи над горите
в бели, лилави и златни кълба.
Хубаво!
Хубаво!
С влага в очите
ти благославяш добрата съдба,
че те разтърси че се събуди
прилив на сила, в един южен град,
че се събуди в един южен град,
усмихнат и млад; кацнал до Рила…
СЛАВОСЛОВ НА КОСТЕНЕЦ
Обичам Костенец! Обичам този
суров и нежен кръстопътен град!
И мойта обич и насън ме носи
към Костенския весел водопад,
към рилските замислени грамади,
към боровата крехка тишина,
където бродят притчи и балади,
и призраци от стари времена.
Обичам Костенец! При всяка среща,
при всеки спомен, повик или зов,
душата ми в очите му се вглежда
и в мен избухва буен славослов,
и вятър гороломен в мен бушува
и ме разпъва на огромен кръст,
и в „Похода на босите” дочувам
великата работническа мъст.
Обичам Костенец! Обичам този
закрилник на Траянови врата!
И устремен през огън от въпроси,
през пепел от противна суета,
през грижи, и премеждия, и слава,
под слънчеви и облачни зори -
не мога, не, не мога да забравя,
че Костенец кама ми подари!
ВЕЧЕР В ПЕТРИЧ
На Евтим Евтимов
Как е хубаво да те обичат
хората от твоя роден град,
„Нашият поет” да те наричат
и да ти желаят благодат.
И застанал на висока сцена
или вгледан в кичеста лоза
да превръщаш цялата вселена
в радостен възпев или сълза.
Да дочуваш пулса на земята,
да забравиш всеки тъжен плач
и Беласица над теб да мята
пелерини от вечерен здрач.
И Струмешница с напевен ромон
и с магичен южен благослов
да пробужда приказния спомен
за една пленителна любов.
И над всички белези от рани,
над заблуди, слава, грехове
да издигаш винени стакани,
пълни с медоносни стихове.
И дори с медали да те кичат
и за корифей да си признат,
най е хубаво да те обичат
хората от твоя роден град!
ОБИЧ
На Светозар Казанджиев
Към Смолян, да, към Смолян пак
на път поемам в ранна заран
и вярвам, че по божий знак
денят ще бъде светозарен.
Приятели ще срещна там,
добри, сърдечни, откровени
и като в стародавен храм
ще звъннат думи съкровени.
О, там в родопските недра,
сред живописната природа
с душа и ум ще разбера,
че съм частица от народа.
Частица скромна може би,
но призована от съдбата
да влиза в яростни борби
за правдата и свободата.
И в Смолян или в Златоград,
в Несебър, Мелник или Добрич
да помня, че на този свят
все още съществува обич.
И аз, честит и просветлен,
в прегръдката на необята
да стана лъч от слънчев ден
и звук от песен недопята.
ГЕРЬОВСКИ ДЪЖД
На Георги Гривнев
Аз много думи премълчавам,
но нямам чувство за вина,
защото бях и днес оставам
сроден с Родопа планина.
О, тази планина! Сред нея
посрещам залез и зора,
под нейните простори пея
и плача с нейните недра.
И върху губер от морава,
пленен от дивна красота,
не се смущавам от забрава,
не ме сковава пустота.
И радостен или печален,
от слънце и звезди огрят,
вървя по този изначален
благословен Орфеев свят.
И като облак ще премина
с утехата, че неведнъж
съм бил за моята Родина
необходим гергьовски дъжд.
МОЖЕ БИ
Живея разпилян във хиляди неща.
Здравко Кисьов
Може би това е участта ни:
да вървим към края на света
ветрени, тревожни, замечтани,
разпиляни в хиляди неща.
Ще ни срещнат някъде с насмешки,
другаде зад нас ще изръмжат.
Ще приемем всичко по човешки
и ще продължим по своя път.
И отрекли догми и вериги,
без да се корим или кълнем,
с тънките си поетични книги
себе си докрай ще раздадем.
И ще бъдем вечно разпиляни…
И за първи и последен път
може би ще замълчим, събрани
някъде далече там о т в ъ д!
гр. Русе
ВЛЮБЕНИЯТ РИЦАР ОТ СВИЩОВ
На поета Георги Драмбозов,
който само нощем пише стихове
За Драмбозов времето минава
без почивка и спокоен сън.
Музата му нощем се явява
и в душата му отеква звън.
Божи звън от поетично злато
и от плавни Дунавски води,
и от думата б ъ д и, с която
превъзмогва вихри от беди.
И напук на разни лилипути
и на люти змийски гласове,
той усеща в нощните минути
жар от вдъхновени стихове.
От любов сърцето му се пали
под лъчи от лунен кехлибар
и над стари кули и скрижали
той въздига песенен олтар.
И върви задъхан и тревожен,
и уверен, че и в този век
още има промисъл възможен
да си честен и добър човек.
Някой чака почести и слава,
друг за саможертва е готов,
а Драмбозов беше и остава
влюбеният Рицар от Свищов.
КРАТЪК РАЗМИСЪЛ
Когато без пощада
животът ме гнети,
угасват всички мои
надежди и мечти.
И аз потъвам в бездни
от мрак и пустота,
и мълком търся изход
в безкрая на света.
Но той - светът разбунен,
остава сляп и глух,
към болките на моя
многострадален дух.
Какво да сторя, Боже?
Кажи ми, Отче мой!
Аз нямам, вече нямам
дори насън покой.
Но още продължавам
да търся бряг и брод,
през вечната стихия,
наречена Ж и в о т.
СТРАХ
Да, аз наистина изпитвам страх,
особено в следзалезни минути.
Изпитвам страх от дивия размах
на разни овластени лилипути.
Те чакат само да настъпи нощ
и от безумна ярост обладани,
събуждат в себе си жестока мощ
и стават безпощадни великани.
От тях се кърти истеричен смях
и тътне от проклятия Безкраят.
И аз наистина изпитвам страх,
особено когато ме ласкаят!…
ОТЗВУК
Мен славата не ме замая,
забравата не ме смути
и пак пътувам към Безкрая
и зная: Бог ще ми прости
за всички грешки и заблуди,
за всеки ненаписан ред,
защото в мене се пробуди
добрата сила на поет…
Но след отминали погроми,
превърнати на прах и пух,
отново стръвни насекоми
връхлитат върху моя дух;
на яростни ята връхлитат
от някакъв потулен кър
и ме нападат, и не питат
дали съм лош или добър.
Но аз не падам в изнемога
и не проклинам своя ген,
защото имам дар от Бога
да бъда горд и вдъхновен,
да бъда бодър, да мечтая
под този вечен небосвод
и да пътувам към Безкрая
на моя временен живот…
ГЛАСЪТ НА ПОЕТА
А аз продължавам да бъда такъв,
какъвто дойдох на земята рождена:
ту юноша бодър с разпалена кръв,
ту мъж, посветен на велика Вселена.
О, свидна Вселена на песенна реч,
на образи, рими и трудни въпроси,
където съжителстват лира и меч,
и зреят жита, и дъхтят сенокоси.
И аз се отдавам възторжен и млад
на горда повеля и свята Идея
да бъда певец на предвечния свят,
на който по божи закони живея.
Понякога всичко е просто мечта,
мечта недоносена, тъжна, проклета,
но още е будна у мен съвестта,
в която отеква гласът на Поета.
Но този глас няма кого да теши,
защото доброто до корен погина
и хищни безродници с хищни души
превръщат Родината в глуха руина.
И аз боледувам от тяхната стръв,
и в огнена треска безпомощен стена,
но пак продължавам да бъда такъв,
какъвто ще легна в земята рождена.
НАДЕЖДА І
И все обиди, все раздори,
и все безумен хищен вой!
Кога и кой ще отговори
защо сме лоши, Боже мой?
Навярно ти, света Надежда,
ще бъдеш благороден знак
по пътя, който ни отвежда
към светъл обетован бряг.
И аз докрай се посвещавам
на твойта мъдрост и любов,
и все така ще продължавам
да нося кръста си Христов.
Ще продължавам все нататък,
защото от предците знам:
Животът като сън е кратък,
поезията - вечен Х р а м!
СЕСТРА НА ВЕЧНОСТТА
Приет или отречен,
аз нямам жребий друг,
защото съм обречен
докрай да бъда тук.
Да бъда тук, на тази
божествена земя,
където от омрази
гореща кръв димя.
Да бъда тук, при този
мой български народ,
познал безброй угрози
и слава, и възход.
Да бъда тук, при всяка
неправда и беда,
при тинята на мрака,
при ясната звезда.
Тъгувам, че пустеят
полета и гори,
но вярвам: ще изгреят
безоблачни зори.
И ти, земя рождена,
изконна и света,
ще си благословена
сестра на вечността.
ПОПЪТНИ СТРОФИ ІІ
Какво е чест? Какво е слава?
Какво ни чака занапред?
Духът на нашата държава
се гърчи от безумен гнет.
Навред по родните предели
върлува сган от подлеци.
Къде са светлите ни цели?
Къде са звездните венци?
Проклета сова предвещава
кошмар за българския път.
И рухва нашата държава
останала без кръв и плът.
УСТОЙЧИВОСТ 2016
Приемам всеки удар
и всички лоши думи,
които без пощада
изричате за мен,
но пак оставам тука,
на тази барикада,
въздигната в зенита
на моя земен Ден.
Не, аз не съжалявам,
не страдам, не отричам
ни буйната си песен,
ни глухия си плач,
защото още мога
сред облаци да тичам
и да ловя светулки
в притихналия здрач.
Каквото да се случи,
суров и неспокоен
дори насън ще търся
любов и доброта,
и в бури и несгоди
ще бъда предан воин,
обречен да воюва
в полето на честта!
ПОПЪТНИ СТРОФИ ІІ
Ще забравя и този позор,
ще преглътна и тази обида,
и в големия утрешен спор
аз самият ще бъда Темида.
Ще положа на строги везни
всички мои неща премълчани
и над стари и нови злини
ще въздигна очи замечтани.
Възхитен ще прошепна: Амин!
И по белия свят ще премина
като верен и доблестен син
на велика и свята Родина!
