Анна дьо Ноай

превод: Лъчезар Станчев

***
Във тиха привечер умря спокойно ти.
Внезапно сладка и ужасна неподвижност
обхвана те за миг, не те предупреди.
Без сам да знаеш ти потъна в нея цял.
Настъпи сън за теб. За мене скръб се ниже,

че най-ужасна смърт е да си надживял…

ДАР КЪМ ПРИРОДАТА

Природо, със дълбоко сърце под небесата,
не ще обича никой горещо като мен
на дните светлината, водите и земята,
в която безграничен животът е роден.

Горите, езерата и плодните полета
ме милваха по-нежно от поглед на човек,
запазих мириса на пролетта в ръцете си,
на тоя хубав свят със вяра се опрях.

Слънцата ти носих, като корона, с песен,
над чело, пълно с гордост, но и със простота,
очите ми узряха като млад плод наесен,
и плаках от любов сред жарките лета.

Дойдох при тебе аз с доверие, без страх,
забравих тука всичко, що знаех от света,
намерих нова радост, научих и познах
на твоята душа неудържимостта.

Като разтворен цвят, де вмъкват се пчелите,
животът ми разпръсна ухания и мед,
сърцето ранобудно е кошница открита,
бръшлян и клонки млада предлага ги на теб.

И като вир, във който оглежда се дървото,
поех аз твойта жажда, що грей във зноен час,
която във сърцата на хора и животни
пробужда нетърпение и ненаситна страст.

Аз целия твой живот държа в ръце, природо.
О, трябва ли в очите ми да дъхне мрак нощта,
в страна без вятър и зеленина да бродя,
да са далеч от мен лъчите, любовта?

СТРАСТНА НОЩ

Денят със златен блясък вълнуваше света,
сега със гъсти сенки примамва и нощта.

От пазвите й бликат ухания омайни,
тревите оживяват от насекоми тайни.

Небето слезе ниско, и въздухът - сгъстен.
Утихна всеки шум, не от любов роден.

И всичко тича, търси, настига и се сплита,
о, тайнствено пътуване на тварите в тъмите!

Прохладна нощ! Отвред привикват се с любов.
От мълния по-бърз излита птичи зов.

И всяка жажда е крило, куршум: напред
от вси страни излита и спира се навред.

Прелитане и крясък, и бляскане в нощта
издават и най-скритите гнезда на любовта.

И пеперуди тежки, без сила във крилата,
се свличат и се сплитат свободно на земята.

И ето, със внезапни изсвирвания влак
разпраща буйна радост до дън горите чак.

Със мирис люляци душите си преплитат
и всеки фар в нощта говори със звездите.

ЖИВОТНИТЕ

Вий, богове-пастири, със геги във ръката,
върнете първобитната невинност на душата ни.

За да понасяме злините във света,
на простите животни ни дайте кротостта.

При непосилна скръб да бъдем, направете,
със нямата безгрижност и гордостта на лебед.

Вдъхнете ни да срещаме случайната съдба
с покорната ленивост на вола, без борба.

Сърцето ни що става от ден на ден по-старо -
да е със откровеност и здрав гръб на магаре.

Срещу лъжливи клетви защита да намерим,
дарете ни със живото на птица недоверие.

И за да уважаваме след време старините си,
накарайте да минем във труд като пчелите.

Успокоете в нас желания и страст
с дълбоката безчувственост на бухал в жарък час.

И дайте ни, когато се люшне в смут душата,
спокойствие на риби, люляни от вълната.

И тайнственото чувство за вечност, що личи
в безкрайността заспала във техните очи.

От жалкото ни тяло, нещастно, отделете
душата на човека и славна, и проклета!

——————————

в. „Литературен глас”, г. 9, 28.04.1937 г.