Йордан Пеев

На две разрязах своя век и ето
учудено стоя на петдесет,
надкрачил предсказания и клетви,
достигнал петото небе поет.
До тук така:
жени,
деца
и книги,
и кръст на който всеки ден вися.
Каквото имах - вечно не достигаше,
което нямах - още е мечта!
А по-нататък как ще е - не зная.
Изгубих си кристалното кълбо.
По песните на птиците гадая
в мен свили си от стихове гнездо.
Момичетата, дето съм прегръщал
са вече с дъщери от дъщери,
а аз по мъжки още се обръщам
след нова младост, пръскаща искри.
В албумите заровени в килера
на снимките съм слънчев и напет,
и там са сякаш друго измерение
днес тези тъй внезапни петдесет.
До вчера на годините по склона
катерих
и проклинах,
и живях,
а днес от своя връх нарамил спомени
се спускам в свойта земна, първа прах.
И в зрялата си, и премъдра есен,
която в мен като река тече,
върху брега й мъж на петдесет съм,
а в себе си -
завинаги момче…