Петър К. Стойков

Според мен една поетична книга е добра, ако поискаш да научиш наизуст поне едно стихотворение от нея. След като прочетох „Пентомастики ІІ” от Коста Радев, издателство „Фабер”, 2011 г., ми се поиска да науча повече от три стихотворения. И даже научих наизуст две:

***
Разбира се, че варварите бяха разрешение.
Но те не идват. Не значат нищо и итаките.
Човекът е затвор. Не се надявай на спасение.
На пенелопите очите отдавна са изплакани.
Но нека полетим след своето очакване на някъде.
Дано намерим остров пуст преди да свърши вятърът.

***
Ръката сграбчи петльовата шия
и изумен петелът се обърна
към двора си.
Уплашените птици
мълчаха гузно и страхливо
часът за нещо бе дошъл -
но за какво?
Ръката го издигна над стобора -
за пръв път той видя оттам морето
с ненужни и несигурни вълни
и други птици - свободни да се реят
прегракнали от свобода.
Това бе страшно и неразбираемо.
И той посрещна ножа с облекчение.

Талантливо написано. Макар за мен варварите да не са разрешение и итаките значат много. Не намесвам поета Кавафис, макар че и той е взет предвид. Не съм съгласен и с думите, че „Човекът е затвор”и „Не се надявай на спасение”. Надежда винаги има. Но трябва да полетим нанякъде след своето очакване, преди да свърши вятърът. Споделям тази истина.

Във второто стихотворение забелязах, че петльовата и петел и свободно и свобода се повтарят. Но може би това е направено нарочно. Стихотворението е великолепно. Лошо е чак преди смъртта си да зърнеш морето и да разбереш, че го има. Че има и други птици, прегракнали от свобода. И че си живял под стобор и си кукуригал без да прегракваш. Тук поговорката „По-добре късно, отколкото никога” не е в сила.

И затова е „страшно и неразбираемо”. И …посрещаш „ножа с облекчение”. Мисля, дали вълните са ненужни и несигурни. Не знам… Мисля върху всяка дума в стихотворението. Философско е то. Колко пъти в живота ни идва часът за нещо, но за какво, и ние като петела не можем да проумеем. И някаква ръка ни сграбчва за шията и стиска, стиска… и душевно и физически.

Тази стихосбирка грабва сърцето. В нея пише, че петата мастика отключва смисъла на думите. Но не става само с пет мастики, трябва и талант. На друго място пък пише, че капанът е „Легло, молив и кана вино”. Ще цитирам изцяло друго стихотворение, където пак става дума за алкохол:

След първата бутилка вино
обидата ще прекипи в омраза.
Омразата ще се втвърди във болка
за цял живот - след втората бутилка.
След третата -
ще спирам минувачите
да им разказвам
колко те обичам.

Така че ако пиете, пийте пет мастики или три бутилки вино. А ако имате до себе си легло и молив, само кана вино. Макар че каните са с различна вместимост. Но вие ще си прецените. Тези съвети за пиенето се отнасят само за поети. Защото поетите говорят „Със виното за хора минали-заминали”. Ако не сте поет (по душа - уточнението мое), то пийте колкото, каквото и както искате. Или не пийте.

И аз искам да попитам, както пита в стиха си Коста Радев „как да обичам без да страдам”. Поетът дава съвет: „Попитай черепа на Йорик”. Но освен съвети кого да попитаме, в тази стихосбирка намерих и отговори:

„Рибата ми каза жалостиво:
Ний все пак имаме и някакво значение.”

„Детето знае смисъла на розата”

Помислих, че съм запазил част от детето в мен, след като прочетох стихотворението, където се казва:

„Но как да се разсърдя на хлапето,
заселило се в старческото тяло?”

Коста Радев пише в стиховете си, че не знае молитви и за надежда е късно. Но не е така. Едно от стихотворенията му завършва с думите:

„О, Господи
не давай да порасна.”

Тази молитва му е достатъчна и да знае, че има надежда. Небето гъмжи от галактики, да побърза, защото:

„Толкова години отпътуваха
докато чакаш някакво си бъдеще.”