Иван Джебаров

Преди години крадци разбиха и ограбиха селската ми вила. Бяха взети все неща, от които на битака можеше да се изкара някой друг лев. Дойдоха разследващите органи, снимаха, отпечатъци вземаха. След месец прокуратурата ме успокои с писмо, че извършителите са неизвестни, което означаваше или да си купя отново откраднатото, или да пия една студена вода.

Но селото си е село, от приказка на приказка, стигна до мене вестта за един от евентуалните крадци. Сам се бил уж похвалил на чашка ракия, което в никакъв случай не ми даваше право да го обвиня в нещо.

Веднъж обаче, минавайки по неговата улица, го видях да шета нещо по двора. Откъде ми щукна, не знам, но спрях колата, оставих двамата си спътници в нея и отидох до оградата. Кротко и разбрано обясних на човека какво съм чул и ако му трябва нещо, по-добре да ми се обади, каквото мога ще му помогна.

Седмица след случая ме извикаха в Районото управление на полицията. Имаше срещу мен подадена жалба с която трябваше да се запозная и да отговоря. Същият оня човек, на когото обещах, че ако му трябва нещо, по-добре да ми се обади и ще му помогна с каквото мога, описваше на две страници как съм влязал с двама биячи в къщата му, заплашвал съм го.

Жена му пищяла от страх, но двамата биячи здраво я държали и тя не можела да избяга вън за помощ. Оттогава детето му, на близо три годинки, всяка нощ се напикавало и докторите му обяснили, че е от получен стрес.

Или да му броя хиляда лева за нанесени морални щети, или ще ме съди. Прочетох го, казах на полицаите, че още сега могат да ме карат в затвора, защото на този човек и лев няма да дам. След което законно се снабдих с газов пистолет, понякога дори гърмя във въздуха с него с надеждата,че не само гаргите ще се уплашат.

Спомних си историята веднага след случая с лекаря от Пловдив и последвалите реакции след това. Защото, макар и в не същия порядък на изживяното от мен, темата за крадците и защитата на собствения дом стана за незнам кой път отново актуална.

Наистина, чл. 12 от българското право дава основание за защита на собствеността от чуждо посегателство, но само в рамките на къщата, апартамента, вилата.

Дворът не съществува като обект на самозащита. Ами ако ме нападнат на улицата и по някакъв начин раня смъртоносно нападателя - убиец ли съм, или човек,който защитава собствения си живот. Истината е, че каквото реши прокуратурата, това ще е.

Още по печално е, че веднага след случая в Пловдив и исканията за промяна в законодателството, за енти път мастити политици заявиха, че сега в държавата ни това не е на дневен ред. От което следват поне две видими неща.

Едното е, че след години на целенасочено материално и духовно обезличаване на народа и воденето му към крайната цел „все ми е едно какво става”, се оказва, че все пак са оцелели групи от по 200 - 500 човека с глас за промяна. Лично аз се надявам тия 500 гласа да станат пет милиона, като не забравям винаги да добавя към желанието си и по едно „Дай,Боже!”

Второто е, че за политиците ни темата за сигурността на дома и живота на електоралните единици наистина не стои на дневен ред. Дневният ред продължава да се определя както от големите корупционни сделки, намаляващи парите на бедните и увеличаващи богатството на богатите, така и опитите да бъдат скрити тия сделки. В краен случай да бъдат изкарани,че са в „ползу роду”.

Разбира се, сега ни чакат дни, в които усилено ще се шуми по въпроса. Ще има куп дебати, умни глави ще спорят с народна загриженост, дори нова парламентарна комисия може да се състави по проблема. След което - всяко чудо за три дни. До следващия подобен като в Пловдив случай, който наново ще ни подсети, че трябва нещо да се направи…

Така че, на всички вас, хора, спокойно чакане дотогава.