Свежа Дачева

***
Божественият дъх на огъня
и мирисът на есента
потъват кротко в океана,
от който са дошли.
Тъй слънцето потъва бавно
при рибите
и дълго плува в тишината,
преди да се покаже пак…

Вземете си обратно
всички болни мисли
и тънките листа да пеят оставете
в ухото огромно на земята.

***
Настоящето е огън, миналото - пепел,
а бъдещето - неизменно материал за горене -
каза ми огнярът.
Кръв в снега, глад в снега е всяко начало -
каза ми горският пазач.
Разлята вода в пустиня е живота ни -
въздъхна старецът.
Търкулна се топката по склона! -
извика детето, задъхано от бяг,
и профуча край мен
завинаги.

***
Истината е във лятото.
И в непрестанното здрачаване и просветляване.
И във водата силна, която изчезва
и пак идва.

И в онова извайване, уж точно,
което става
в промеждутъка базкраен между чудесата! -

Защото сме рожби на слънцето.

***
Аз чувствам:
земята ни готви нещо…

И все пак потеглям -
крехка черупка
в кръвта на хилядолетията.

***
Всяка клетка у мен е нечия плът,
а всяка моя стъпка
е тетива опната
от парливото желание на мъртвите
за движение.

***
Спомням си едно лале…
През кристала прозрачен на ранната пролет
то съзерцаваше учудено-радостно
лекия полъх,
внезапната сянка,
след стъпките ми тишината…

Това беше за него
моето непридвидено присъствие.
Това беше за него цялото мое съществуване:
въздишка, крило и очакване
в кристала прозрачен
на ранната пролет.

***
Така болеше,
докато пораствах!…

Навярно туй е болката, с която
връхчето, до бяло изтерзано,
пробива своята тъмница.
Разтървано от виковете на зелената си същност,
към светлината се провира между буци пръст -
сякаш между майки неразбиращи,
за да излезе то на ветровете сред прищевките,
сред падащите тежки стъпки,
без да избира мястото и времето -
рана,
вбита като нож зелен
в плътта на въздуха.

АКО

Ако бизнесът не беше
любимата игра на възрастните,
ако златото лежеше в земята,
бисерът - в мидата, а рибата - в морето,
и кожусите - по гърбовете на животните,
ако кръвта беше свята,
ако истината единствена
тежеше в сърцето ни,
ако очите ни бяха свободни птици
в невинната тишина на планетата,
ако къщите ни бяха кораби
за към далечните звезди
и ако децата ни се раждаха на път…

СТАРИЦАТА

Подобно ярък сън,
минава всеки ден
старицата край мене по перона:
шапка от съсухрено листо,
като дъждовен облак пардесю,
обувки с багра на презрели вишни,
опазени за косовете гладни,
непроницаеми
като корубата на костенурка ръкавици,
чадър със цвят на стара гъба
и мирис строг на нафталин
от легнали спокойно много пролети
във гардероба скърцащ на паметта…
Изправена и тънка -
напрегната тъй, сякаш чака
на буря напора свиреп -
с достойнството на най-висока клонка
върху дърво самотна
държи главата си старицата, която
живее всеки миг във есента.

***
Залезът и бризът - вечните рибари -
в мрежата на тиха вечер
уловиха залива.
Огромна риба - той трепти сега замрял,
проблясва уморен, изгубил битката.
С ботуши огненозлатисти
нагазили във хоризонта,
без думи разговарят двамата рибари,
преди да се заминат.

***
Заемам малко място на света.
Най-близкия супермаркет, едно легло,
един балкон, окъпан в слънце,
над който квартируват
врабци и бели облаци…
Понякога тук каца уморена пеперуда
и си почива, додето аз се радвам
на ливадите, които носи
върху крилцата си трептящи.
По-често идва мъничка пчела,
но винаги си тръгва разгневена
от моето безделие…
Заемам малко място на света.
Една разходка късна
по плажовете пусти,
когато със въздишка
се отърсва от деня морето…
Привечерната песен от синя светлина
приспива облаците и врабците…
Една благословена книга, във която
нищо не се случва,
прелива от очите във душата ми.

***
Бръшлянът, който расте върху камъка,
тревите, които оставят
вътъра да говори вместо тях,
плашилото, което изгнива в дъжда
и плющи като знаме сред бурята,
усмивката на буболечката,
изписана върху крилата й, утешителното
глъбинно съществуване на рибите,
закапалите жълти сълзи на дърветата
над всички нас -
ми дават сили да живея.