ШАРЕН ДЪЖД
Из подготвената за печат книга „По покрива на тишината”
ШАРЕН ДЪЖД
Дъждът ще завали над дъждобрана.
И ще вали до зимата отсреща.
По улиците й - ята от врани,
в черупката - забързан лешник.
Викът на вятъра - небрежен полъх -
ще върже сбруите със дива мента.
Смехът в ръцете ни, високо горе,
ще разцъфти във звуците на флейта.
От минало несвършено до утре
с капчуците ще кърпим дъждобрана.
В качулката му спи, завит уютно,
най-шареният дъжд - дъждът за рани.
МАДОНА
Тя премина през всички
високосни години
в ръката си с цвете,
по което застинали
и звезди,
и морета
ухаеха на световете й.
Само веднъж една пеперуда
изумрудена
и учудена
кацна на малкто цвете,
запърха със цветовете си
и
превърна ръката й
в клонка,
по която бавно се спусна
сянката на мадоната.
ИГРА НА БОЛЧИЦА
Седим си двете със болката
насред зимна поляна.
Аз се правя на облак,
а тя - от мен по-голяма.
Гледа ме с ей такива очища -
по-черни и от въртопи.
Усмихната ме разнищва
и ме хвърля в потока.
Пясък да бях, да легна в него,
а то - вятър на клонка,
от страха по-зелена -
прегръщам се, колкото
след зло градушка като удари
капчуци да са очите,
косите - на цветето шала.
ОТ ВЧЕРА СЕ ВРЪЩАМ
Не прелиствам нощта и деня не разпитвам.
Не измъчвам въпросите,
оглупяли от питане. Малка крачка встрани,
там, където вали и се раждам във стихове.
Не издирвам вина и греха не претърсвам.
Не препъвам душата си,
пресушена от търсене. Малка, смешна е тя
и прекрачва едва в заледено и хлъзгаво.
Пак се връщам сега. Чак от вчера се връщам.
Не изкърпвам крилата си,
уморени от бързане. Малка смърт ме дели
от небето. Боли, но и нея прегръщам.
***
Не, не шия гоблени и със смях не рисувам.
Сякаш стадо елени порят въздуха в мене.
Като гръм над поляна изумена се втурвам
към окото на врана, впила нокти във бързей.
Чак когато луната в нощен гриф се превърне,
а една непозната, не по ноти соната,
на медаря среднощен светлината обърне,
ще се върна за спомен и във него ще съмна.
В СТРУНИТЕ НА КОПРИВАТА
Боси пети по небето -
циганки носят мед на луната.
Разсъблечени и пресипнали
от припевите за уроки,
по-красиви
от молитвите ни пред Бога,
по-копнежни
от райските Му селения,
в черната нощ се събличат
и казанът,
препълнен с магии
и със злато бакърено, свети.
Пощурели щурци,
крехки малки неверници,
под иконата на греха
опъват лъка на ветреца.
Ненаучени да се молят,
на трапеза не сядали,
но до сладост
изплакали себе си
в струните на копривата,
тези мои щурци,
в топлия август
своите есенни дрехи обличат.
***
На отсрещния бряг -
пълнолуние -
две лисичета
са се скрили в луната.
Две лисичета,
по-красиви от думи,
над съня си играят с тъгата.
Тя е копче,
пришито във ъгъла,
непораснала детска играчка
и красива e
като съмване,
по което къртичета драскат.
Тя почти
се превръща във цвете
и в хралупата лунна
наднича.
Две лисичета я прегръщат,
а в ръцете ни
пада смях на кокичета.
ПЕТЛИ В РАМКА
На тънък плет от светлина
петлите - верен страж на времето -
кълвяха късната луна
и багреха в червено гребените.
Под лъскавите им пера
гъдулкаше в сърдечения си ритъм
мелодията на деня,
затворена в доспехите на рицар.
А градинарят на нощта,
от лунното длето изсечен,
разказваше им за една,
написана от ветровете песен.
ОТГОВОР
Ще се събуди мъдрата във мен
ще се събуди
ще ме посочи с пръст
защо си невъзможно луда
ще ме попита
ще й отворя страници от моя сън
ще й сваля най-сините
най-странните
достигнали до облаците пещери
със болка
от хиляди слънца
спасили само
спомена за себе си
ще й отчупя късните изригвания
разпръснати от неразбиране
и болка
и грешницата в мен ще й постеля
ще подаря крилете й
с които не летя отвесно
не стигна до божествения храм
но бога ми ей бога ми
подобно есенно листо
научено да падне до мравуняка
се раждаше напролет
с болка
О с всичките си болчици ще я завия
и пак
и пак
и пак
докато бяла птица на разсъмване
превърне облака
в сълза на камъче
тогава ще й отговоря
ПЕЙКА ОТ ПЯСЪК
Да ти разкажа искам, сине
за слънчевия вкус на лятото,
за шепите на детските ми вирове,
в които плуваха
избухнали в червено макове.
За вятърът - щурец, засвирил
със водни струи над комина,
във който нощем тихо слиза
и слисаното петолиние.
За куклите ми, за ливадите,
за динените смешковци - фенери,
запалени от смях във сламата -
разрошен смях,
зърна от смях,
накацали на облаците по реверите.
Разказвам ти и сядам сякаш
със паяка на пейката от пясък.
А той живот преде.
Преде спокойно и ме гледа.
Фенери
да направим, сине, време е!
***
Мама гледа парада на победата
и плаче.
Тя няма пагони.
Ордените й за храброст
сме порасналите й деца.
Свидетелството й
за живот е снимката с тате,
който
отдавна е в полка
на небесните ангели.
Мама гледа парада на победата…
