Атанас Звездинов

Откъси  от книгата „Хоро венеца му вие”- поема в проза

Аз, Дико Илиев написах „Дунавското хоро” без да знам, че ще бъде шедьовър. Без да знам, че в първите минути на всяка Нова година в България след Химна ще свирят него. Че с него ще изпратят в Космоса първият български космонавт, че ще го свирят така често по българските сватби. Че с него завинаги ще свържат името ми - Дико Илиев. Че с него ще ме изпратят в последния ми път…

Случи се така, че най-дълго пред очите ми течеше Дунава, а аз все се връщам към Искъра, където ми е хвърлен пъпа. Само тринайсет години живях там, е и после още малко, но където и да бях след това, един спомен за флигорна ме караше винаги да се връщам. Завръщах се в родното си гнездо, действително или мислено и в най-щастливите и в най-трудните си години.

Не знам дали е най-важно къде си живял най-дълго. Може би тъкмо спомените оттам се сливат и се губят. А където си живял кратко, особено в детските си години, са запечатани до гроб.

Но нека започна отначало. Казах  гнездо, може би ей така, както казват всички. А може би не. Защото Карлуково наистина е същинско гнездо в скалите над Искъра. Орлово гнездо. Говори се, че носи името си от орлите, които постоянно се виели над него, тогава ги имало много, защото на турски името му означавало нещо като “място за орли”. Хубаво е било да си го нарекат на български - Орлово. Но и така е добре. Аз помня орлите, като овчарчета се захласвахме по тях. Казват, че вече ги няма толкова.

Сега, когато вече нямам възраст, си мисля, че човек никога не знае какво е накарало душата му да се извиси. И не е ли започнало при мене, когато като овчарчета следяхме полета на орлите. Или когато пиехме от бистрата вода на горските кладенчета. Или когато се къпехме до насита в чистия Искър… Къде отиде всичко това…

Когато станеш на осемдесет и шест, всичко, от началото до края и то неведнъж, преминава пред очите ти. Ослепях, но за спомените виждам, все повече виждам. Сигурно с всеки е така. Но моят живот беше много богат. И на радости. И на скърби. Има много какво да си спомням. И добро и лошо… Но най-важното, което искам да ви кажа е, че и в светлите и в най-обикновените и в най-скръбните ми дни, винаги съм бил с музиката.

Не знам откъде се взимаше винаги, да, винаги, и тъкмо за това искам да разкажа. Защото разбрах, че животът е пълен, че човек е щастлив, най-вече когато върши това, за което чувства, че е създаден. Може да не спечели много от него, може да има други, много по-примамливи и изгодни пътеки, но когато върви по своята, само тогава усеща, че е той. Особено ако следвайки пътя си, носи нещо добро на хората, ако може да зарадва другите. Отнякъде бях чул, че щастието го имаш тогава, когато не го забелязваш. Много често така е било и с мене.

Е, може човек да не получи признание, да не срещне благодарност, или пък, както беше при мене, те да закъснеят твърде, твърде много. Но нали животът е изживян пълноценно, нали направеното е направено, нали си се радвал на всеки успешен ден, на всеки хубав миг. Какво повече! Кой може да ти даде това, което самият ти си изтръгнал от себе си и си го дарил с живот. То вече си живее само. Ако е годно, го забелязват повече, живее по-дълго. Ти си отиваш, а то остава. И може някой някога да се сети, че ти си го създал, че е тръгнало от тебе. А и да не се сети, щом си дарил живот…

Винаги целият съм бил само музика. Както и да го казвам, аз никога не съм живял извън нея. Затова и сега, засвирят ли мое хоро, аз съм сред вас…

Всеки човек, дорде е жив, го виждат и го чуват. Отиде ли си, го забравят. Много често задълго. Голям щастливец е онзи, който е успял да остави нещо, с което да го помнят. И не само своите. По-рано не съм го мислил. Свирил съм и съм писал музиката, защото е извирала отнякъде, и аз не знам откъде. Защото това съм могъл.Но сега го мисля. Добре е да оставиш нещо трайно на тоя свят. За колкото повече хора, толкова по-добре.

Казват, че няма българин, който да не е играл хората, написани от мен. Че няма голям празник, на който да не са свирени. Сигурно е така. Но то е, защото хорото само кара някого да го играе. Хорото е нещо живо, със свой характер и своя съдба. Давал съм живот на хоро след хоро, над четирийсет са. Едни се харесват повече, други- по-малко Едните ги предпочитат на едно място, други - на друго. Като хората. Но нали всичко това е живот. Живот, който се хваща за другия, за третия. И продължава…

Най-обичах да видя на зелена планина пролетно време, в някаква лъка да се играе хоро. Това е, значи, за мене вдъхновение - най-голямото: да видя пъстър народ на зелена морава. И  духовата музика да свири. Иначе не е интересно. Няма радост иначе. И най-вече напролет. Благодаря на моите братя, че ще свирят и ще бъдат ненаситни, като пролетта. Ненаситни, значи! Пролетта не можеш да я опишеш, то голямо нещо!

Както върви влакът из Искърското дефиле - лъкатуши, пъха се в тунели, пак излиза на светло, ту намалява, ту забързва, така сега преминава през съзнанието ми и целият ми живот. Като един запъхтян влак, който обаче върви само напред и няма да се върне. Тръгва от Карлуковската гара, от детството в Карлуково. Спира за малко тук и там… Казвам за малко, а то са… години.

Нямаше по-радостен от мен, когато тръгнах на училище. Защото веднага открих,  че там мога да рисувам. И то не както дотогава - из прахоляка с клечка или с пръст или с кремъче по белите камъни из полето, а с креда върху черната ученическа плоча. Завърших четвърто отделение и тате рече: “Стига толкова. Вече си голям и отсега нататък ще ни помагаш повече.” Но аз не мислех така, щеше ми се да уча…

Играехме, разбира се, на войници. Но моите любими играчки бяха свирките, пискуниците и пищялките. Правех ги от какво ли не. Умеех да свиря на крушово листо. Но друго си е да си направиш свирка. Правех ги и от осен и от върба. Майсторлък си е то. Опитвал съм и с бъзовина, бях чувал и че се правят свирки-двоянки и троянки, но нямаше кой да ми ги покаже. А напролет, когато житата вретеняха, си правех най-лесните- житените свирки. Те ручаха като гайда, но мелодията трябваше да свири на друга свирка друг. Ако обаче си си намерил яко стръкче от вретенила ръж, можеше да си направиш кавал. Да му отвориш дупчици и да изсвириш мелодия.

Всичките тези свирки бяха нетрайни, но ето че са оставили някаква трайна хубост, щом се сещам за тях. Но къде се отплеснах… Нали говорехме за училището.

Та когато завършвах четвърто отделение, гледах как вече карат от “Бачището” камъни за основите на новото училище- за тази хубава сграда, която я има и сега. Колко голямо нещо е четмото и писмото научих още тогава. Но когато, много по-късно, разбрах, че с него може да се записва и музика, когато се научих да го правя и аз, чак тогава се почувствах наистина грамотен. И вече не съжалявах, че съм учил само до четвърто отделение. Защото ако човек знае какво иска, никой не може да му попречи да го постигне и сам. Така аз се учих от всичко и от всички покрай мене, цял живот.

Всъщност за пръв път там, в малкото старо училище на Карлуково,когато ни даваха свидетелствата за четвърто отделение, чух че може да стана музикант.

В онова радостно утро всяко дете казваше на изпроводяк стихотворение или прочиташе нещо, а мен учителят ме накара да посвиря със свирката. Добре, че както винаги, я носех. Като свърших, родителите ръкопляскаха, а учителят рече: “Свириш много хубаво и от сърце. Дано никога не изоставиш музиката и в живота. Дано станеш музикант. Целунах му ръка и запомних завинаги тази му благословия.

Тръгнах от Карлуково към света едва тринайсетгодишен. За да стана музикантски ученик в Орхание. Едва посвикнал с казармата и с духовата музика, едва бях се научил, както казват, да дишам и да духам, и се отвори Балканската война. Петнайсетгодишен попаднах с полка на фронта. После дойде пък - Междусъюзническата. Слава богу оцелях в жестоките боеве при Люлебургас, Бунархисар и Чаталджа. Какво беше, ако има време, ще ви разкажа. Подписа се мирният договор и мен ме върнаха в Орхание - тръбач в Допълняющата дружина.

Минаха се няколко месеца и пак замириса на барут. След Балканската и Втората Балканска, започна пък Първата световна война. На Първи май 1915-та навършвах четири години откак бях постъпил в казармата. Трябваше  по правилата да бъда уволнен като войник или назначен на свръхсрочна служба в оркестъра. Но началствата решиха, че досега съм бил доброволец, а не редовен войник и че тепърва трябва да отслужвам. И хайде още веднъж войниклък - нови три години. Хайде пак на фронта. На Южния, на Добруджанския и отново на Южния. Написал бях първото си хоро - “Искърското”.

И не знам защо, против волята си, послушах старите, трябвало и аз да бъда като другите, да опитам и аз със земеделие. В село имахме малко земя, а и не беше плодородна, не можеше да ни изхрани. Не припечелвах много и със свиренето. И решихме да се преселим в равнината. Продаваха евтино и земя и къщи. Преселихме се във Войводово, наблизо до Дунава. Купихме голяма къща и достатъчно земя.

Цели единайсет години се опитвах да бъда не това, което съм. Работех земята, а все си мислех за музиката. И все гледах да бъда с нея. Всички наоколо го забелязваха, виждаха, че се измъчвам. И не ми се сърдеха, че вместо да копая, сядах да пиша хоро. Имах вече няколко написани. Виждаше се, че това ще е пътя ми. Че от мене земеделец не става. Бяха го разбрали и в Букьовци и ме поканиха да правя духова музика там. После създадоха военна музика в Оряхово, над Дунава. Беше през 1931-ва. Падна ми сърце на място чак когато постъпих в нея. С някои отклонения, които не зависеха само от мене, съдбата ме свърза с Оряхово за цели четири десетилетия. Това беше най-голямата гара по пътя на моя влак. Ще спрем за повечко време и на нея. Защото там написах едни от най-хубавите си неща, съградих и за най-дълго време дом, получих много обич…

Казвали са ми, че са се чудили и се чудят как хората, които съм написал, веднага се разпознават между другите. Как наистина си личи, че са си мои. Което, както твърдяха, е много трудно. Питал съм се и аз. И сега вече знам. То е, защото слушах само себе си. Не съм слушал много-много чужди правени неща. Сигурно са ми помогнали и народните песни и мелодии, които бях слушал още от дете и бях записвал в по-късните си години. Записвах ги каквито са истински. Неподправени. И без много да разбирам теорията, веднага схващах мотива, който ми трябваше за мелодията. Моят диригент ми викаше: “Не мой, Дико, казва, откъде взимаш, казва, тия мелодии?” Идеха ми. Аз намеря някоя мелодия, нощеска ставам да записвам. Сетя се нещо така, ако ми хареса, в мене стои, държа го в джоба си, все си тананикам, все си бърборя нещо- дрън, дрън, дрън. Като ми дойде нещо сгодно, ама трябва да бъде оттука, оттука откършено, да продължи същата мелодия. И да вървя, сетя ли се, запирам да запиша. Много ми е леко да напиша една мелодия. Някой път се опре, някой път стои по месеци направеното дотук…И сега ми е да пиша, да пиша, да пиша…Много лесно пиша, както пиша писмо. Така написах това… Добруджанското хоро. Като музикално най го смятам добре подредено. Много го обичам. А народът обича Дунавското. А Искърското - това е най-игривото ми хоро.

И сега си мисля, че много важно е да умееш да слушаш. А още по-важно- да чуваш. Винаги съм слушал всичко много внимателно. Такава, види се, ми е била природата. И чувах: Различавах отдалече това, което ме интересуваше, което ми трябваше. Още като дете слушах песента на птичките и чувах мелодиите им. После слушах звънците на стадата. И чувах най-звънкия, най-ясния. Слушах свиренето на куршумите и снарядите и чувах помежду тях страшната тишина. А нощем си спомнях как пееше и плачеше майка ми, някога, в детските ми години. Имаха я за една от певиците на селото. Защото додето отглеждаше пет деца, все ги дундуркаше и все пееше. Пееше и по жътва, на нивата. И сега помня: “Леле мале, какво по пътя върви, върви по пътя с бели ръкави” - жетварска песен. Никога няма да забравя нейните песни. И сега мога да ви изпея от тях. …”Облагали са се момче и момиче”. И тогава започнах да си задавам първите въпроси. Да се питам защо хем пее, хем плаче. Но после разбрах, че в живота е така. Особено когато те налегне немотията. И неволята. Заслушвах се как пеят жените на нивата и при най-тежкия кърски труд. И разбирах, че това им помагаше. Разбрах го много по-късно. Като чуех някъде да свири кавал, спирах и записвах мелодията му. Чак после гледах, дали си струва. Не съм пропускал да запаметя всеки дочут народен мотив. Все едно къде и кога. Знаех, че всичко, което беше оцеляло и както беше запомнено през годините, заслужава това. Пееха и оплаквачките на гробището. За тях често се сещах през войната. Знаех, че нейде там оплакват своите загинали, без дори да са ги видели. Слушах и чувах как тихо пее Искъра… но най-вече се заслушвах, когато чуех хоро. Хубаво, българско хоро. Защото то вече беше влязло в кръвта ми.

Та, прибрахме се ние от фронта и като видях, че в село няма какво да се работи, от свирене на някоя сватба или кръщене не можеше да се изкара за хляба, реших поне да не тежа на нашите, те все някак щяха да се оправят. Тръгнах за Плевен. Град е, по-друго е. Може и да се намери някое място за музикант.

Този път слязох на гарата бързо, като никога дотогава. Завъртях се в чакалнята, отидох отсреща, на моста над Искъра. Гледах реката и радостно си мислех как тече в моята посока. И за миг не ми мина през ума, че ще тръгна точно в обратната. Влязох пак, да си взема билет, и пред погледа ми попадна парче вестник. Вдигнах го и се зачетох, защото прозорчето още не се отваряше. И онемях. Точно в това откъснато парче бе останала обявата, че Военното училище в София търси музиканти за духовата си музика. Когато прозорчето се отвори, си взех билет вместо за Плевен, за София.

Осем години са и много и малко време.  Зависи кога. В моя живот за тези осем години се бяха случили толкова неща, че те бяха много важни. Научих занаят. Бях войник. Минах през фронтове и боеве. Бях станал мъж. И вече бях уверен, че мога да се справя с всичко. И за тези осем месеца на престоя ми в София го показах. Доказах го първо на себе си. Най-много ми харесваше, че тук, във Военното училище има два оркестъра- духов и симфоничен. Щях да имам възможност да свиря два пъти повече. Като отворя очи, виждам Оряхово, като ги затворя - Карлуково.

Хубаво градче е Оряхово. И то е като едно орлово гнездо, извисило се над Дунава. Може би затова и го обикнах като моето родно място. Пък и немалко години преживях в него - на два пъти - близо четирийсет и две. И не малко радости.

Странно съвпадение е, че то беше най-далечното място, което съм виждал като овчарче в Карлуково от Голямата могила. В ясно време дядо ми Дико слагаше длан над очите си, а с другата ръка посочваше напред и казваше: - Ето, виждаш ли оная лента, дето блести в далечината. Това е Дунава. А това над нея е Оряхово. Така, дълго време за мене то беше нещо, докоснато с поглед, но недостижимо. Докато се оказа, че е градчето, в което прекарах половината от живота си.

Букьовци е близо до Оряхово. И както вече стана дума, случваше се с Букьовската музика да свирим там. На празници ни викаха да свирим и в полка, завърнал се наскоро в града. Днес така, утре така и на командира му се прищя да създаде своя духова музика. Знаеше, как тя повдига духа на войниците, а и радва населението на града. И я създаде. Беше измолил и намерил длъжности за музикантите. Успя. И аз реших отново да стана военен музикант.

И така, през лятото на 1931-ва отидох в Оряхово. Над Дунава. Взеха ме за баритонист във военната музика. Репетирахме, свирехме  всеки ден, а в събота и неделя правехме танцови забави. В Народния дом. Младите искаха да танцуват. И ние свирехме, без да се жалим. Това беше ново за мене, тази забавна музика, но ми харесваше. Дунава носеше модата от горното си течение, както в облеклото, така и в музиката. Научавах още и още. А като ни дойде новия диригент-капелмайстора Александър Вейнер, разбрах колко много още не знам. Усетих го веднага. Защото още с идването си, без да ни натрапва познанията си, без да парадира, той ни накара да ги забележим. Казваше по нещо, на репетициите, в почивките, в свободните ни срещи, с което ни насочваше точно към това, което трябваше да постигнем. И не само знаеше много за музиката, не само умееше да ни го поднесе, но и ни предразполагаше с добрия си благ нрав, да го питаме за всичко, което искаме.

Сигурно прекалената ми любознателност, голямото ми желание да запомня всичко, което ни казваше, и да науча повече, отначало озадачи Вейнер, сякаш го направи подозрителен към мене. Сега си давам сметка. Това, че го следвах навсякъде и го питах за всичко, сигурно го учудваше, но видимо не го дразнеше. Напротив. Харесваше му. А аз наистина исках да запомня всичко, което можеше да ми каже, защото толкова знаещ музикант, срещах за пръв път. Усещах как след всяка среща с него празнините в музикалните ми знания се запълваха с всеки нов ден.

И отначало недоверчив, после сякаш се убеди, че не се правя на такъв, а наистина искам да знам повече. И сам започна да ме кара да го питам, каквото ме интересува. Още повече, че вече свирех на няколко инструмента, а това изискваше определени познания.

Някой му беше казал, че пиша музика и това още повече го накара да се отвори към мене. Като му дадох тетрадката си, лицето му се оживи. Отначало сякаш се учуди, а после, когато видя “Искърското хоро”, направо извика “Браво!”. И го потвърди: “Браво!”, “Браво!”.

Оттогава започна да се отнася към мене с подчертана грижа. Особено като виждаше, че изобщо не пестя силите си. Започна да просвирва моите работи заедно с мене…

Така беше няколко години.

Нека тука да ви призная, че като дойдеше месец май, с мене ставаше нещо странно. Идваха ми сили. Пишех повече. Вижте само колко неща съм написал през пролетта и за пролетта. Не знам дали съм се радвал повече на нещо, отколкото на новата зелена трева. Радвах й се дори повече отколкото на цветята, които толкова обичам.

Докато в Оряхово живеехме под наем, като прибрах от село жена си Наста и децата, не ни беше тясно, защото винаги съм си мислел “сърце да е широко”. Но все си мечтаех да имаме нещо свое. Вече бях посъбрал малко парици, та купих място над реката, много обичах да гледам Дунава. И струпахме малка къщица. Преместихме се в нея. Тогава ми беше най-хубаво. Нощем, като утихнеше всичко, ставах и пишех. А денем, под лозницата, свирех написаното. Радвах се на Дунава. Къщичката нарочно бях обърнал така, че да се гледа реката. Струваше ми се че вече имам всичко- дом, работа, спокойствие да пиша, обич… Дълго се вглеждах в реката и си мислех, че не отнася, а ми донася добри неща.

Веднъж си спомням, бяха ми дошли на гости  моя племенник с булката си. Още бяха младоженци, на сватбено пътешествие. Та станали те през нощта, излезли по двора и видели, че при мене свети. “Какво пишеш посред нощ, бе вуйчо?” ме пита Кольо, а аз само му махнах с ръка да си ляга. На другия ден вече му обясних, че когато сънувам някоя мелодия, ставам да я запиша, за да не я забравя. Затова съм му махнал да си върви. Не бива да се сърди.

Оряхово е чудесно и никога не съм съжалявал, че не съм си построил къща в София. Ех, да видехте къщичката ми над Дунава…Имах и такава възможност по-късно, когато изведнъж, тъкмо в София, се бях видял с достатъчно пари. Можех да си купя едно дворно място в столицата, но вместо него си купих… хармоника.

Струваше ми се, че вече имам всичко и беше така, когато изведнъж изгубих най-скъпото. Почина дъщеря ни - Александрийка. Беше ученичка във Видин, четиринайсет годишна. А и нали народът е казал, че много добро не е на добро. Бяха ми умрели вече две деца като мънички. Болеше. А тази беше голяма, хубава, умна. Заварихме я жива, но не можахме да я спасим. Съдено ни било да изживеем още по-голяма болка. На мене ми идеше да вия. Това ни сломи. За Наста не искам да разказвам.

Аз се съвзех чак след година и половина-две. Не съм го очаквал, но стана така. След две години болката ме накара да напиша едно от най-хубавите си хора: “Александрийка”. Представих си я пак в бялата рокличка, как си играе, тича по поляната и бере цветя. После как се хваща на хоро. Отидох зад къщата, седнах на тревата, сълзите ми текат, ама започнах да записвам това, което напираше да се излее. Тактувах с пръстите на лявата, така, по земята, сякаш нея виках отнякъде. А с дясната, трепери, ала пиша ноти. Спра за малко да обърша сълзите си и продължа. Накрая, като видях колко хубаво става, ревнах с глас. Отидох зад купата сено, скрих се, за да изсвиря каквото бях написал. Свиря и плача. Плача и свиря. Стана хоро за чудо и приказ.

Тогава избягах. Наистина избягах. От болката. Забягнах чак в София. Трябваше да се махна някъде. Не можех да стоя в Оряхово и всичко да ми припомня за дъщеря ми. Не издържах. Нали казват, че времето и работата лекува. Научих, че в музиката на Столичната полиция търсят баритонист и се явих. Взеха ме веднага. Веднага, веднага, ама и там с изпит.

Друго за това време не искам да  ви разказвам. Има какво, но едва ли е от значение. Но за едно не мога да не кажа: през април 1937-ма  завърших “Дунавското хоро”. И досега не знам кога точно ми хрумна. Дали беше на панаира в Оряхово… на Дунава ставаше панаира и тогава ми дойде на акъла “Дунавското хоро”. Ама си мисля само, не съм сигурен дали беше така… И както някога, на фронта, далече от Искъра, написах “Искърското”, така в София, далече от Дунава, зазвуча “Дунавското”. Не знам от тъга ли, от радост ли или и от двете заедно, но се получи нещо, което дотогава не бях правил. И досега го имат за най-хубавото ми хоро.

След голямата болка от загубата на дъщеря ни, Наста отново беше бременна. И сега ми пишеше в София, че й е все по-трудно сама. И че ако река да се върна в Оряхово, капелмайсторът Вейнер е готов веднага да ме приеме. Молеше ме, заради бъдещата ни рожба, да си дойда. Не се колебах и минута. Оставката ми бе приета след няколко дни и след близо двегодишно отсъствие се върнах във възстановения през август тридесет и осми Козлодуйски полк на длъжността тръбач. А през декември ни се роди Санчето, подновихме името на Александрийка. (И за нея щях после да напиша весело, радостно хоро).

В Оряхово особено се радваха на “Дунавското хоро”. Имаха го за тяхно. И то се беше така. Свирехме го много. Навсякъде, където отидехме. Най-често на Оряховския площад. Особено на Оряховския панаир. И когато децата ме наобиколяха и искаха да пипнат флигорната, да я надуят, както някога бях мечтал аз, се сещах за панаира ни в Карлуково, който  ставаше по същото време, през август. Спомнях си детските си желания.

Тогава с момчетата ходехме по седенки и беленки. Обичахме да слушаме какво си приказват възрастните, как се шегуват. Да гледаме как по-младите се задяват. Но аз най-обичах, когато започнеха да пеят. Някои от жените пееха много хубаво. А когато и майка ми се присъединеше към тях, сърцето ми се топеше от гордост, защото ми се струваше, че тя пее най-хубаво от всички. И само тогава тя не плачеше, когато пее.

Но най-обичах да отида на панаира. Голям беше Карлуковския панаир. Какви ли не сергии имаше на него. Виждахме неща, каквито не бяхме виждали никога дотогава. И аз си купувах по няколко бонбона, по някой локум или по някое герданче от розови курабийки или пиех чаша боза. Но повечето стисках дълго събираните парици в джоба и трескаво обикалях, докато намеря сергията със свирките. Разказвам ви за панаирите, преди да бях видял вълшебната флигорна. Защото откакто я видях, не похарчих за друго нито стотинка.

Вярно е, че си правех свирки от осен или върба, но какви свирки имаше на панаира… Имаше такива, само да се надуват. Други, в които нещо се въртеше и виеше като сирена. Имаше момиченца от глина, с които се свиреше или свирки-стомнички, в които се наливаше вода и чуруликаха като птички. Но всички те свиреха само с един глас, издаваха определен звук. Аз обичах свирките с дупките, на които можеше да се свири мелодия. Но парите никога не ми стигаха за дървените, пристегнати със златна тел. Затова си купувах от по-малките шарени калени окарини. Те вършеха същата работа, стига да умееш да свириш.

Освен свирките много обичах и птиците. Чудно ми беше как имат тая свобода- хем да хвърчат, хем да пеят. И звънците на овцете пееха. И те се сливаха някак по своему. Но птиците си имаха мелодия. Всяка - своята. И всяка я повтаряше упорито, сякаш искаше да я запомня. После, сякаш несигурна, че я слушам, отлиташе другаде. Е, имаше и такива, които свиреха по няколко мелодии, свиреха ги различно, добавяха си нови и различни извивки. Като славеите и щиглеците. Виж, тях признавах за свирци. А чучулигата! Тя не пееше кацнала. Тя разнасяше песента си във висинето, разливаше я над всичко и всичко звучеше. Пееше така хубаво, че ми се искаше и аз да мога така да залея всичко със звуци. Свирци бяха и щурците. Те пък като почнеха привечер… Казват, че свирели еднакво, но това не е вярно. Ако се заслушаш, ще чуеш… Особено като мръкнеше и блеснеха ония ми ти звезди.

Наста, жена ми, плетеше дантели. Не знам кога и от кого се беше научила. Може би някога при дългите ми отсъствия от къщи. Но както майка ми беше ненадмината певица в село и винаги ме приспиваше с песен, така ми се струваше, че Наста е недостижима плетачка. Събуждах се и първото, което виждах, бе крайчето на нейна дантела. Я на покривката на масата, я под радиото. Но най-добре изглеждаше на прозореца, където сякаш оживяваше. Дантелите някак си не подхождаха на бедната ни скромна къща. Но сега си мисля защо пък да не подхождаха. Докато всичко друго трябваше да се купува, те изникваха от умелите ръце и от сърцето на Наста. Също като цветята, които тя така обичаше да отглежда. В дворчето ни винаги имаше лехи с цветя- теменужки, синчец, хризантеми… Раждаха се от сърцето й, сигурно също както моите хора… И по дантелите й имаше цветя. И птици. Може би те й пеят и я радват там някъде, горе, както радваха и мене…

Музиката също е плетка. Особена. И по-друга. Но види се, хората се събират най-вече по това, което обичат.

Често съм си мислил колко трудно й е било на Наста. Харесахме се. Взехме се. Вдигнахме сватбата в Карлуково. И млада булка я оставих там, при свекър и свекърва, а аз се върнах в София. И нищо не рече. Не ме упрекна. Не ме извика, за да не ми попречи. Трябваше старите да ми кажат колко й и мъчно и да ме повикат да се върна. Върнах се и какво- пак се задържах като прах на тупан. Все по сватби и кръщенета из другите села. А колко пъти се местихме и заселвахме наново. Та Войводово, та Букьовци, та Оряхово…Пак нищо не рече. Все й беше добре, щом е с мене. Въпреки, че и тогава все я оставях сама. Хайде в Комарево, хайде в Бяла Слатина, хайде в Сливен, хайде в Белоградчик. Пак оставях дом и семейство. Нали и в Оряхово първия път отидох сам. И я оставих да чака , докато събера някой и друг лев, та да ги взема при себе си. Винаги казваше: “Щом  музиката те тегли, щом тя е на сърцето ти, върви! Ние все някак ще се оправим.” Кой знае какво бих написал без нея.

Три деца ни умряха. Три момиченца, износени с майчината й любов. Плака. Плака много, но не се предаде. После роди и син, и дъщеря.

Бяхме младоженци още, а аз я оставях в леглото и ставах да пиша музика. Защото денем трябваше да се работи на къра. Тя беше първата, която чуваше какво съм написал. И му се радваше първа. И може би единствена най-истински. Знаеше, че то не носи пари. Че трябваше да правя нещо друго, за да ги изкарам. Как веднъж не ме упрекна, не ми се скара.

Виждаше, че “учените музиканти” не ме зачитат, че ме премълчават. Че всяко хоро, което напишех, се мислеше за народно. Че си мълча, но ме боли. И все се опитваше да ме успокои, да ме утеши. Не го казваше направо, но го усещах по държанието й. Когато ми е най-тежко, ще ме погали, ще ме целуне, ще ме приласкае. И с това ще ми покаже, че вярва в мене.

Най-често си мълчеше. По очите й познавах, че е доволна. Не обичаше много-много да говори. Е, казвала ми е и “браво”. Рядко, но го е казвала. Не мога да си кривя душата. Но никога не е казвала например, че се гордее с мене. Не обичаше големите думи. Но аз го знаех. Четях го в очите й.  Наста! Анастасия! Трябваше да й повтарям хубавото й име. Радваше се на цветята. Познаваше ги и ги подбираше. Отдаваше се на дантелите. Заслушваше се в музиката ми. Дълго се заглеждаше в реката - тихия бял Дунав. И без да ми говори, разбирах колко я вълнува красотата. И без да говори, вършеше всичко, носеше на ръце цялата къща. Наста! Която мълчаливо ми помогна да направя всичко, което съм могъл да направя.

С военните е така. Отиват там, където им заповядат. В средата на петдесетте- ново местене на полка. Този път - в Белоградчик. За нови три години. Освен, че ме произведоха в чин капитан, трудно мога да кажа, че там се случи нещо особено. Всичко на всичко написах едно хоро.

Всъщност, не съм съвсем прав. Случило се беше. Както често в живота нещо се случва някъде встрани от нас, незнайно за нас, но благодарение на нас:

Едно тогавашно момче, което пасяло овцете, чуло че военната музика от Белоградчик ще свири в село Долни Лом, беше изминало пеша десет километра, после седнало скришом в храсталака на площада, където вече свирела музиката, за да я слуша. “Беше невероятно преживяване - споделя за тогава момчето - сегашният професор, музикалният педагог Крум Ангелов. - За първи път чувах такъв голям духов оркестър… Ето откъде съм закърмен с най-висшата и съвършена форма на музициране - симфоничната, ето кога пламна в мен желанието да уча музика… За цялостното мое музикално израстване получавах подтик от музиката на Дико Илиев.”

Каква по-голяма награда за мене от тая. Какво по-голямо признание. Човекът е станал професор-музикален педагог, изследовател, критик… Не го познавам. Никога не сме се срещали. Затова приемам за толкова по-искрени думите му по мой адрес. Аз не искам да ги повтарям. Дори някои от тях са ми трудни, за да ги разбера. Но усещам, че са висока оценка и признание. Вие ги прочетете във вестника. Поне това, което някой е подчертал: “…Универсализмът на музикалното мислене на този самороден музикален талант… новаторските му завоевания… органически произтичат от неговия начин на музикално мислене и структуриране, за да излее в музика своите музикални послания. Композиторът е неповторим в художествените обобщения… мелодиката на Дико Илиев и нейната удивително проста, привлекателна сила… Само композитор с необикновен творчески заряд и богата интуиция може да реализира подобна оркестрова палитра….А може би най-голямото му отличие е неговата вродена симфонизирана музикална мисъл… обезсмъртява, зарежда и окриля човешкия дух с неподозиран порив към живот… музиката на бай Дико е аналог на природата на нейните прелести, на “повеите” на Дунава и Балкана… буди порив към живот и човешка доброта… Бай Дико е природен гений, отронил се от недрата на нашата високо талантлива многострадална нация, създал музика, за да я ободри, зарадва и развесели.”

Ако приживе бях прочел тия думи за себе си, щях да се чувствам неудобно. Много са ценни, изречени от професор за един музикант с четвърто отделение. Но истински ме радва другото - че той е тръгнал към музиката и е станал професор, подтикнат от моите неща. Ето го смисълът на живота.

Признат съм бил късно. Много късно. Казваха ми го отдавна и отвсякъде. Това е важно, не казвам, че не е. Но нали играеха всяко мое хоро, знаеха ги навсякъде, свиреха ги на най-тържествените случаи за България. С мое хоро започва всяка Нова година… Толкова по-добре, че ги мислеха за народни…

Разбирам, пускаха хората и маршовете ми, защото ги харесваха, защото бяха нужни. Сякаш те бяха друго нещо, извън мене. Те си живееха свой, много по-радостен живот. Какво ли не казваха и пишеха за тях: Че са “неоценимо самобитно музикално изкуство”, че “със своята искреност и простота, с широтата на народностния дух то е част от върховете на българската култура. И какво ли още не.

Аз си знаех, че е така. Знаех си го. Но добрата дума, казана навреме, е много важно нещо. Да го похвалят заслужено, има нужда всеки. И когато тази добра дума си я спестяват приятели, близки, от които я очакваш, боли.

Но винаги съм мислел, че по-важното е другото. Да мога да пиша музика. Да изгреба всичко, което напира в мене и да го раздам. Да радва хората…

Завиждали ми били. Има го и това. Възможно е да не са ме “признавали”, защото ми завиждат. Но аз не мога да си обясня завистта. Вярно, че нещата в живота са сложени така, че за да има един, трябва да го вземе от друг. Печели ли единият, другият губи. Затова не можеш да се зарадваш, ако имаш много, защото някого си ощетил, някой няма пък нищо. Докато в музиката, в изкуството, не е така. Дарбата затова е богатство, защото не ощетяваш никого. Напротив. Това, което имаш и можеш ти, не е за сметка на никой друг. То е твое, но е и на всички. И би трябвало всички да му се радват. Затова не мога да си обясня завистта. И не й обръщам внимание. А може би пред дарбата завистниците се ощетяват сами?

Може сега хората, които пиша, да не са мода, други да са предпочитанията…Но докато има площади и салони, не ме е страх за тях- те все ще се играят. Ще се играят, защото аз създадох само това, което хората обичат и търсят, което чакат от мене…някак си като че ли самите игрохорци ми ги диктуваха…

Познават ги и в Румъния, на другия бряг. Чувал съм ги в Букурещ не от Дико, а от Дуко. Няма Илиев, от Дуко… От Москва ги слушах и от Белград ги слушах. Плоча ли беше, какво беше, веднъж слушах това хоро: “Цъфти трън, цъфти трън…” Това хоро е такова, слушах го в Белград.

Признанието? Признанието ли? Аз бях свободен от това. А ако си свободен, не ти вървиш след него, а то - след тебе. Свободен бях. Затова можах… Разказвах за онова момче от белоградчишките села, професора де, а вижте къде стигнах…

И така, имах късмет, че в Оряхово дойде нова войскова част, със свой оркестър, та можах да се върна там.

Доживях 80-та година. На 17 март ме честваха във Враца. Бях много щастлив. Дойде гвардейският оркестър от 120 души, полковници, офицери… Народ имаше много. В салона нямаше място, така беше наблъскано. Получих разни награди. За пръв път правеха за мене такова уважение, такова тържество. Като гледах как се радват хората, сякаш изчезнаха всичките ми мъки, които бях преживял, обидите и загърбванията от онези, които признават само себе си. Видях, че трябвам на народа, окуражих се отново. И когато излязох да дирижирам оркестъра и когато хорото, което се виеше  в залата се втурна навън, личеше, че всеки е отворил сърцето си.

Но моето се отвори цялото, когато ме поканиха за осемдесет годишнината ми в Карлуково. Цялата предна нощ не спах. Мислех кого ли ще видя, кой е останал там. Спомних си първата изгора. После сватбата ни с Наста, лека й пръст. После сякаш ме обзе някакъв страх. Нали казваха, че никой не е пророк в собственото си село. После съм се унесъл. Сънувах малката ни, схлупена къщичка с каменните плочи. Собата, в която спяхме всички заедно. Всички, от които бях останал само аз. Видях се детето, което тича из двора и събира яйцата, за да си купи флигорна…

И щом пристигнахме, рекох им: “Ще отида до къщи”. Така казах “до къщи”. Влязох в двора и сякаш никога не бях излизал от него.

Но ето ме тука, на снимката, която ми направиха тогава. Пред родната къща. Онова малко къще- соба и огнище… Пред нея стои стар човек, натежал, побелял, накрая на пътя си. А когато излязох из този двор, бях дете. Усетих, че бях го напуснал за много, много време.

Най-хубаво ми беше обаче вечерта, в препълненото читалище. Бяха дошли и познати и непознати. Цялото село. Казаха се хубави думи, както става в такива случаи. Но най-истинското беше, когато засвири червенобрежката духова музика. Изправих се да дирижирам и салонът гръмна да ръкопляска. Щяха да ме грабнат на ръце, ако овреме не бях се хванал на хорото, което поведе най-старият карлуковчанин. А когато до мене се хвана Мита, някогашното ми карлуковско либе, едва сдържах сълзите си. Тука си бях у дома. Бях се върнал у дома. И хората ме приемаха като свой. Толкова обич видях в очите на хората, че не знам как се изпуснах, та рекох: “Усещам, че тука ще ми бъде паметникът на мене.”

И сега се улавям, като че всичко послешно потъва в съзнанието, губи се, а детските дни и години се избистрят и стават все по-ясни.

Питаха ме, много журналисти са ме питали през годините дали съм щастлив човек. Отговарял съм им честно. Но на себе си за пръв път си отговорих, че съм щастлив на онова честване във Враца, когато дирижирах гвардейския оркестър.

Това ми беше стара мечта. Може би втората ми голяма мечта след онази, да имам флигорна. И така, целият ми живот се изниза между двете. Е, вярно е, че при първата тичах като яре из карлуковските чукари, а при втората - във Враца, едва се качих на подиума. Но така е то - багажът на осемдесетте не беше малко.

Когато видях пред себе си гвардейците и блесналите им инструменти, в мене нахлу някаква сила. Рукна маршът “Сливенци при Драва”, после се понесоха “Майски цветя”… Другите ми хора продължиха на площада…

Вече бях забравил големите приказки, ордена… Радвах се, че това, което съм направил, е живо. И виждах, усещах, че ще живее. Е, тогава още не ме бяха признали за композитор. Но пък ме бяха признали за баща на едното, на другото, на третото хоро. Кое от кое по-живи. И това ми стигаше. Бяха ми умрели три деца. Болка е. Но е радост, когато имаш вече внуци, когато си баща на музика, когато животът те надживява.

Дали съм щастлив човек? Цял живот правех това, което исках, което ми беше по сърцето - свирих и писах музика. Оцелях в четири войни. Имам внуци… Навсякъде, където бях, хората ме обичаха и се радваха на това, което правя. Няма голям празник, няма Нова година, на която да не се свирят и играят хората ми. Какво повече…

Голяма радост сега за мене е, че моята музика живее. Да, да… Става ми като на цвете, кога сипваш вода, така. Радвам се, става ми весело, слушам има ли грешчица някъде… Радва ме, че народът обича моите хора, играят всички. Моите северняшки хора ги играе цяла България. Те изразяват жизнерадостта на българина, играят се живо, запаметяващо, играят се с наслада… северняшките хора дават щастие и наслада на хората.

Е, животът ми беше като на повечето хора - труден. Но пък лесното винаги е по-евтино. И тука искам да добавя това, за което понякога съм се питал - има ли случайни неща. В живота може да има, но в музиката - няма. В нея всяка случайност е подготвена. От  можене и труд.

Всичко с времето си. Всяко време си има своята музика. Съгласен съм с това. Знам го много добре. Сега има всякакви, какви ли не изпълнения, какви ли не състави. И аз съм платил навремето своя данък на модата. Писал съм и валсове. Свирил съм и танга, и румби, и кючеци.

Но хорото е нещо друго. То е извън времето. Над него. Не се влияе от модата. Не знам точно защо е така, но го усещам. Може би защото събира добрата енергия, радостта на много хора едновременно, то е такава магия. А може би защото в него има някаква проява на достоинството на човека, изважда неговата вътрешна сила? Затова, мисля си, хорото ще го има винаги.

Всъщност не аз написах тази книга, книгата на моя живот. Това нямаше да го мога. То не е като хорото. Разказвал съм я на части на мнозина, които са ме питали. Но така, цялата, както я чувствам, ако можех, щях да я напиша само аз. Защото, когато разказва на другите, човек неволно премълчава по нещо, променя по нещо, я от неудобство, я че в момента не може точно да си го спомни. Но когато го разказва на себе си, тогава е точен и прям. Защото моментът му е дошъл и споменът сам го кара да го възкреси. Сега, когато вече почти не виждам нищо наоколо, много по-ясно виждам в съзнанието си изтеклото време.

Вярно е, че напоследък много писаха за мене по вестниците. Вярно е, че освен писаното в тях  и освен филма на военните, освен предаванията по радиото, за мене написаха цели книги.  Написаха ги с почит, с разбиране, с несъмнено старание. Вярвам, че са усетили моята благодарност. И заедно с тях, сега, на края на живота ли или и след него, на карлуковското в мене  все му се иска да разкаже за себе си. Както на плода му се иска да се сроди със своя корен.

И аз го разказах. На себе си. Може да сте го чули и вие.

Говори се, че съм станал над сто години. На мегдана в Карлуково видях и чух, че не са ме забравили. Гледах всичко от образа, в който ме извади пред читалището чудесният врачански скулптор Цветко Йорданов. Пък и читалището са нарекли на мене, направили са ми музеен кът…

Сто години? А един поет с карлуковска кръв, тогава, на моята стогодишнина, прочете какво е написал, нещо още по-радостно. Вижте го… за двеста, за триста години:

БАЛАДА ЗА ХОРОТО

На народния музикант Дико Илиев

Чуе ли Дико Илиев,
българщината изгрява,
хоро венеца му вие,
сърцето клетва му дава.

Музика, дето покъртва!
Светлото чудо, което
кара на живи и мъртви
да заиграе сърцето.

Духова музика свири.
Хорото стъпва крилато,
сякаш в отвъдното дири
духа на своя създател.

Той помежду ни не е ли,
слънцето щом е флигорна,
щом са звездите чинели,
щом е кръвта непокорна!

Чуе ли Дико Илиев,
дори изтляла от жажда,
като след чудна магия
земята тръгва да ражда.

Цветето чело изправя,
като трева е Доброто.
Тръпка през нас преминава -
предците ни са в хорото.

Люлка хората си имат.
Нека не питат къде е.
Целият свят да превзимат,
Карлуково я люлее.

Искърът, байрак набучил,
гордия Дунав развява.
Внуци, правнуци ще учи-
Кръвта на вода не става.

Нещо остава навеки.
Геният само е годен
да подарява на всеки
чувството, че е свободен.

Сто лета, двеста и триста,
докато хоро се вие,
кръвта ни ще се пречиства,
чуе ли… Дико Илиев.

Хубаво го е казал: “ХОРО ВЕНЕЦА МУ ВИЕ…”

Аз не написах всичко това, което се опитах да разкажа сам на себе си. Но сигурно някой някога ще се опита да ме разбере. И да го напише.

А сега кажете - какво сте се оклюмали? Гледам ви и ви се чудя. Какво сте увесили нос? Защо се оплаквате? Кого чакате да свърши вашата работа? Нима на нас ни беше по-лесно? С оная гладория? Или из калните пътища на войните?

Но сърцето ни рипаше и ни вдигаше. Ставайте и вие! Хващайте се на хорото! И тогава, като се хванете, ще усетите силата си. Ще усетите, че можете. Отначало може да бъркате крачките, но ще влезете в крак, ще хванете общия ритъм. Ставайте! Не чакайте! Хващайте се на хорото! Аз, бай Дико ви го казвам.

Вярно е, че на човек трябва да му дойде отвътре. Но и когато не идва, ако стане и се хване за другите, ще усети, че може.

Затова, хващайте се на хорото!