Димитър Кенанов

1.
През IX век езическа България приема християнството, за да стане равноправен и единоверен член на Европа, която тогава живее в непоклатимите устои на единната християнска вяра, неразколебана от противовеса на иудаизма и исляма. Сега, в началото на новото хилядолетие, България влиза в Европейския съюз като множеството от българския народ дори не подозира, че се въвлича в глобалистка програма за демонтиране на християнството като основополагаща ценностна система, установена властово от равноапостолния римски император Константин Велики.

Прилагайки напр. „Закона за защита от дискриминацията”, след 2004 г. в образованието и правните норми се вкарват политики за преразглеждане на социалните роли и психофизическото единство на човека в неговата двуполова съставност и постепенното му трансформиране в неприроден, технологически „разширен” „свръхчовек”.

Подобни проекти е имало в близкото и в далечното минало на човешката история, напр. Вавилонското стълпотворение (срв. архитектониката на Европейския парламент), Содом и Гомора, европейския нацизъм. На практика това са видими богоборчески изстъпления на невидимата духовна бран, чието съществуване открито показва Богочовекът Иисус Христос, бидейки като човек подложен на изкушения от „дяволските козни” 40 дни в пустинята.

А тя е място нелюдимо, обиталище на „поднебесните сили на злото” по установлението на св. ап. Павел: „Прочее, братя мои, усилвайте се в Господа и в мощта на силата Му; облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:10-12).

В Свещеното Писание на Стария/Ветхия и Новия Завет” първата книга е „Битие”. Според нея видимият, материалният и невидимият, духовният свят, човекът са създадени от творческата воля на Единия Бог по законите на красотата и хармонията. Затова като ключово понятие се повтаря думата „добро”.

Безформеният хаос на „нищото” получава „украсено”, „устроено” битие. Човекът Адам чрез единството си на тяло и душа, чрез дара на свободната си воля е сътворен да бъде „образ и подобие” на Твореца с разума и безсмъртната си душа, с предназначението си да съществува в измеренията на добродетелта и светостта. Жената е помощница на Адам в земния рай, градината на наслаждението, където е забранено само да се яде от „дървото за познаване добро и зло” (Битие. 2:17).

На човешката невинност и блаженство завидява дяволът (клеветникът), сатаната (противникът), който е безплътен дух, отпаднал от Божиите ангели, ненавиждащ доброто и Бога. Отначало жената, а после Адам, се оставят да бъдат изкусени от дявола чрез змията и да опитат от забранения плод.

Според библейския разказ последствията от грехопадението придават драматичен устрем на човешката история извън изгубения Едемски рай. Адам поставя име на жена си Ева (живот), „защото става майка на всички живеещи” (Битие. 3:20). Целият човешки род бива белязан с печата на възмездието над Адам и Ева. Душите на техните потомци горят в раздвоението да живеят по Божия закон на съвестта и доброто, за да изкупят вината или да се отдават на пороците и изкушенията.

Щом развращението на хората достига до нетърпими размери, тогава настъпват потопът, размесването на езиците („вавилонско стълпотворение”), изгарянето на градовете Содом и Гомор. А когато идолопоклонството се разширява нашироко и започва да измества единобожието, вярата в Единия Бог, настъпва времето за мисията на еврейските родоначалници (патриарси) Авраам, Исаак, Иаков. Йосиф, един от синовете на Иаков, пострадва от своите братя, но след това се прославя в Египет и спасява живота на братята си. Таинственият смисъл на събитията с Йосиф се схващат от тълкувателите, че предизобразяват новозаветното спасително дело на Иисус Христос.

В земната си мисия Иисус събира, побратимява хората, те получават жадуваното духовно просветление (Йоан.8:12) за пътя към помиряването им с Бога, за оразличаване на доброто и злото.

Наставително ръководство и всеоръжие в християнската духовна бран е книгата „Небесна Лествица/Стълбица” или „Духовни скрижали” на преп. Йоан Синайски/Лествичник (VІ-VІІ в.), чието промислително написване става по изрично писмено настояване на Йоан Раитски, игумен на Раитския манастир край залив на Червено море.

В посланието си настоятелят на Раитската обител съпоставя Йоан Синайски и неговата книга с боговидеца пророк Моисей и законодателните скрижали, получени от Бога в планината Синай, а също с изхода от египетския „дом на робството” (Изх.13:3). Бидейки в благодатното състояние „духом крилат”, св. Йоан Лествичник се изкачва приживе и влиза в „невходимата”, “непристъпната”, „незалязващата” Божия светлина-мрак, в Дома на Бога (Ис. 2:3; Пc. 67:16-17) и оттам се завръща като нов Моисей, носейки богописани скрижали. Плод на благодатно озарение и личен постнически опит, духовните заповеди са написани „не върху каменни скрижали, а върху плътени скрижали на сърцето” (2 Кор. 3:3).

След библейския патриарх Иаков отново се преоткрива единственият път за среща с Бога у Неговия дом в образа на духовна стълба (лествица) с 30 стъпала от практически добродетели: „Иаков в някакво видение (Бит. 28:12-13) съзрял Лествица, простираща се от земята до небесната висота, и стоящия на нея Бог, загадъчно бил научен, може би, на това, което сега с нас извършва учението посредством блаженствата, възходящи към Онзи, непрестанно водейки към възвишени мисли.

Понеже и там на патриарха в образа на Лествицата, както смятам, е изобразен добродетелният живот” (Григорий Нисийски).

Начертани са 30 стъпала (степени) на лествица, опряна в наднебесните двери на Божия дом за поучаване на новия Израил, сиреч на християните (монасите), излезли от робството на фараона (дявола) - „из мисления Египет и из житейското море” на суетата.

В този „изход” и подвижническо предвижване е необходим безпристрастен и безстрастен наставник /„старец”, който да направлява съпътниците си, бегълци от фараона и да ги отвърне от своеволието, сиреч от злоупотребата със свободната воля - обичайна склонност човешка: В бягството от фараона „имаме належаща нужда от някой Моисей, т.е. ходатай към Бога и пред Бога, който стоейки между дела и видения, би простирал за нас ръце към Бога, та наставляваните от него да преминат морето на греховете и да победят Амалика на страстите” (ст. 1:7).

Не само възвишеният духовен реализъм и символизъм са в творческата власт на Йоан Лествичник, повече за него е характерна простотата на изложение, убедително внасяна с въздействащи примери, заемани от наблюдавани явления в бита: „Нека се боим от Господа, макар и толкова, колкото се боим от зверовете; защото аз съм виждал хора, които отиваха да крадат, без да се боят от Бога; но като чуха на мястото на престъплението кучешки лай, тутакси се върнаха и което не извърши страхът от Бога, успя да го извърши страхът от зверовете” (ст. 1:15).

Божествената книга „Лествица”, не е само настолно ръководство и верен пътеводител в монашеския образ на живот, тя е обърната не по-малко към мирските люде: „Някои хора, които живеят в света нерадиво, ме питат: „Как ние, живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи, можем да подражаваме на монашеския живот?” Аз им отговорих: „Всичко добро, каквото можете да вършите, вършете; никого не укорявайте, не ощетявайте, не лъжете, пред никого не се гордейте, никого не мразете, посещавайте църковните събрания, бъдете милосърдни към нуждаещите се, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чуждо нещо, бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, не ще бъдете далече от Царството небесно” (ст. 1:21).

В съответствие с “видимата възраст” по плът на Господ Иисус Христос, на най-високата, 30-та духовна степен в „Небесна Лествица”, след постоянни неуморни трудове, подвижникът заживява в безстрастие и постига любовта към Бога от неделимата троица добродетели: вяра, надежда и любов (1 Кор.13:13).

Дарът на пълната благодат отваря дверите на Горния Йерусалим, на непристъпната Светлина (1 Тим. 6:16). И в този Дом на Господ (Ис. 2:3), където е „нашето живелище” (Фил. 3:20), уловен за протегнатата ръка Божия, духом влиза съвършеният подвижник: „Голямото смирение е майка на безстрастието; а придобивка на безстрастието е съвършената любов, т.е. пълното вселяване на Бога в онези, които чрез безстрастие са станали чисти по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). Нему слава во веки веков. Амин” (ст. 26:249).

Преизкусна е „бесовската бран” срещу воините Христови. Затова задължително изискване е да се следва диалектиката на постепенността при възлизането духом към Бога, от стъпало към стъпало, без да се прескачат подредените по възходящ ред Лествични степени. Колко реалистичен, колко отговорно откровен е св. Йоан Синайски, когато с горчивина отбелязва: „Защо ние, като имаме за съюзници в добродетелите - и Всевишния Бог, и Ангелите, и светите човеци, а в греха - само лукавия бяс, по-удобно и по-скоро се скланяме към страстите и пороците, отколкото към добродетелите? За това аз не мога и не искам да говоря подробно” (ст. 26:133).

Книгата „Небесна Лествица” е вградена като светоотечески метатекст, наравно с всеобщия интегриращ текст на Свещеното Писание и Предание. Тя е поставена на първо място в препоръчителния списък за четене от исихастите, изготвен от преп. Григорий Синаит през XIV век. Затова неговите български ученици и съратници се заемат да претворят отговорно и да разпространят стария преславски превод от IX век, сторен сигурно от св. Йоан Екзарх Български.

А пряко по неочакван начин благопочтителното възхищение към необхватната премъдрост на св. Йоан Лествичник е изразена от българина Григорий Цамблак преизчерпателно и неподражаемо в „Слово за преподобните отци в Сирна Събота”: „Колко велик пастир и лечител [e св. Йоан Синайски], по премъдрост - нов Иаков и умозрител (Бит.32:28), но и делател на Лествицата мислима - почитан затова с името Лествичник от Св. гора Синайска. <…> Чудя се как лукавият бяс, с безсрамието си и с одързостяването си, повдигащ гонения и ереси сеещ, как за тази свещена книга не умисли коварство, за да я изтрие от лицето на земята и да обезоръжи воините Христови, готови за низложение…”

2.
Преди години се запознах с книга на Марина Цветаева с необичайно заглавие: „Моят Пушкин”. Припомняйки си за този наслов, следващите разсъждения могат да се озаглавят Моят Лествичник. Те са връщане към моята първа среща (чрез старобългарския превод) със словата на монашеския наставник, чиято памет в Църквата е на 30 март и в 4-а Неделя на Великия пост.

През 1976 г. започнах да събирам материали и да обмислям написването на първия си дисертационен труд, посветен на пространните жития, съставени от св. Евтимий, патриарх Търновски. Неговото „Житие на св. Йоан/Иван Рилски” се появява като уместно разширение на богат агиографски цикъл за прочутия рилски пустинник и небесен покровител на българския народ.

Закономерният интерес към вградените стадиални структури в Евтимиевия текст ме доведе до издирване на библейските цитати, които са „тематичен ключ” (проф. Рикардо Пикио) за съдържателните послания, заложени от последния предстоятел на средновековната Българска православна църква.

Независимо от упоритите ми издирвания, един цитат оставаше с неизяснен произход. Чрез моя верен приятел - днешния проф. Томислав Йованович от Белградския университет по пощата чудом получих ценна антикварна книга от 1932 г. на Станой Станоевич и Душан Глумац („Св. Писмо у нашим старим споменица”).

Тук като додатък по изданието на Стоян Новакович са установени библейските цитати в Евтимиевото житие на св. Йоан Рилски. В таблицата като неразпознато стоеше характерното посочване за отпратка към Библията: „Писано е:„Силата (дръжава) на царя е богатството”. Изречението е част от посланието, което рилският отшелник изпраща на българския цар Петър. Първият превод на житието извършва Петко Р. Славейков през 1856 г. в новобългарското издание на Софрониевия „Неделник/Софроние”.

Там отпратката в нейния контекст е предадена така: „Защото е речено, богатство ако тече, не прилагайте сьрдца (Пс. 61:11). Ако и да е писано, царю дьржава богатство, но кога се иждивява за оръжия и воинства, а не за свои нему сласти (кефове); най-праведното обаче негово употребение есть да ся раздава на изпадналы и сыромасы, на голы и безпокрывны” (с. 336).

С думите на рилския пустинник св. Евтимий Търновски изговаря актуална и до сега гражданска позиция, която е отхвърлена предателски от властващите неотдавнашни и днешни политици. А пояснението-чуждица „кефове” е добавено, защото старата българска дума „сласть” е била забравена от българите през многовековния османотурски робски плен.

Загадката на „писано е…” остана дълго неразкрита за мене. Помнех за нея, но разрешението промислително дойде по време на лекторската ми работа в Ленинградския/Петербургския университет и на читателските ми бдения над безценните книжовни съкровища в Ръкописния отдел на Руската национална библиотека.

При четене на всеки ръкопис в „паспорт” саморъчно се отбелязва кога изследователят е преглеждал, разчитал и правел извлечения от ръкописа. Така на 25 юни 1984 г. реших да изпълня препоръката в отзив на проф. Марин Дринов за научен труд на Полихроний А. Сирку (Сирков) - там се предлага да бъде изучен преводаческият опит на стареца Йоан като школа, от която израства последният търновски патриарх св. Евтимий. За Йоанов превод се смята „Лествица” № 48 от сбирката на Александър Ф. Гилфердинг.

По водни знаци преписът е от 1343-1348 г. по датировка на Вл. Мошин. В завършек на ръкописа монах Марко оставя ценна приписка. Тя е програмен текст за намерения да се редактира и обнови завареният старобългарски превод по гръцки извод на „Небесна Лествица”. Същевременно е изведена категорична оценка за благодатната природа на споделения и лично преживян духовен опит на синайския игумен.

Заявяват се преводачески принципи, спазвани от св. старец Йоан и положената от него основа на исихастката Атонска и Търновска преводаческа школа. Разлиствайки и зачитайки се в ръкописа, неочаквано познато ми прозвуча заключителната сентенция в червенослов към 27-о слово: „Силата (дръжава) на царя е богатството и множеството, силата (дръжава) на безмлъвника е молитвеното множество (умножение) (ст. 27:87).

Ето така за мене се откри завесата на текстовата загадка от св. Йоановото житие от Патриарх Евтимий. За българския църковен предстоятел божествената книга на св. Йоан Лествичник е изравнена функционално и по чест с каноническите книги на Свещеното Писание.

С този извънредно интересен факт не се изчерпва присъствието на „Небесна Лествица” в пространното житие на св. Йоан Рилски. Постепенно през годините ми се откриват редица още „скрити” примери. Ето един от тях в житийния увод, чийто смисъл е „кодиран” от усложнена синтактически словесна плетеница в съгласие с реторическия принцип за речева уместност.

Едва след като ключовото съчетание „началнообразен образ” се разчете в гръцкия лествичен текст като съответствие на „архетипна икона”, може да се изясни писателското намерение на светителя Евтимий: по силата на неговите възможности, на дадения му дар (талант) от Бога, с всеотдайно усърдие той се заема да повествува за житието на св. Йоан Рилски и като архетипна икона да го постави пред добротолюбците за въздигаща ги духовна полза.

Петко Р. Славейков превежда фразата със семиотичното понятие „архетипна икона”: Сказанието за житието „може да послужи като началообразен образ на всички, что желаят и ревнуват добродетелнии живот, защото в него видим стечение на всите добродетели. И мы ако бихме го замлъчали, не само че останвами лишени от ползата, что можеме да придобиеме за душевното си спасение, но и всякой би имял правда да ни погади и помъмри като лениви и нерадиви за добрите неща, а еще и като завистници на единоплеменниците си, кога те се сподоблят да бъдат причастницы на добрини” (с. 328).

Самият Евтимий, патриарх Търновски, е доблестен изпълнител на духовните лествични постановления. Така е изграден неговият образ на подвижник и църковен предстоятел в похвалното слово за него от митрополит Григорий Цамблак.

По св. Йоан Синайски са съставени притчови разкази със стилизирани сцени из скотовъдческия бит. Евтимиевият ученик стига дори до „натуралистични” подробности относно последствията след хвърления кривак върху стадото (гл. 37). С примера на злия пастир всъщност се наслагва антитезен фон, на който още по-ясно се откроява патриарховото учителско съвършенство.

То онагледява безукорните като истина твърдения на св. Йоан Лествичник за равновесието между премереното смирение и премерената твърдост към паството: „Неестествено е да видим пастира разгневен”, тъй като „истински пастир е онзи, който може да издири погиналите словесни овце и да ги поправи със своето незлобие, усърдие и молитва” (Из „Слово към пастира, 11:2;1:1)

…От паметния юнски ден в Руската национална библиотека до днес продължавам с удивление да пиша „Моят Лествичник”, без да мога да изчерпя самите лествични залежи и тяхното присъствие в духовните трудове на книжовниците съписатели от Атонската и Търновската исихастка книжовна школа - от преп. Теодосий Търновски до Патриарх Евтимий, Киприан, Григорий Цамблак, Константин Костенечки.

——————————

ЛИТЕРАТУРА:

Преп. Иоанн Синайский. Лествица. Рукопись святителя Киприана, митрополита Московского. Предисловие: архим. Алипий (Кастальский-Бороздин). Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 2011.
Преп. Йоан, игумен на Синайската планина. Лествица на божественото изкачване. 2-о изд., ИМКС, Велико Търново, 1996.
Кенанов, Н. Гавазова. Небето на безмълвието. Книгата „Лествица” от св. Йоан Синайски и нейният старобългарски превод, УИ, Велико Търново, 2013.