АЛЕКСАНДЪР КИПРОВ
Александър Кипров изглеждаше винаги весел, защото беше духовит и защото - колкото и да се вижда това парадоксално - напоследък преживяваше мъката на разочарованието. Един път, пред вечното канче вино, той казваше: „Сега имаме генерали о.з, ние пък сме войводи о. а. И обясняваше през смях, че това значи: от архивата.
Но в тия шеги имаше повече горчивина, отколкото примирение. Защото друг път с болка той негодуваше, говорейки за съдбата на пренебрегнатите и напомняше турската поговорка: Ат вар, мегдан йок!
Мегданът, за който говореше Кипров, е зает от звани и незвани. Там се жънат венци и се събира парса. Там за Кипрова сега нямаше място.
Кипров беше повече писател от много писатели в кавички; Кипров беше повече журналист и повече общественик от много други свои събратя, които са погалени от съдбата, защото са съумели да й налучкат гъдела. Съдбата беше скъперница към Кипрова и хората - пренебрежителни. А той не заслужаваше това, защото раздаваше щедро добродетелите на сърцето си.
Днес, когато той почива в ледената пръст на родния си кът, всички си спомняме, че Кипров беше деец в народните движения със заслуги, че той беше общественик със съвест, че той беше писател с дарби, че той беше човек със сърце.
Но завчера, преди да склопи очи в Свиленград, той беше жив между нас, а ние не го виждахме, затулен от децата на практичното поколение, свит в неволите на пренебрегнатия скромен, но заслужил на обществото труженик.
Когато човек наблюдава съдбата на различните хора и се позамисли над нейните неправди, не може да отбегне негодуванието. Животът и смъртта на Кипрова извикват такива нерадостни размисли.
Утехата е пак в по-доброто бъдеще. Съвременниците забравиха Кипрова, но летописецът ще спомни за него!
Лека му пръст!
——————————
в. „Литературен глас”, бр. 136, 1932 г.
