Минчо Минчев

Стърже рендето и сипе талаша.
И ме оглажда за летва.
Няма със чворове да го уплаша,
нито с молитви, ни с клетви.

Може би имах добри варианти,
ала това е късметът ми.
И изтънява ме - сантим по сантим -
гладният зъб на рендето.

Тъй че напразно се съпротивлявам:
както ме хапе и дялка,
скоро от летвичка ще ме направи
успокоителна рамка.

Като врата за небитието
зее квадратът й вече.
Само душата ми под острието
мята се в него насечена.

Няма отърване. Стискам юмруци,
ала и те се смаляват.
Вече в талаша за свой ме признават
рендосаните муцуни.