ПРЕДГОВОР КЪМ „ПО ПЪТЯ НА СЛОВОТО”
За мене бъдещето винаги е било в далечините, и то някъде в утрешния ден, който някога ще дойде. Настоящето пък е в дошлия ден, и то повече около мене, отколкото вътре в мене. Затова опитите ми да разгърна настоящето не се хареса на моите съвременници.
Техните предупредителни гласове още звучат в ушите ми: - „Грешиш! Не виждаш правилно живота! Не си добър наблюдател! Това са измислици, клевети! Съвременната действителност е друга!”
Затрудненията идват от усилията на отделната личност да търси себе си не в собствения си живот, а в живота на другите. И личността извършва това, което бръшлянът извършва, когато впива паразитните си устни в стъблото на някое кичесто дърво.
А когато се докосвам до миналото, разбирам, че животът е напълно в мене и че никой не може да ми го оспорва. И на всеки става ясно, че онова, което е било, не е някаква мътилка, а бистра струя, която, като е отстранила злобата и завистта, напрежението и ревността, ни е разкрила истинската светлина на човешкия живот.
Затова тази ми книга носи дъха на спомените, и то на ония спомени, които са се разклонили в цялото ми творчество. Но какво значи да разкажеш един спомен, който се е размножил като надеждата и е цъфнал като любовта? Не прибягваме ли до оная изпитана бяла магия, с която творецът връща назад миналото?
Не възкресяваме ли оная пълнокръвна действителност, която отваря духовните ни очи, с които виждаме и разбираме, че това, което сме търсили и търсим в бъдещето, отдавна е било при нас, че то живее в миналото и че неговият пулс е пулсът на нашето сърце?
Аз не пиша спомени, в истинския смисъл на думата, а само връщам миналото назад, за да мога да вляза в него не като дете или юноша, а като зрял мъж с побеляли коси. Така с чисто сърце ще мога да подам ръка на ония, които бързат да вървят напред.
И моето слово, дотолкова, доколкото носи в себе си трайност, ще им покаже бистрия извор, свежия пейзаж, клонестото дърво, което те в устрема си нямат свободата да видят. Така те ще се разхладят в огнената вълна на мъката, сълзите им ще засъхнат в усмивка и ще намерят жадувания покой.
Пък може и да разберат, че човешкият дух е, който дава безграничността на светлината, благодатно изобилие на равнината и вечност на творческия дух.
Случките и преживелиците, които съм описал, не са измислени, нито са взети взаем от чужд живот. Ако на някого те ще се сторят невероятни, нека си припомнят, че няма нищо по-невероятно от един човешки живот, който се ражда в мъка, расте и крепне в страдание, за да падне покосен от смъртта.
В мъките и страданията вярвам, но в смъртта на вярвам. За мене тя е едно вранско плашило, с което злото плаши човеците. И поради тая невера в смъртта, аз съм направил опит да се докосна до вечното в моя живот, до онова, което има подвижността на водата, дъха на пролетната роса и погледа на светлината.
Така аз съм вървял по един път - пътят на словото, търсим съм една страна - страната на вечния дух и съм вярвал в една истина - в свободата.
19 октомври 1951 г.
София
——————————
„По пътя на словото” е издадена под заглавие „Детски години” в издателство „Български писател” през 1965 г. бел. ред.
