В ТЪМНИЦА
В ТЪМНИЦА
Недей се оплаква, че сам в мрачината
минаваш ти клет младини,
че тясно е, брате, в тоз мрак за душата
сред тия студени стени.
Светът е тъмница по-грозна от тази,
гнездо на злини и печал;
в него се всичко възвишено мрази,
във него е всичко сред кал.
По-харно сред тия стени погрознели,
по-харно в тъмничната смрад,
далеко от подли души, накипели
с световния пагубен яд.
Тъмницата днес е светилище, дето
по-тихо минава денят.
Макар сам, о, брате, но с твърдост в сърцето
не давай на сълзите път…
——————————
сп. „Наш живот”, г. 1, кн. 6, 1902 г.
ПЕСНИ
1.
Не питай ме, либе, защо от очи ми
не грее пак прежния жар,
не питай, а как се живее, кажи ми,
без мил и догробен другар.
Виж, розата в леха градинска - простряла
изсъхнали, бледи листца -
три сутрини вече не съм я поляла.
Тъй три години нашите сърца
треперят, душице, в раздяла сковани
и кръв се младежка не грей,
че силом надеждата, либе, не храни
тогова, сам който живей.
2.
Заник е - слънце угасва - над хижите
скоро нощ черна ще падне навред,
ала дали ще заспят там и грижите
зарад неволника клет?
В този свят са някои волни и весели,
някъде царствува блясъкът сляп, -
някого срещат и питат; донесе ли,
татенце, хляб?!…
Заник е - дебне нощта над долините,
ала и утро да бъде, - нали
пак под теглото си черно ще гинете,
роби на нуждите зли?…
——————————
сп. „Наш живот”, г. 1, кн. 7-8, 1902 г.
КАМЕНАР
Отдавна напират ръце отмалели
на клет каменар - със чукът,
отдавна, а още са скалите цели…
И мисли го черни морят:
за хлебеца в труд тежък той мишци напира,
че челяд немотна, цял рой
на него очаква - а хляб не извира,
с две ръце останал е той.
Прижуря разпалено слънце - от чело
отронват се капки от пот,
веч пладня минава, мъртвее към село,
синее се ширния свод.
Най-после захвърли чука каменарят,
подпали последен фитил
и хукна нагоре, напряко през ярът,
през куп каменак и бодил.
Но още не сварил две крачки да мине,
гъст облак през него се сви,
не сетил от уплах уста да раззине -
незнайна го хала зави.
Миг. Тътен нечакан, гърмеж - и грамада
към черния дол се смота,
вик грозен в шумът прозвуча… И завлада
безмълвие вред - пустота.
Там, долу в трапа, каменарят премазан
се гърчеше с болка в пръстта,
с безумно разкрити - от плач неизказан -
и в кръв разинати уста.
Премина разпалений пек, от скалакът
чер орляк се дигна със грак…
А вкъщи угрижени още го чакат,
додето завлада веч мрак…
Но тоз път не тропнаха стъпки по пръста
и майка с дечица - сами
поглеждаха дълго към урвата пуста,
през глъхнали, черни тъми…
——————————
сп. „Наш живот”, г. 1, кн. 10, 1902 г.
