Свежа Дачева

Мрачен ден в края на юли. Чувам как поне половината от населението на земното кълбо извиква: „Какво-о-о?!” Но аз чувствам, че е по-добре да кажа истината. Изпитала съм, че истината се наказва, но едновременно с това само истината докосва душата.
И така. Мрачен ден в края на юли. Небето е като похлупак на сива тенджера и точно на мястото на въображаемата дръжка стои слънцето като извънземен кораб. Още в средата на миналата седмица ни бяха обещали дъжд, който идва от Германия и той дойде - сив и дребен и превърна града в избеляла снимка. Забелязала съм, че тук винаги става както са ни казали: дъжд-дъжд, слънце-слънце. Само понякога щормовете не са ураганите, за които са ни предупреждавали. Има нещо стабилно в това, извиква чувство за сигурност, но неизменно започваш кой знае защо да се прозяваш.
Ето в един такъв мрачен ден ме навести вдъхновението. Не се чудете: знаете, че е капризно. Но да не го плашим с анализи, защото съм направо задръстена с истории, за които, чувам, някои писатели плащали добре, за да им бъдат разказвани. Аз пък искам да се освободя от тях. Знам, че ще прозвучи по-елегантно ако кажа, че искам да ги споделя, да ги подаря и т.н., но не и в моя случай - аз искам да се освободя от тях. Това са мои и чужди истории (питам се дали чуждите истории не надушват, че имам много собствени истории и не се залепят именно за това точно за мене), истории, които се показват внезапно като човечето от кутията - на заспиване и на събуждане и които най-нелепо се намесват, когато ми се случват лични истории или когато някой ми заразказва своите си истории. Не знам дали разбирате как зад ъгъла на почти всяка дума се подават по няколко истории, и как започват да се карат помежду си за първото място като най-подходяща за случая история, за първото място като най-поучителна или най-вълнуваща история. Изобщо досадна работа. Заради тях имам чувството, че съм живяла 2 000, че и повече години.
Прибавете сега и симптомите на настъпваща думна алергия. Стигнала съм дотам, че когато ми кажат, че съм бездарна, тъпа, претенциозна версификаторка и покварена лъжкиня и че ме мразят от дъното на душата си, аз само кротко се усмихвам. А пък когато ми кажат, че съм сияйна, смисъл на живота, цвете на добродетелта и че ме обичат с цялото си сърце, вече мога само да измуча. Сериозно се питам дали да не поръчам най-дебелите четки и най-големите платна на света, за да изразя историите, които заплашват да ме пръснат.
О, прекрасен, разграждащ на сиви атоми града (пък чувам и страната) ден! В този мрачен ден в края на юли ми дойде на гости една жена на моята възраст - значи повече от полувековна, с която сме съседки от поне 25 години. Точно тогава събирах детски игри за една книга и тя щеше да ми разкаже игри от своето детство в Колумбия. Докато разрязвах една сладка испанска диня и редях българско сирене от Германия (тук в моя малък северен град може да намериш всичко, без даже да го търсиш) се сетих как маминка през лятото, седнала под черешова сянка, си хапваше ту диня, ту круша със сирене много преди гурутата на здравословното хранене да ги провъзгласят за идеалната комбинация за постигане на безсмъртие. Маминка все пак почина, но това е съвсем друга история. Нали ви казвам - пълна съм с истории.
Докато си хапвахме от хубавата диня и от истинското сирене, моята съседка, която впрочем се казва Адела, ми обясняваше как точно е играла на trompo (пумпал) и на tabas (кокалчета) като малка. Оказва се, че много от старите детски игри по света не само си приличат, но и произлизат от древни магически практики. Странно, че се избиваме едни други в старанието си да докажем своята уникалност, въпреки че сме имали не само общо минало, но и че бъдещата ни съдба по всяка вероятност ще бъде еднаква. Моята гостенка през цялото време прекъсваше разговора за детските игри и се отплесваше в истории за наши общи познати. Това леко ме дразнеше, защото самата аз не знаех къде да дяна моите собствени истории, но любезно я изслушвах, за да издебна подходящия момент пак да я подкарам в полето на моите изследвания.
Накрая я попитах дали не си спомня някои приказки, които са й разказвали като малка (това беше свързано с моя следващ проект - да събера приказки и легенди от многонационалното население на моя малък северен град). Тогава се разрази бурята. Не „буря”, БУРЯ, защото дъждът продължаваше кротко да си вали от безкрайното сиво небе. Бурята дойде от мойта събеседничка. Имах чувството, че през цялото време само това е чакала да я питам. Очите й, и без това блестящи, станаха на светкавици и от голямата й, пълна с едри зъби усмихната уста се изляха гръмотевици и порои. Тогава разбрах, че всички, които са живели повече от половин век на тази земя, са препълнени до пръсване с истории и дори с цели многотомни романи. Самата аз с учудване усетих, че моите лични истории, вместо да се възмутят от чуждото вмешателство, наостриха уши и наобиколиха номадския огън в моята скандинавска кухня, огън, запален от две полувековни жени - едната от Южна Америка, а другата от Балканите.
„Имаше една жена, една много странна жена в моето детство…” - заразказва Адела на шведски със силен испански акцент.
„Опазил ме Господ, още истории”, си казах и кой знае защо се сетих за Маркес. След като се освободи от всичките си истории, той се оттегли в своя Алцхаймер. Върна се чист в Предисторийното си детство, за да се подготви за отпътуването в Предрождението. Към това ли се стремим с разказването? Почувствах се длъжна да чуя тази история. Пък и как можеш да спреш ерупцията на вулкан. Нещо повече - отворих сърцето си за южната му лава и даже питах от време на време за имената на хората и на местата, за които Адела разказваше. Сега обаче, докато пиша, все още се чудя за какъв дявол ви го разказвам аз това на свой ред. Бих могла да обвиня мрачния ден, вдъхновението или Маркес, но се въздържам да го направя. Може би просто играта се състои в това да си прехвърляме истории едни на други.
„Тази жена беше моя роднина. Не кръвна роднина, но беше женена за брат на майка ми, т.е. за мой вуйчо. Нали така се казва?” Адела е преживява годините си в Швеция само с двамата си сина. Не й е притрябвало да учи излишни родствени терминологии на шведски.
„Особена беше тази жена. Много особена.”
„Какво й беше особеното, беше ли хубава”, питам, търсейки екзотичния момент в разказа.
„Не беше точно хубава, но в нея имаше някаква сила. Тя можеше да владее хората. Някои я мислеха за вещица. Не че вярвам във вещици, но тя беше специална, не приличаше на никоя друга жена.” - опитваше се да я опише Адела.
Самата Адела беше завършила нещо като социология и беше с леви убеждения - разбира се, че не вярваше във вещици, но все пак…
„Майка ми беше една от девет деца. Нейните майка и баща, значи моите дядо и баба по майчина линия, и двамата били извънбрачни деца, което в очите на вярващите католици си е било истински смъртен грях. Един от братята й беше католически свещеник. Казваше се Хосе Долорес Каня (Jose Dolores Canas).” Хосе като в Йосиф, долорес значи „болки”, кан - „куче”, каня - „тояга”, а „канас” - побеляла коса. Канас означава още и плантаж със захарна тръстика.
Наострям уши! Тука се крие нещо! Истинска драма! Пустата филология! Но убийте ме - аз вярвам в магическата сила на имената. Може би имената ни са едно предсказание, едно благопожелание, с което ние се съобразяваме и сами по-късно изпълняваме, живеейки живота си, не знам, но забелязвам, че хората с техните съдби приличат на имената си. Ето най-голямата ми дъщеря, Мира, си живее мирно живота и ще остави нещо, с което света да я споменава. Другата ми дъщеря, Жана, цял живот сама си прави революциите, сама си ги предвожда и сама себе си побеждава. Третата ми дъщеря, Михаела, също като Архангела, чието име носи, е на границата между живота и смъртта, на границата между тривиалното и чудото. Най-малката ми дъщеря, Северина, е мъченица също като Санта Севера, на чийто ден се е родила - странното е, че името й беше „случайно” избрано - това с календарните съвпадения се разбра по-късно. На времето, когато съм си кръщавала децата хабер съм си нямала, че името е участ. Но може и нещо невидимо да ме е тласнало към точно тези имена, знам ли.
Двете извънбрачни деца, родителите на Хосе, едва ли също са се замисляли дълбоко над въпроса, но явно нещо ги е тласнало да кръстят сина си Хосе Долорес Каня. Защото що за благопожелание е това в случая: болки, куче, тояга, побеляла коса, захарна тръстика. Може би родителите са искали да измият греха на собственото си зачатие? Католическа им работа - мазохизъм с цел пречистване - никак не ми е по вкуса. Мисля, че така човек става грешник и по отношение на самия себе си.
Самата Адела също беше родила извънбрачно своите двама сина, докато бащата, Мануел Рохас (Мануел Червения) е бил нелегален в съпротивителното движение и после, докато се сражавал в Никарагуа и Ел Салвадор, тя ги отглеждала. Явно католическата църква не е успяла да озапти живота. Но той все пак беше комунист, както впрочем и самата Адела.
„Когато майка ми, която живеела в Памплонита, се оженила за баща ми, който идвал от малкото планинско градче Чарта, свещеникът, който общо взето се грижел за целия род, довел жена за брат си Луис от същото това планинско градче. Тогава всички се преместили да живеят в по-големия град Памплона, наричан още Долината на Светия Дух.”
Тука вече усещам, че ще става въпрос за много свещени страсти и чувството не ме излъгва.
Жената, която свещеникът оженил за брат си, била точно тази мистична жена, която се казвала Сесилия Вилабона (Сесилия Добра къща? Хм). Градчето Чарта съществува и до днес в Кордилерите на 2 000 м надморска височина. Наричат го още Ринкон Флоридо - цъфтящо кътче, защото поради добрия климат там все нещо цъфти. От това цветущо кътче се преместила Сесилия в недалечното градче Памплонита, а малко по-късно и в Памплона - Долината на Светия Дух. Свещеникът построил голяма къща, където заживели тримата - двамата братя и Сесилия. По онова време се считало за естествено сестрите на католическите свещеници да се грижат за домакинството им. Няколко години майката на Адела и една от сестрите й се грижели за дома на свещеника. Щом обаче той довел Сесилия, ги отпратил и оставил семейството на Луис да живее при него. Долавям огорчението на Адела, защото докато са живеели в къщата на свещеника, тя и сестрите й се чувствали специални и на върха на обществената стълбица в малкото градче.
Освен свещеник, Хосе Долорес Каня бил и човек с търговски нюх. Той търгувал с кафе и наистина притежавал плантации със захарна тръстика. Бил заможен за онова време и на това място човек. Всяко лято той канел децата на всичките си братя и сестри, които никак не били малко, да прекарват ваканциите при него, в голямата къща, при брат му Луис и неговата жена Сесилия.
Оттогава са и спомените на Адела, която всяко лято между осмата и четиринадесетата си година живеела там заедно с цяла сюрия по-малки и по-големи братовчеди. По цели дни те тичали на воля, състезавали се с пумпали и кокалчета, а вечер се прибирали в голямата притъмняла къща. Понеже нямало прекарано електричество, Сесилия запалвала свещи и ги събирала около себе си. Събирала ги и им разказвала истории. Но не какви да е, а страховити истории. Те винаги се разигравали през нощта, в някаква църква. Там нищо неподозиращи или случайно попаднали хора, намирали тайни входове в дебелите църковни стени, които по дълги и тъмни коридори ги извеждали, в зависимост от настроението на разказвачката, до скелети или да несметни съкровища. Децата си умирали от ужас и се скупчвали още по-близо до Сесилия, докато Андите и Кордилерите, пълни с неоткрито злато, хвърляли страховити сенки. Добре, че после всичките деца спели заедно, на пода в една голяма стая.
На учудения ми от тези средновековни страхотии поглед, Адела отговаря. „Но тя никога, никога не е била лоша с нас. Сесилия винаги се държеше добре с децата.”
Сесилия, която с твърда ръка управлявала дома и стопанството на свещеника, родила седем деца - едно момче и шест момичета. На всяко едно от децата Хосе Долорес Каня построил къща в Кукута, където голямото семейство се установило накрая. Сан Йосе де Кукута се намира в източните Кордилери, близо до границата с Венецуела и е сравнително голям град. Местните индианци читарерос са го кръстили на своя вожд, Бари Кукута. След навлизането на испанските конквистадори и католицизма, градът се превръща в Сан Йосе де Кукута, което ще рече Исус от Кукута. Звучи абсурдно, но явно топонимната памет е по-силна от историческата.
Когато Адела става на четиринадесет години, нещо се случва между семействата на нейните братовчеди и тя спира да прекарва летата в къщата на Хосе Долорес Каня. Отношенията със свещеника и семейството на Сесилия охладняват до степен, че връзката между роднините в майчиния й род се прекъсва.
Адела не мисли много върху това, защото собственият й живот я завъртява във вихъра си. Деца, нелегалност, менингит на първото бебе, университет, работа, емиграция, Мануел Червения си довежда рускинята Вера от Петербург, където учи, и тя му ражда още две деца. Как ще се оправя в Швеция сега? Синовете, езика, работа в старчески дом.
Преди няколко години, когато е на посещение в Богота, среща съпруга на една от братовчедките си. Той й разкрива родовата тайна. Сесилия всъщност била жена и на двамата братя - Хосе Долорес и Луис. Никой не знаел кое дете от кой баща е точно.
„Това е истински скандал и голям грях - свещеник да има жена и то жената на собствения си брат” - казва кой знае защо възторжено моята ляво ориентирана съседка.
Как стигна тази история до мене? Може би маминка я търкулна от Отвъдното (там всичко се знае), докато си хапвахме сладка диня със сирене.
„Сега си спомням, че две от дъщерите на Сесилия останаха неомъжени. За едната от тях, висока, стройна, руса, с горда осанка, съвсем неприличаща на нас, останалите братовчеди се говореше, че е дъщеря на градския лекар.”
Тази Сесилия наистина е можела да омагьосва.
„Другата, която страдаше в младостта си от депресии и по-късно стана медицинска сестра, приличаше много на Сесилия. Тя беше фаворитката на свещеника - все гледаше тя да се навърта около него.”
Ех, това горчиво име: Хосе като в Йосиф, долорес - „болки”, кан - „куче”, каня - „тояга”, и „канас” - побеляла коса. Пък и плантации със сладка захарна тръстика.
И тримата са отдавна мъртви. Първи умира Хосе Долорес Каня, който страдал от астма. Само няколко месеца след него си заминал и брат му, Луис. Останалата двойна вдовица, Сесилия Вилабона живяла още няколко години и все така усърдно се грижела за къщата и за имотите около нея.
Ех, Сесилия, най-страшната приказка човек пише със живота си, а собственото му име е нейното заглавие.