СТАРИЯ ГРАД
ПОД СТРЯХА
Вали, трещи. Небето огнен меч
на две разсече! „Татко ви - далеч,
молете се, деца!” Ний - на колени
пред Богородичка, ръце съединени.
Пак затрещя! Кандилото трепти.
„Света Богродичке, и ти свети
Христе, пазете ни, върнете татка!”
И все по-близо, близо веч се святка…
Небето сякаш див звяр изрева!
Веднага в маминия скут глава
превихме, тя простря над нас ръце си.
Затоплени, ей дрямка ни унесе…
И - скачам аз от сън… че ми се стори,
вратата блъсна татко и отвори.
КОЛИБАТА
От двора втурвам се, и - хоп в колата,
коларя край Росица криволи…
Бухалка над бухалка се премята -
жени под моста с шарени поли
платна простират. Глъчка, смях и песни…
Боричкат се зелените вълни -
запенени, се на брегът отплеснат.
А на ония златни висини,
кат кукувица кацнала в лозята
колибата на стария пъдар
зад шума дебне, свила си крилата…
Иззад къпиновий дувар
колата кривна в други път. Вълните
все по-далеч в ливадите блестят
и облаци се трупат в далнините.
Ей близо е колибата. Пълзи
и приближава вечер… и брези,
от две страни на пътя наредени,
протягат тънки клончета към мене.
В ГОСТНАТА
Тичат нагоре-надолу слуги,
бабите шепнат отвъд в одаята;
два пъти леля ни тури в кревата,
третия път се заканя с кавги.
Щом сме самички - аз пак се свлека,
дръпвам и братчето: „хайде при мама!”
Тичаме в пруста, във стаята - няма.
Леля се кръсти - свещица в ръка…
Татко от гостната стая в халат
бледен полете, в креватя ни джасна!
- Боже, що има? Какво ли му стана?
Вик се разнесе… Вратата се хласна!
Баба на прага ни гледа засмяна:
„Внучета, щъркел ви спусна нов брат”.
НА УЛИЦАТА
Ей Рунтата - прободен цял с игли,
увиват голото му тяло змии,
по улицата като цар върви.
Подире му деца сюрии
пищят и бягат, пак се приближат…
А той - до банята на слънце кляка.
Наоколо тълпа деца го чака.
И изведнъж - разнася се гласът
на черния Ариф. Той иде, подир него
сюрия друга - орляк сив деца.
Извърнал мигли, бавно той по риза
върви. В ръка му шарени яйца.
И ето го отблизо -
погледна Рунтата, с лих поглед го прониза.
А Рунтата наежен сви ръка,
засъскаха змии от голата снага
и пламнало око жара от злоба мята.
Но горд като пророк отмина го Ариф
и урна се тълпа - след него облак сив децата.
В ДВОРА
Мама за Гергьовден ми уши
розово, мелинено фустанче -
тичам скоро аз при свака Гьоргя!
Птички. Цъфналия двор снежи…
Стълбичка, и - хлъзгав трапезан.
Спуснах се по него нанадолу!
И, по ризка само, писвам в двора:
горе - виси розовий фустан…
СТАРИЯ ГРАД
Града гори! Града гори! Откъм Марнополе
червени облаци, фъндъци сини, бели,
орли чудовищни разперили криле
и сноп звезди нагоре са подели.
Преситено небото ги повръща пак върху
настръхналите стрехи… Вихъра-духало
раздухва пискащ, стряскащ. Пламъка нахлу
в сърцето на града, от страх примряло.
До ригналий вулкан - мъже, жени, деца отвън
през прозорците хвърлят се на калдъръма,
издъхват тук едни, там други урнали се вън,
по риза тичат - тъмни таласъми…
И рухват стари къщи. Пламнала греда
лети и се разсипва над глави бездомни
и сякаш се възнася в пламъци града.
Във тая нощ (до днес я всеки помни)
първоизбранний княз - сред огнена тревога
във наший град пристигна - пратеник от Бога.
——————————
сп. „Златорог”, г. 2, кн. 10, 1921 г.
