Георги Майоров

Трудно ще разберем и обозначим поета Димитър Христов само с новата му книга ,,Хармония”, без контекста на цялото му творчество. Той четвърто десетилетие се труди за да влезе в хармония с непрестанно променящия се свят и още не може да постигне това.

Та може ли въобще да съществува хармония в днешния противоречив живот, когато срещу едно ,,за” стоят хиляди ,,не” на платени клакьори. Примерно както за развитието на туризма по нашите магически планини днес. Клакьори, соросоидни безделници, които служат на чужди интереси. И които, вместо да влагат сили и свой честен труд, чакат свои приходи от чужбина сред безхаберието и слабата ръка на държавата.

Вграден веднъж от естеството на гена в своята дарба, поетът постоянно впряга нови сили. Далече от съблазните на времето, работният ден на поета отдавна е труден и напрегнат. Още с първите песни скача в ,,бездънния екран” на живота.

И оттогава започват да ,,прелитат завистливите” стрели. Разбираемо е. Българинът не може да умре спокоен без да е завидял на някого. По тази първопричина повече се засрещаме не за добро, а само за лошо. И поетът не е съгласен с тази житейска атмосфера.

Той е вдаден в дълбоката оран на творческия чернозем и не може да пусне от ръцете си плуга, с който засява доброто за хората. Неговите строфи още тогава са язвителни пред вида на ,,плачещи врати”. Авторът откликва на най-тревожния въпрос тогава: какво става с българското село?! Сдружените насила земеделци потърсиха индустрията в градовете и селата опустяха. И по самотните къщи от мъка само ,,вятърът се беси нощем по завесите”. Как да остане равнодушен при такава картина.

Това не са познатите ни елегии. Нито първичната носталгия. Тук те се смесват с едва доловим гняв и сарказъм, но така писмовно изказани, единствено по негов си начин. Поради своята кротост не може иначе, освен завоалирано, сякаш епистоларно, да изказва своите стихове, адресирани до държавата - преди без Бог, а днес - с новите господни разбойници. Постоянно размисля: - отдали се само на колата и на ,,двата ключа от дома и вилата” - дано да не се разминем с времето и дали чрез своя работен ден ,,в бъдещето своя дял” ще вложим.

Тази социална ангажираност не го напуска. Той постоянно се чувства задължен да впряга сили и умение за преобразуване на недружелюбния свят и коварното обкръжение, което всяко сторено добро счита за зло. И като никой не чува, спори с болката си, прегърнат с бъдещето, с надежда единствено в него.

Иначе ни следва бавна смърт ,,от глад или преяждане”. В нашата упоритост непременно да победим несгодите на времето не ни остава време за любов, дори на поета времето за любовна лирика е оскъдно.

И всичко, което иска да каже на любимата го отправя в писмата до обожествената Ева - и само тогава ,,светът - това сме аз и ти!”. Защото и любовната лирика върви с обикновения ход на времето, но тъкмо затова пък е силна, ненатрапчива с простотата на своето величие, с нейната проста житейска философия: ,,Щом си влюбен, / значи си жив”.

У Димитър Христов не липсват и хайдушките копнения на Яворов, напевите за Пирин и Яне. В него отекват гласовете на прадедите с непокорна кръв. В тези копнения поетът е по различен, тонът на стиховете е по-оптимистичен за свободата и бъдното.

И не иска повече от това, свободно да твори и с поезията си да внася повече упование за сигурна промяна към по-добро, но и да търси възмездие, защото ,,тъжни са дните, / в които не си сторил добро”. И ще бъде щастлив, ако поезията не го напуска. И без това ,,посоките” са неговото разпятие, а ,,бездната” на сътворяването е неговата жена. Знае единственото нещо: ,,че с чук, перо и книга” отива в своя храм. (,,Каменоломна”).

Възниква неочакван паралел: подобно на Димчо Дебелянов всеки ден умира и се ражда, за да устои на противоречивата действителност, която не оставя на автора нито ден покой. А на какво се надява поетът? На слънчеви дни над България с надеждата за достоен живот и да ,,бъдем на дух и на вяра богати”.

Та своята вяра сверява с часовника на Ботев. Като него презира подлостта и нечистите сделки, продажността и предателството. И сред сегашните мрачни навеи все по-често търси лъч светлина за бъдното. Понеже ,,цялото обречено човечество / не знае как да спре да бедства”.

Ето, с такъв свят той и до днес не може да е в хармония. Освен със себе си. Затова с ,,SOS” алармира още в първия цикъл на новата книга ,,Хармония” сред моногласието и многогласието на своето поколение творци. И пак доказателство за голямата тревога, за голямата отговорност на твореца и човека, та сериозно настоява: ,,Спрете геноцида! Сменете системата!”.

Надава зов ,, да въстанем под общото знаме”. Няма друг изход освен пътя ,,на истината и на борбата”. Гневни акорди. И не могат да бъдат други в този разпасан свят. Критика на илюзорната демокрация, която е демокрация за престъпниците, и окаяние за народа. Спасение от ада в града вижда в нов робинзонов рай, далеч от ,,алчност, завист и тегла”.

Протест за млъкналите камбани в села, където вече няма хора и за отвъдното. И самото мълчание на камбаните е най-зловещият протест против ликвидацията на българското село, където и жаждата за Моторните песни на Вапцаров слепва устните. Песни едва ли не Чинтуловски, за ново възраждане на нацията ни.

И само песни под знамето ,,Протест!” са в единство и в хармония с гласа на поета. Той идва с възвисяваща любов за ,,непогалена близка сърдечност”, за вечно бунтуващата се кръв, която търси всред ,,тъмнината - светлина”.

Защото недостигнатото ни зове за прераждане на твореца в песни, в книги, в безсъние, в бдение над Доброто. Където само езикът на поезията превежда на всички езици за всички хора по света. И пак поезията е най-силното оръжие, което не убива, а благославя и въздига духа, погасяващ всички конфликти.

Поетът Димитър Христов е в хармония със своето поколение творци и в непрестанна дисхармония с времето. Не може да гледа и да търпи позорната превратност у хората.

Вярно, времето слага печат на всички, но все черен да бъде печатът, не бива. Трябва да се промени почерненото с вяра. С болка жадува промяната на този гузен свят, свят на жестокост, кръвопроливане, на множащо се зло, на което следва да дойде краят. Нали ,,перото е по-силно от меча”. И поетът топи своето перо в миналото, за да лекува настоящето.

Подобни наброски срещаме и в репортажната поема от фестивала на поезията ,,Поети в Сараево”. Фестивал, на който поетите ,,от всички воюващи страни” вече осъзнават, че народите могат да подпишат договор за траен мир само с езика на поезията. Защото никой не знае как се разоръжават стихове. Той знае само, че поезията лекува всички рани на войната.

Димитър Христов е дарен и с вродена скромност, та гласът му е тих, не е красиво да се надвиква с бъбривците, не може да спре техния уродлив глас.

В тази борба единственото негово оръжие са стиховете, превеждани на английски, арменски, гръцки и турски езици и издадените книги с поезия и драматургия на руски,украински, френски, полски, сръбски, македонски и албански езици. И сам превежда и изпълнява свои песни с неговата яснострунна дружка - китарата.