Виолета Бончева

КОИ СМЕ

Коя съм аз и ти кой си,
питат сенките на града -
не ни познават,
не са ни виждали отдавна заедно,
ръка за ръка,
рамо до рамо,
не са ни виждали от много години
да броим листата,
съборени от вятъра,
нито да подпираме стените
на някой ъгъл,
скрити.
Ние вървим под акации,
сякаш безцелно, забързани,
без да броим часовете,
без да мислим, че идва разсъмване,
че уморената жълта луна ще се скрие
в лазурните пазви на деня
и тогава
ще изплува съвсем обикновена

и бяла…

Сега гълтаме сока на нощния въздух,
раменете ни се докосват понякога
и колко му трябва на човек да бъде щастлив,
мислим си,
една нощ, с разпилени светила в необята,
един тържествен град,
чието име с любов сричам,
и някой, който крачи до теб,
и няма нужда да казва,
че те обича.

НЕ ТРЯБВАШЕ

Не трябваше да идвам в януари -
сред тази пустош, сгърчена от вятъра,
един унил пейзаж недорисуван,
от лаещ пясък, безначален пясък,
това е сиво гробище за спомени,
покрито с тишина и само вятър
от тука преминава, и отвява
пътеките към минали надежди.

Изгубен пръстен, мрежа за косата
и някаква каишка от часовник -
три камъка, от огън почернели,
внезапен мирис, лъскав като риба…
И аз съм може би, и ти си също
до скалните отломки най-накрая,
и някак си годежно преминават
над нас и над света звездите летни.

И той, като слепец се хваща здраво
за двете ни ръце и ни повлича
към корабите, тръгнали нататък,
далеч от този бряг, скалите жълти…
Не помня дали се качихме на кораб
или в неговата сянка
живеем още с теб и всичко
изглежда в януари
тъй
различно…

ПОСЛЕДНАТА ЛУНА

Последната луна увисна
на водорасловата паяжина.
Потъна някъде морето,
коралите позеленяха.
И пясъчният хълм се свлече
след ехото на мъртва пяна
и люшна въздухът опарен
крилете си непощадени.
Небето мъдро се разтвори
и скри продъненото ехо,
и тътенът потъна страшен
с проклятието на звездите.
И после тихо се събраха
златисто сини дъждовете
и пак зачакаха земята
да озари нощта в зелено.
И аз - оттенъкът на мисъл,
пространство необозначено,
перо прозрачно и безплътно,
трева, разлистена под камък,
възкръсвам, с времето венчана,
между земята и небето
и чакам своя път обратен
към дъното на океана.

СЛЕПИЯТ ВИЖДА

Слепият вижда слънцето с кожата си,
зората разпукната, с мирис на сол и море,
и залеза, който се свлича в едно
с шума на листата
по раменете му.
Той вижда птиците, разперили тънки криле
пред полет,
в края на месец септември,
под жиците,
звездите през август, когато са най-едри,
той вижда как се мени цвета на очите
на неговата любима,
по формата на сълзите, които капят на дланта му
от радост,
когато са заедно,
когато мълчат, сякаш събират сили
пред дълъг път…
Слепият не е сляп,
сляп е светът, който не вижда,
че той, когато излиза навън,
носи в ръцете си хляб
за гълъбите,
една едра монета
за музиканта на ъгъла
и шепа просо за всички врабчета.
Гирлянд от птичи песни
е неговата награда и сладкото гукане,
което изпълва площада-
разперени бели крила,
трептящи кръжила
и две коронясани светила на небето,
една жена с топъл дъх и нежна ръка…

Всичко туй слепият
вижда със сърцето си.