Тази милост особено силно тупти в сърцето на родопчанина, за който само слънцето стои по-високо от родината

интервю на Лияна Фероли

В навечерието на Деня на виното и любовта в кърджалийското читалище беше представен сборникът с разкази на Светозар Казанджиев “Милост”. Беше една много вълнуваща и подходяща промоция, повдигаща и търсеща отговорите на най-важните и актуални въпроси в нашето съвремие. Организатори на събитието бяха РБ “Н. Й. Вапцаров”, НЧ “Обединение 1913″ и в. “Нов живот”. В своите великолепни разкази Светозар Казанджиев наднича в най-светлите и в най-тъмните кътчета на човешката душа, но без да осъжда, а като проявява разбиране, милост към нейните все още неотработени несъвършенства. Това каза в есето си “Милостта като мечта, смърт, но и като любов” Лияна Фероли, която с него сподели голямото си възхищение към 43-те разказа на талантливия и мъдър родопски разказвач. С неговите нови, понякога съвсем неочаквани гледни точки към големия ребус-живот, отбеляза тя, той доказва не само любовта си към своите персонажи, но и силата на своя литературен талант, който е даден да служи на доброто, да го защитава, да проявява милост към грешките, недостатъците, породени от недостатъчна зрялост. За да допринесе за осъзнаването, че милостта и прошката са висша духовна мяра, която може да надвие най-злите помисли и дела. Едни от най-важните милости, каза на срещата Казанджиев, са тези към Отечеството ти и към самия теб, защото тогава по-лесно прощаваш и на другите. Милостта и прошката са  висша мяра за любовта, която води и към мъдростта, към истината и свободата. Светозар Казанджиев е автор на 17 книги, а две от тях му  донесоха две национални литературни награди: „Земя, погалена от Бог” - годишната награда на СБП  (2004 г.), а „Последната изповед на Апостола” - литературната награда на името на народния писател Николай Хайтов (2010 г.).

- Светозаре, в книгата си говориш с такава голяма любов за Родопа планина, за земята, погалена от Бога, но тя все повече опустява, има села с по 1-2 човека…

-  Това не означава, че родопчани не я обичат, а че управляващите не я обичат, но без Родопа, макар и загърбвана от властниците, няма бъдеще и за България. Има ли я Родопа, ще я има и България, както казваше мъдрецът Николай Хайтов.

Тази велика земя е била и за гърци, и за траки, Олимп, т.е. опората и крепостта, която пази българщината. Затова казвам, че в нея най-силно тупка сърцето на България. И пак ще тупка, защото това е земята на Орфей.

- Явно, много безсъници си преживял, за да намериш и обрисуваш така проникновено своите пречудни персонажи. Повече рожба на твоята фантазия ли са, или по-скоро са родени от много по-фантазния от нея живот?

- Трудът в изкуството, и в частност в литературата, е самотен труд. Той ме изпълва с щастие, дава ми много и ми взима много. Всички истории в сборника „Милост” са почерпани от живота, след това са минали през „центрофугата” на душата ми, за да добият облика, който вижда и възприема читателят.

Пък и не е нужно да притежаваш особена фантазия, за да покажеш невероятният свят на родопчани. На хората, за които само слънцето стои по-високо от отечеството. В моя край най-силно тупка сърцето на България. Това определя патриотичната нишка, пронизваща всяка история. Освен добротата и великодушието, тези уж „малки” хора, носят в себе си големите проблеми на съвремието.

Вижте Петър Розин от разказа „Белият лебед”, дядката от „Любимец на влъхвите”, Иван от „Македончето”, Михаил Киряков от „Милост”… От тези мои земляци съм научил, че всичко написано със задъхване се чете на един дъх.

- Светът е пълен с Малчовци, като твоя персонаж от разказа „Страх”, нямащи дори правото на желаната смърт, докато други се радват на най-разглезените си привилегии. Що за пародия на живот е това?

- Животът е по-голям от всички нас. В него има всичко. Малчо Скилидов е олицетворение на дребния тарикат, на „мазника” мошеник, на огромното количество дребни душици, от които е съставен днешния ни народ.

Ние умираме от кеф да „прецакаме” другия до себе си, да му „натрием носа”, както се казва, нищо че той може да е трижди по-интелигентен от нас, по-умен, по-успял. Затова наоколо има толкова намръщени, недоволни от съдбата си хора. А ако някои се усмихват, то в усмивката им има преди всичко зъби.

- И изолацията, асоциалността на хората, днес е толкова масова, че някои “умници” решиха да я “съживят” чрез измислени и провокирани полове и социални роли… Това не е ли много повече тъжно, отколкото страшно?

- Чак страшно, едва ли. Ние сме майстори да предизвикваме „буря” в чаша вода. По-скоро е тъжно, защото се изживяваме като глупави „канарчета”, които в стремежа си да бъдат „орли”, са забравили да пеят. Това за половете е от лукаваго. След две-три-пет години ще се присмиваме над националния си наивитет. Но млъкни, сърце!

- Много проникновено в разказа си “Страх” отбелязваш, че останалата без Бога разблудна душа довежда и до блудната физика… Къде съзираш спасението?

- В здравите български традиции. В корена ни, който е вбит дълбоко в родния чернозем. Ние имаме една вяра и един език, които са ни превели през най-страшните вълноломи на историята и пак ще ни преведат.

Стига да осъзнаваме, че те не са даденост, която може да „ползваме”, когато ни скимне, а трябва да ги поливаме с любов. Да ги пазим, най-първо от себе си, а подир това и от другите. А днес мнозина наши сънародници се срамуват да се нарекат българи. Разбирам ги, нека ненавиждат държавата, но родината, родината е съвсем друго…

- Разпарчетосваният днес от либералност човек, търсещ себе си в стотиците си провокирани фрагментарности и свободи, дали един ден ще има своя шанс да се върне в най-важната си идентичност, в Подобието му със своя Творец?

- Няма друг начин. Човекът е венец на природата и дори не искам да мисля, че може да бъде нещо друго, още по-малко античовек. По време на своя растеж той иска да изпита повече неща, да провокира себе си. Любопитство. Нека, то е в интерес на развитието.

- Книгата ти е много силен вик-вопъл, изтръгнат с голяма сила от душата ти. Вик за какво най-много?

- Тя е вик за човечност, за доброта, за сърдечност. Аз моля милост за нашите родители, изоставени от своите деца, за децата ни, прогонени в далечни земи, милост за природата, милост за земята, която ни храни и която сме захвърлили (в това отношение, ние сме народ за „народен” съд!), милост за отечеството…

- И все пак, както се случва в разказа “Парче ябълка”, сигурно е възможно с узряването в сърдечния пламък на този плод на болката на познанието, той да се превърне и в символ на надеждата, на утехата?

- Болката не може да бъде надежда. Или ако това се случва, то е при изключителни обстоятелства. Едно е да страдаш, съвсем друго е да се мъчиш. Ние обикновено се мъчим. Страданието е по-висша категория, присъща на духовно извисените хора.

И все пак, болката е катарзис, пречистване, осъзнат стремеж за съвършенство. Ако така я разбираме, то тя би могла да бъде утеха. Натам ни препращат разказите ми: „Не преставам да мисля за теб”, „Булка за един ден и… завинаги”, „Изповед”, „Злодей”…