Лияна Фероли

Отдавна вече знаем, че светът все още лети към безкрая и вечността, благодарение на чудатостта и “лудостта”, без които щеше безвъзвратно вече да вегетира в блатото на навика и рутината.

Една такава чудата чудност е и книгата “Милост” на Светозар Казанджиев.17-та му по ред. Тази, в която си е позволил да съчетае в едно, както го прави и самият живот, и светлото, и тъмното, балното и злодейното, поетично гальовното, и циничното, красивото и грозното, жалейното и драчкото… Цялата хипертрофия на живота, целият делириум на разпънатия между доброто и греха човек.

Редакторката на книгата Здравка Ефтимова е напълно права, че историите от сборника “Милост” правят по-широк света, но не като събитийност, а като среща на два свята, хем коренно различни като мирогледност и психология, хем толкова близки като всеобща неволя и безизходност, като цялост от най-светлите и най-тъмни черти у човека, независимо дали живее в родопското село Медино или в сателитното на Хюстън градче Пеаланд.

Историите в книгата се случват и в далечната Америка, в Англия, в Италия. Но какво ли ни казва с това им обединяване авторът, къде ли е разковничето на нерадостната ни всечовешка орисия? Вероятно, той вече е доловил неуловимото, което е подвластно само на големия провиденчески талант.

А ние можем само да гадаем, като следваме всяка една следваща история, толкова удивително разказана ни от Светозар Казанджиев, и прибавяща нов, често пъти съвсем неочакван поглед към големия ребус-живот.

Дори не се питаш дали са истински историите му, по-важното е, че те са толкова плътни, благодарение на голямото словесно и композиционно майсторство на нашия самобитен родопски разказвач, на неговите оригинални метафори, на богатия му родопски говор, в който дори намират място доста застрашени от изчезване думи.

По-важното е, че всяка негова история за разказване озарява, прибавя в мрачния “казан” на живота нова светлинка, сякаш името на писателя е предопределило тази възможност. Навярно, в това е и смисълът на словото - творейки реалността на светлината, приближавайки се до славата на Бога, да сътвори и на земята съвършенството - подстъпът към безсмъртието. Това ни е завещано и от нашия Създател: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец!”.

Но този път към тази заветна цел е толкова дълъг, стръмен и труден, че дори и надеждата по него е като остър залък, но поне имаме рядката възможност да се докоснем до мъничките, пленителни светлинки, идващи от най-унижените, оскърбените, стъпканите несретници, хората малчовци с големи сърца, с изметени като харман души, винаги готови за вършитба, по думите на писателя. Тяхното присъствие, напомнящо ни, че си истински жив, само когато правиш добро, ни е така нужно днес.

Техният безподобен пример за хуманизъм и сила на духа ни вдъхновяват, зареждат ни с вяра в доброто, което е така дефицитно днес. Точно тези мъченици, отхвърлени от живота, живеещи сякаш във виртуална реалност, “спънати в собствените си кожи, с 24-каратова скръб в очите”, смалени и смирени, но оживотени по свой начин, с юмручени души, като хлебаря Мехмедали, са доказателството, че “в дълбоката гора растат най-яките дървета и най ярките цветове”.

Сборникът “Милост” е вик за защита на изоставените деца /”Строшеното огледало”/, за изоставените родители /”Ламбю и Ламбювица”/, за защита на най-чистата и несбъднатата любов /”Беличко, черният циганин”/, вик за милост към падналите на социалното дъно, вик за милост към унизените и оскърбените /”Посестрими”, “Просяк”, “Да погребеш сърцето си”/, вик за милост изобщо към човека.

Милост за оцеляването на малкото останало добро в този брутално освирепял свят. И на върха на тази милост самотно свети правото да умреш достойно, да получиш последната милост, така безцеремонно отнета ти от фанатично безмилостните и разделящи хората религиозни догми, както се случва в „Да погребеш сърцето си”.

Покъртителна е и идеята за смъртта в разказа „Страх”, в който Малчо Скилидов чака края си като спасение и моли Бога само да умре като тревичка или някакво цвете, но не може да осъществи дори тази си мечта. Тази последна милост блести с особена сила и в историята на хлебаря Мехмедали от махала Диманово, който след смъртта на коня си Мустафа вече не намира за кого да живее и за кого да умре.

Но пък и от този разказ, както и от всички останали в “Милост”, остава дъхът на прясно изпечения и замесен с пълна отдаденост и безусловна любов хляб на хлебаря Мехмедали. А разказът „Милост”, дал заглавието на сборника, е кулминиралият вик за човечност, звучащ в страшната, величествена и нежна родопска мелодия, която превръща вината в невинност, “наказва обречените на прошка”, побеждава смъртта, след като трансформира законовата тежка присъда за дезертьорство в духовната “присъда” - прошка.

Питах Светозар кой е един от най-любимите му разкази, а той недвусмислено отговори: „Не преставам да мисля за теб”. Това е една много тъжна балада за една обикновена американка, дръзнала да укроти с необикновената си любов бурята по време на урагана
Катрина, превърнала Нови Орлеанс, града на Луис Армстронг-Сачмо, в разбит кораб, потънал под 7-метровите вълни.

Казва се Джена и потъва в океана, спасявайки не своите 4 осиновени различни по цвят деца, а оказалите се до нея в този момент деца, възрастни, домашни любимци.

Песента “Не преставам да мисля за теб” е възхвалата за нейния подвиг. Изпълнява я нейното семейство, улични музиканти в метрото на Ню Йорк. Песента, станала жив символ на саможертвата в името на другите.

Песента, възкресяваща Майката с главна буква “М” и превръщаща грохота на метрото в нежен повик на сърцето, отекващ до края на света. Песента, възкресяваща Любовта като висша мяра за Истината.