ПРИЗОРИ
Из „На този свят” (2017)
ПРОГЛАС
Не, няма да погине моят род,
дордето извори и птици пеят,
дордето детски люлки се люлеят
и слънцето златее като плод.
Сред лятна жега или зимен мраз,
под есенни и пролетни простори
душата ми с неверници се бори
и прогласява с поетичен глас:
На този свят остава моят род
и неговият път ще продължава
с великата борба за чест и слава,
и с огнената жажда за живот!
ПРИЗОРИ
Дойдох на този свят
да видя слънцето…
Анаксагор - древногръцки философ
И аз дойдох на този свят
да видя слънцето, което
ще ме целуне като цвят,
разцъфнал призори в полето.
И тръгнах радостен и горд,
и осенен от светли сили.
Над мен в дълбокия простор
летяха птици лекокрили.
Звъняха изворни води,
шумяха клони разцъфтели -
то сякаш нямаше вражди,
омрази, скърби и раздели.
И сякаш от самия Бог
дочувах думи съкровени,
дордето свърши моят срок,
да пея песни вдъхновени.
И вярвам аз: на този свят
ще гледам слънцето, което
ще ме целуне като цвят,
увяхнал привечер в полето.
ЗДРАВЕЙ, СЛЪНЦЕ!
Здравей, слънце!
Аз буден те чакам
да изгрееш на тъмния свод,
да прогониш мъглите и мрака,
натежали над моя живот.
Ето: твоят
пленителен образ
заблестява над божия свят.
И дори от хралупа и пропаст
лъха полъх на свеж аромат.
Всичко свети,
шуми, тържествува,
като в моите млади мечти,
и за нищо сега не тъгувам,
и душата ми тихом шепти:
Здравей, слънце!
От тебе огреян
аз отново поемам на път,
за да мога докрай да живея
с твоя изгрев и тук, и отвъд!
РОЖДЕН ДЕН
А днес, навръх рождения си ден,
с благословени думи изповядвам:
Не искам нищо повече, освен
да дишам, да живея, да се радвам
на този вековечен божий свят,
на извори, съзвездия и звуци,
на всеки корен и на всеки цвят,
и на усмивките на мойте внуци.
А по-нататък?… Нека Бог реши
какво по моя земен път да става,
когато всичко свято се руши
в пределите на моята държава,
когато тътнат бездни от лъжи
и лъха дъх на гибелни пустини,
и сам не зная как ще продължи
животът ми през бъдните години.
Но днес, навръх рождения си ден,
във време непосилно и сурово,
аз вярвам в моя жребий, посветен
на българското поетично Слово
и няма да потъна в прах и кал,
дори внезапен гръм да ме удари,
защото имам светъл идеал
и неизменна обич към България!
ГОЛЕМИЯТ СМИСЪЛ
Аз много неща досега съм написал,
но още в неспирен лирически ход
будувам и търся големия смисъл
на моя размирен човешки живот.
Навярно ще кажете: Всичко минава!
И Славчо Красински това възвести.
Да, всичко минава, но няма забрава
за моите родови древни черти.
И аз продължавам под сили небесни
сред ледени преспи и дъх на цветя
с любов да раздавам на хората песни
и вихром с високи мечти да летя.
Прегърнал вълшебна Орфеева лира,
живея под вечния български свод,
живея и вярвам, че тук се намира
големият смисъл на моя живот!
ГРАДЕЖЪТ
Градежът е съдба -
надпис на Монумента
пред Университета по архитектура,
строителство и геодезия в София
Не злото, не позора,
не подлата борба! -
Помнете, мили хора:
Градежът е съдба!
С фантазия и чувство,
под мрак и светлина,
Градежът е изкуство
и свята твърдина.
Дори да се привежда
над бездна или ров,
Градежът е надежда
и вяра, и любов.
Не приливи на врява,
не шепот на звезди,
Градежът ни спасява
от бедност и беди.
В бита и в битието,
в погром или възход,
Градежът е лицето
на българския род.
В разруха и забрава,
в покруси и злини,
Градежът предвещава
щастливи бъднини.
Над плесен и отрова,
над преспи и роса,
Градежът е основа
на всички чудеса.
От времена незнайни
в безкрайния Всемир,
Градежът носи трайни
послания за мир.
Където извор блика,
или шуми бразда,
Градежът е велика
прослава на труда.
Каквото и да става
на този свят широк,
Градежът продължава
да бъде земен Бог.
В тревога и отмора,
в печал и веселба,
помнете, мили хора:
Градежът е съдба!
КРАТКА ПОВЕЛЯ
Но ти обичай! В слава и забрава
обичай този свят, Поете мой!…
И нищо, че един те обругава,
а друг ти пее злобен упокой;
и нищо, че животът е враждебен
и Бог мълчи от своя божи трон;
ти не прави пред дявола молебен
и пред глупака не издавай стон;
и не изтръгвай жилавия корен
на своята изконна доброта…
Защото пред света си отговорен,
тъй както пред съда на съвестта!
ТРИПТИХ ЗА ЖЕНА МИ
1. СПИРКА „ВИШНЕВА”
Под мартенския топъл полумрак
на спирка „Вишнева” те чакам пак,
но ти не идваш, теб те няма, мила,
и мракът неусетно ме застила,
и с тягостни въпроси ме гнети,
но предусещам, че ще дойдеш ти,
ще дойдеш трепетна, добра и бяла,
ще бъдеш като вишна разцъфтяла
и в мартенския топъл полумрак
по някакъв неведом божи знак
ще тръгнем из гората белокора
под нежната усмивка на простора
и както в младите ни времена
ще бъдеш най-красивата жена.
2. СПАСЕНИЕ
И все премеждия, и все покруси,
все жалби по несбъднати мечти.
И как да бъдем нежни помежду си,
когато тежка орис ни гнети?
Нима не бяхме верни на съдбата,
нима живяхме в крепост от лъжи?
Тежи ни тази яростна разплата
на времето, до ужас ни тежи…
Какво да сторим с тебе, моя мила,
когато всичко става прах и дим?
Навярно трябва да намерим сила
живота си от гибел да спасим.
Да си припомним светлите предели
под слънчевия свод на младостта.
И да живеем, както сме живели,
венчани от любов и красота…
3. ЕСЕННА РИСУНКА
По столичните тротоари
в самия край на есента
блестят огромните пендари
на златни есенни листа.
И ти по тях с походка плавна
вървиш под синя светлина -
като царица православна
от стародавни времена.
Усмихната, добра, красива,
върху пендари от листа
вървиш и твоят път се слива
с пределите на вечността.
В ПОЛУНОЩ
Ти пак се будиш в полунощ
и тежка мисъл те гнети:
Дали бе твоят жребий лош,
или бе лош самият ти?
Но кой ще отговори? Кой?
Мълчи безпаметният свят.
И само в глухия покой
шуми неспирен снегопад.
Къде съм, кой съм и какъв? -
В нощта се питаш като луд
и огънят на твойта кръв
изстива от внезапен студ.
Но тук, под лявата ти гръд
изгрява слънчева мечта:
Дано не те смрази студът,
дано дочакаш утринта!…
ПРИЛЕПИ
Прелитат прилепи в нощта,
прелитат като знаци черни
над лоши и добри неща,
над хора верни и неверни,
над непостигнати мечти,
над неповдигнати завеси,
над неразтворени врати
и над забравени адреси.
Прелитат прилепи и в мен
избухва радостна надежда,
че може в утрешния ден
далечен път да ме отвежда
към неизвестна красота,
с която ме зове Безкраят
и тези прилепи в нощта
честити дни да ми вещаят.
УТРИННА ПРОСЪНИЦА
След малко ще съмне и новият ден
ще грейне над мен от лъчи озарен.
И пак ще ме пита с присвита уста:
Какво си написал, поете, в нощта?
Какво съм написал? О, Боже, прости,
но всичко бе пепел от стари мечти.
Терзания, треска и пламък, и лед!
Това е съдбата на всеки поет!…
ПРОЛЕТНА УТРИН
Когато изгревът очи разтвори
и птиците запеят в утринта,
над мене греят весели простори
с високите лъчи на младостта.
И аз надмогвам болки и несгоди,
предателства, прокоби и злини.
И някакъв магичен глас ме води
към светли принебесни висини.
И аз вървя, обвеян от надежди,
и в тези безнадеждни времена
под сенките на тежките ми вежди
блести благословена светлина.
И тази светлина кураж ми дава
в душата ми камбана да звъни
за славата на моята държава,
за нейните щастливи бъднини.
И всичко в мене грее и говори,
и се превръща в порив и мечта,
когато изгревът очи разтвори
и птиците запеят в утринта…
КОПНЕЖ
Объркан свят.
И страшни нрави.
И ти вървиш, привел плещи,
през дим от вчерашни представи
и прах от днешни суети.
Не чакай нищо.
Отмечтана
е всяка пролетна мечта.
Дори и в тази утрин ранна
пред теб е мрак и пустота.
Но ти върви!
Не се предавай!
Безумство е сега да спреш.
Животът все така остава
един пленителен копнеж.
И обладан
от горди цели,
и призован от светъл път,
върви към вечните предели,
където властвува Д у х ъ т!
ПРЕДИ ДА ТРЪГНЕ ВЛАКЪТ
Зори. Над гарата се вдига мракът.
Блестят семафори, отеква звън…
И в този миг, преди да тръгне влакът,
изричам думи като в странен сън:
Аз искам да пътувам по земята
и в бели нощи или в черни дни
душата ми над бездни да се мята
и да достига звездни висини.
Забравил и прокоби, и прогнози,
и корист, и задкулисни игри,
аз чакам полъх на уханни рози
и грохот на гранитни канари.
Аз искам до зенита да се рея,
да стана корен, извор или брод,
защото знам: така ще изживея
един достоен и красив живот.
Все още по България ме чакат
с доверие, с любов и доброта.
И в този миг, преди да тръгне влакът,
аз ставам поданик на вечността.
ХУБАВ ДЕН
Ще бъде хубав този ден -
и празничен, и топъл.
Александър Геров
Ще веят светли ветрове,
ще греят бистри небосводи
и към незнайни брегове
божествен повик ще ме води.
Ще надживея страх и срам,
ще превъзмогна всяка тиня
и моят поетичен Х р а м
ще бъде крепост и светиня.
И аз ще бъда възроден,
и ще заглъхне всеки вопъл,
защото този хубав ден
ще бъде празничен и топъл.
ПОПЪТНИ СТРОФИ І
И пак на път, на път отново,
на път към оня свиден кът,
където под перо орлово
реките облаци влекат.
Над припеци, бразди, баири
ще грейнат ясни висини,
и слънчев вятър ще засвири,
и звезден дъжд ще завали.
Душата ти ще се разкрива
за красота, любов и мир
и неусетно ще те слива
с неразгадания Всемир.
ПЕСЕНТА НА РЕЛСИТЕ
Пеят, чувате ли, пеят
релсите на мойте дни
и в душата ми светлеят
неизбродни ширини.
Как е хубаво, че в този
свят на глуха самота
има звънки коловози
и политнали ята;
и безкрайни кръгозори,
и незнайни върхове,
белоцветни развигори
и внезапни снегове!
Как е хубаво, че има
будни славеи в нощта,
слънце в ледената зима,
живи корени в пръстта;
и пенливи водопади,
и невиждани звезди,
непредвидени прегради
и разсеяни вражди!
Струва си да се живее
в радости и в изпитни,
само винаги да пеят
релсите на мойте дни.
ЛЯТНА УТРИН
Звън от извори небесни,
дъх на здравец и жита,
и предчувствия за песни,
за любов, за красота…
Кой по име те повика
в тоя ранен летен час,
че отново в теб заблика
божият изконен глас?
Ти отново си момчето
с ясни и добри очи,
за което сред полето
светла музика звучи.
И понесен от съдбата
през тревоги и беди,
не забравяй: на земята
ти за песен се роди.
И дори под свода черен
луди бури да бучат,
ти оставай верен, верен
на избрания си път!…
КЪМ СЕБЕ СИ І
В този невъзможен суховей,
в който не един поет погина,
пей от радост и от мъка пей,
и съдбата си недей проклина.
Ще изтлеят мътните мъгли,
всяка дива сприя ще затихне
и над бездни, дебри и скали
слънчево небе ще се усмихне.
Хубав ден за теб ще заблести,
ще забравиш всички лоши думи
и с криле от вярност и мечти
ще поемеш по далечни друми.
Ти, един поклонник на Орфей,
син на горда българска Родина,
пей от радост и от мъка пей
и съдбата си недей проклина!
РОДЕН КРАЙ
Пак моят роден край ме призова
със спомена за бащината къща.
И тръгвам аз, и бистра синева
над мене утринен воал разгръща.
И всичко се превръща в красота
и в приказка, и в песен недопята.
И в моя дух избухва гордостта,
че още съм привързан към земята.
О, тази древна българска земя,
върху която дишам и живея,
и всякога, и вредом се стремя
да бъда корен или връх от нея.
И затова се връщам, роден край,
под стряхата на бащината къща,
при моя незабравен земен рай,
където всичко с обич ме обгръща.
