Емил Енчев

ОПУСТЯЛАТА КЪЩА

Когато съм ядосан от някой неблагодарник, се изнасям срещу течението на реката, посядам на някой голям крайречен камък и я наблюдавам. Сега, в ранната пролет, реката е забързана и пълноводна, забързана в средата и много бавна в двата си бряга - там реката се влачи едва-едва…
Някога бай Марко ми бе казал, че в бреговете през пролетта реката е забавена заради къщичките на различните твари, които обитават речното корито. После ми посочи няколко крайбрежни песъчливи локви, където плуваха малки, току-що излюпени рибки и попови лъжички. Някои от поповите лъжички вече бяха опашати жабчета, а водните скакалци плуваха над водата големи, колкото житено зрънце, все едно, че караха водни ски… Тогава бай Марко, който беше построил много къщи из България, ми разказа за една осквернена от турците къща до техния вилает.
Имало мома Гроздана, чиято красота била ослепителна, годила се тя за Стоил, който бил син на един заможен кехая. Строил къща Стоил, а майсторите били пришълци, черни като турски арапи, с дебели сини бърни. Гроздана кършела снага из двора, разгюрдвала пазухата, та й се виждали белите гърди и тънката гушка… Това дразнело турчулята и са я взели на мушка. Щом завършили къщата, разплатили се и чужденците си тръгнали… Но по път петима от младите се връщат и насилват Гроздана пред очите на родителите й и жениха й, удушват Гроздана, а Стоил наръгват в сърцето със сребърното му ножче. Оттогава, та до сега, тази къща стои като паметник в нашето село, там никога комин не е пушил, нито детски смях и плач я е огласял… Ние в село я наричахме пустата къща…
Бай Марко топна в бързея подпухналите си крака и прилежно изми галошите, после се обърна към мен и с весел глас ми се похвали, че щерка му Румяна, вече е лекар в девинската болница. Някаква гордост в душата му се бе загнездила, която той изтръгна с въздишка. Замълчахме сякаш реката ни беше забранила да говорим, за да не събудим от сън мълчаливите риби. В мислите ми заплуваха спомени, когато строяхме нашата къща… Никога не съм вярвал, че за няма и година тримата майстори щяха да я издигнат от основите та до покрива. Това са хиляди тухли и тонове варов разтвор. На всяка плоча и тримата майстори бяха нащрек и наравно с нас наливаха.
Бай Марко беше горд и със сина си, защото беше завършил строителен техникум и по професия беше строителен техник. А иначе бай Марко бе работил като старшина в местната казарма и думата му беше закон. Често казваше, че моралът в човека трябва да бъде закон… А иначе нашата къща не опустя, като онази от притчата на майстора, въпреки че на главата ни се бяха струпали възмездия от небето, защото загубихме малкия си син…

——————————

ПАУЛОВНИЯ

Парама беше бесен, че навръх Седмицата на гората не посадиха няколко бора, ели и смърчове, ами някакво си чуждоземно дърво със странното име “Пауловния”, обявено за дърво на бъдещето. От устата на Парама се лееха жлъчни думи към служителката на общината, директора на горското и черната и грозна несменяема счетоводителка. Той сочеше множеството деца и казваше на престорените служители, че не това пикливо дърво е бъдещето, а тези млади хора, дошли на празника. Как така ще ми садите глупави европейски дървета, а няма да посадите онези, дето са живителната същност на нашите родопски гори:
- Срам нямате, нито съвест, че то, горите, някога в недавното минало пазеха хайдутите, закрилници на народа, а сега тези почти изсечени гори пълнят гушите на хайдуците… - Той се изплю на бъдещето, т.е. - на изроденото дърво, и тръгна от парка към центъра …
На другия ден Парама се върна от Смолян с два пакета. Цяла нощ той подреждаше в парка някакви портрети, като ги окачваше по ели, борове и храсти.
На най-високия бор той окачи светлозелено знаме с надпис „Те убиха гората”… Народът се беше събрал и, шушукайки, обсъждаше това, което бе сторил Парама… Едни казваха, че пак е превъртял, а други го защитаваха и казваха, че е прав… Няколкото работника, изпратени от общината, се опитваха да изчистят направеното от Парама, но той с обкастрения кол от фиданката на дървото на бъдещето ги цапардосваше по ръцете, което пък беше добре дошло за мързеливците, назначени по европейските програми на заетостта в общината… От дърветата се пулеха окачените портрети на несменяемите директори и счетоводители от горското стопанство, а също така и някои депутати, които бяха организатори на дървената мафия, която неимоверно богатееше от изсичането на горите…
Парама беше събрал няколко десетки младежи и девойки и на висок глас им обясняваше, че ако ги няма горите, ще изчезнат водите, казваше им още, че градът ни е известен с минералните изворни води и питейната балдаранска вода, дето и нея я бутилират мутрите, добрали се с пистолети до земните ни недра…
Дойде полицията и арестува Парама, после го осъдиха по бързата процедура за унищожаване на бъдещето на България - онова несвойствено дърво със странното име „Пауловния”… И за обида на онези хайдуци, както ги наричаше той, дето изсичаха горите и богатееха…
На другия ден Парама копаеше дупки в парка и засаждаше млади борове, ели и буки, до него няколко дечица му помагаха, а той им разказваше легенди за родопската гора, за нейните хайдути, които някога са закриляли народа от изедници и поробители…
Душата на Парама се беше отворила от щастие и искаше да литне. Нищо че го бяха осъдили на принудителен труд да засажда в парка дръвчета. До него дечицата сладко похапваха вкусната баница, донесена от съпругата му, старата Руфие… Парама отпи от студената балдаранска вода, обърна се към Равни, чийто върхове бяха посинели от столетни борове, пое дълбоко въздух и с пълно гърло запя:

“Горице, ситна зелена,
я си та тебе верувах,
пък ти си била неверна.
В тебе ма, горо, хванаха…”

От площада на града се разнесе чалга-музика, от местното радио някаква певица лейлекаше и кършеше фалшиво кючеци… Беше празник… Седмицата на гората, онази гора, дето не понася чуждо семе, като онова дърво на бъдeщето… Така казваше старият горски - Парама…

——————————

ПОЛОНЕЗА

Бай Димитър се беше посъвзел след операцията и не се налагаше да го обслужваме с Дечо, квасейки изпръхналите му пожълтели устни с памуче, напоено с лимонена вода. Замреженият му поглед проследяваше падащите листа на високата топола, която при силен вятър тропаше с костеливите си клони по прозореца на болничната ни стая. За капещите жълти листа на тополата той казваше, че са като обезкървени човешки сърчица, заболели от рак.
В стаята на раковата болница бяхме аз, бай Димитър, Дечо и Салито. Дечо беше най-младият от нас, около един и шейсет на ръст, с неопределен цвят на косата, който се променяше от сиво-кестеняв до риж, съобразно светлината. На него и на Бай Димитър дебелите черва им бяха пришити за корема и им предстоеше по още една операция. Аз и Салито вече бяхме минали през оправяча - така наричаха скопията на червата. Салито беше добре, но аз още очаквах резултатите.
Дългите есенни вечери развръзваха езиците ни и от раздумка за хубави жени стигнахме до спомени от казармата… Дечо подхвана пръв своята история за плевенското поделение на кашиците, където с отвращение и упование бе служил, изпратен след школа за младши сержанти. Там се запознал с редник Миронов - новопостъпил новобранец, чийто ляв крак бил по-къс от другия. Поради тази причина военната комисия го била освободила от служба. Но Мирон доброволно се натикал при кашиците, защото никоя мома нямало да го вземе за съпруг във влашкото му село… И така, присламчил се оня ми ти Мирон Миронов при младшия сержант Дечо Дечев и му помогал като нещатен писар. Пишел полагащите се заплати по един и петдесет - два и петдесет и четири и петдесет лева, според длъжността на войниците, пишел нарядните листове и т.н. Бил изряден войник и не се давал на останалите читави редници…
На едно учение из стръмните баири на село Гривица - Плевенско, Дечо и Мирон били един до друг, защото като приятели се зарекли да си помагат и да са в десятката на първите от двете роти. Пълзели те един до друг, били едни от най-първите, но не щеш ли, на Мирон му се схванал болният крак и Дечо се наложило да го мъкне на гърба си стотина метра.
Когато стигали почти до крайната цел, Мирон изкрещял: „Единайсет сме с тебе, младши!” и аргасал един ритник на Дечо в лицето и закуцкал като десети към палатковия щаб на двете роти. От носа на Дечо потекла кръв като от фонтан вода, а последните другари му дали първа помощ.
- Е, на това му се вика благодарност - каза Салито и провря тънката си снага към прозореца, за да изпуши последния фас…
Бай Димитър пък служил в трудова повинност в далечните трудни и гладни времена, когато и храната, и още много други неща не достигали на съвременната социалистическа власт. Било края на есента, там някъде, по Рудоземско, строили коларски пътища за махалите, а в Родопите вадели картофите… Приближили те няколкото жени, за да измолят кило-две от ситните картофи, но не знаели техните порядки. Малчуганът, който пазел, извикал нещо неразбираемо на жените и те през глава побегнали, но не щеш ли, една от тях паднала по урвата надолу и се изпотрошила. Тогавашният военен съд ги осъжда на по три години дисциплинарна рота и ги изпращат в Пловдивско при цивилните затворници - да секат тухли и керемиди и да ги пекат из тамошните пещи.
Когато се върнал от казармата след дослужването от дисципа, вече бил на 27 години и неговата изгора Жечка била вече омъжена и си имала три дечица…
Бай Димитър станал добър тухлар и изчезнал надалеч от тяхното село, но характеристиката навсякъде го е преследвала и затова не успял да се задоми.
- А бе, кой ти взема за мъж бивш затворник…Тя, моята Жечка, навремето от устата ми сдъвкан локум ядеше, а сега с женурята по село клюкарства, че съм бил убиец и затова съм бил в кауша… - Бай Димитър замлъкна и се заслуша в „Полонеза”-та, която идваше от горния етаж.
Вчера малчуганът му обясняваше, че и това е народна музика, защото бай Димитър му се подиграваше, че е пуснал тинтири-минтири… Детето беше изненадано от неговия присмех и му обясни, че това е унгарска музика от класиката на старовременните танци отпреди двеста-триста години, после хвана майка си за ръка и тръгна към коридора. Салито се извря от прозореца, цялата стая се умириса на тютюн. Бай Димитър го погледна бащински, по-скоро укорително, но Салито се обърна, затвори прозореца и заразказва, приседнал до Дечо, как на гара Ясен, Плевенско, били вдигнали посреднощ всички жепейски войски, за да събират в дървени кафези останки от оцелели пътници от сблъсъка на международния бърз влак с две цистерни бензин.
- Трагедия ви казвам. Всички жепейски войски от региона бяха на крак. Нашата рота събираше останките от разчленените и обгорените трупове от катастрофата. Тогава в ръцете си държах детска главица, която конвулсивно мърдаше обгорелите си устни, все едно искаше да суче…
Салито се потресе от спомена и излезна от стаята…
До вечерта бай Димитър се спомина. На другия ден Дечо издъхна по време на операцията, а Салито се беше обесил на тополата в ниската й част с колана от избелелия халат, а от джиесема му се носеше онази среднощна полонеза, която слушахме от горния етаж на раковата болница и се радвахме, че малчуганът е жив…

——————————

ПЯСЪК В ОЧИТЕ

Подариш ли ми тъга -
и в нея ще се влюбя.
И до край ще изгоря -
с пясък в очите - буден!
(Текст от гръцка песен)

Когато почина Мирчо - синът на съседа Георгис Фотис Тумбалис, още на другия ден той запя една тъжна гръцка песен, а ние слушахме изумени и си мислехме, че е превъртял от мъка…
Но само аз знаех, че тази песен чичо Георгис я бе научил от един стар партизанин в отряда, дето се е крил по гористите местности на гр. Серес… Чичо Георгис беше от Серес - Гърция, убеден комунист-революционер. Ръцете му бяха извъртени на 180 градуса на пресата на мъченията. Краката му бяха изпотрошени толкова много, че на места бяха прихванати със стоманено-платинени пирони, за да може да се движи… Щом пийнеше няколко чаши българско узо, т.е. мастика, разредена със студена вода, млъкваше, само през лицето му преминаваха тъжни усмивки, а очите му ту искряха, ту се залива-ха с безцветна мъгла. Тогава лицеизразът му ставаше вампирски, а съпругата му Минка прецеждаше през зъби:
- Пак мисли за оная от Гърция…
И плисваше в лицето му кана със студена вода, но хората, дошли им на гости, разбираха нейното поведение по друг начин, ставаха и се разотиваха. А чичо Георгис се отаврясваше като след фашистки разпит.
Той остана самотен, защото погреба единствения си син, а леля Минка вдигна опашката, както казваше баба, и тръгна да хойка из мерите и буренясалите ниви да търси късмета си при Велин-каруцаря…
От деня, когато си отиде Мирчо, чичо Георгис посядаше на двора под ябълката и тихичко пееше.
Мама се ядосваше и все казваше:
- Барем плочата да беше обърнал… Аман от това завиване, дето ни проглуши ушите…
Не отговарях на мама, защото чичо Георгис ми беше превел на български тази песен. В нея се разказваше за една нещастна и несподелена любов, завършила със смърт на любимата и тъга от плач и безсъние на любимия, чийто очи били подпухнали и зачервени - все едно, че е имал пясък в очите…
На другия ден на нашата врата се почука, мама отвори и закърши ръце от притеснение, защото на прага стояха две красиви жени с дантелени бонета и питаха нещо на гръцки. Баба бързо разтреби гостната и ги покани, но чак когато си дойде батко Боне, на френски се разбраха, че търсят чичо Георгис. От батко разбрахме, че това са дъщерите на съседа, който никога не бе говорил за тях, чак сега се досетих защо леля Минка го плисваше с вода, когато той се напиваше от носталгия по гръцко. Разбрах - било е от ревност…
Събраха се всички от махалата и спретнаха гощавка за скъпите гости на чичо Георгис. Той пиеше и плачеше, и целуваше децата си, които беше оставил на по няколко годинки.
Не смееше да попита за Тасос, който се бе родил, когато той бе избягал от гръцкия затвор в България…
На улицата се вдигна пушилка и един черен кадилак изсвири празнично, вратата му се отвори и оттам слезна висок, снажен и мургав господин. Двете дъщери на чичо Георгис в хор извикаха „Тасос,Тасос” и се втурнаха към входната порта. Народът също се бе изнесъл натам и поздравяваше сина на чичо Георгис. От батко разбрахме, че той е от няколко дни на работа в Гръцкото посолство в София…
Когато тълпата се върна на отрупаната трапеза, видя как чичо Георгис се бе строполил на застланата рогозка. От очите му се стичаха сълзи, а от устата му
- тънка струйка кръв. Фелдшерът Трифон потърси пулса в ръката на чичо Георгис, после бавно я постави до тялото и тихо каза:
- Масивен инфаркт… Отишъл си е завалията…
На другия ден на погребението на чичо Георгис Фотис Тумбалис синът му Тасос със сълзи на очите и треперещ глас запя онази, същата песен, дето чичо Георгис ми пееше, сподавен от мъката и разлъката, тази песен беше любима и на майка му, първата жена на чичо Георгис, която отдавна го чакаше на небето, за да изпеят двама, както някога, своята любима песен - „Пясък в очите”…

——————————

РАИСА СИ ДОЙДЕ

Почти всеки месец Юмер получаваше писмо от Раиса, чието клеймо беше от град Валенсия. Прочиташе го по няколко пъти и на другия ден хващаше стария автобус от разклона за областния град. На импровизираната автогара изчакваше автобуса от Испания и от шофьора вземаше парите, които му бе изпратила тя. После пазаруваше от големия магазин най-необходимите продукти, връщаше се в запустялата бащина къща и сядаше на прага…
Мислите му заплуваха през миналото, когато селото беше многолюдно и за пръв път от Коми доведе рускиня за снаха на овдовялата си майка. Тогава Раиса беше бременна и луничките на бялото й лице светеха като белег на нейното първо зачатие. Майка му я посрещна като родна дъщеря, защото той й бе едничък син, а баща му отдавна ги гледаше от небето и им се радваше. Останала вдовица, майка му се бъхташе от сутрин до вечер в селския кооператив, за да го изучи, после събираше строителни материали, за да му построи къща в града на закупения от нея парцел. Мечтата й синът й да заработи като инженер в градския машинен завод се размина, защото той замина за Коми в СССР…
След около пет години доведе Раиса за снаха на майка си, въпреки че в селото го одумваха, че се оженил за друговерка. Раиса беше красива и добродушна жена, обичаше до полуда Юмер и затова тръгна с него на другия край на света. Хората бързо я заобичаха, защото тя беше медицинска сестра по професия и заедно с местния фелдшер обслужваше населението от селото… По-късно работи няколко години в детската градина, където гледаше и техния син Андрей… А Юмер беше тракторист, защото тогава селото беше многолюдно, имаше работа за всеки по цехове и кооперативи. Сега селото е обезлюдено.
На входните порти се веят окъсани некролози и избелели от слънцето траурни жалейки.
За двадесет години преходна демокрация селото се бе стопило от хиляда и петстотин жители на по-малко от десет човека. Дето се вика, хората се броят на пръсти. Недоимъкът в семейството на Юмер принуди Раиса да отиде в Испания и да слугува на тамошните богаташи… Синът им Андрей се бе запилял някъде в Америка и никакъв не се вясна повече, нито пък написа писмо…
От три месеца Раиса не се беше обаждала, затова той реши сам да отиде в града и да се срещне с шофьора, който всеки четвъртък пристигаше от Испания. Когато влезе в кафенето на автогарата, срещна погледа на кварталния Пешев и от него научи, че трябва да се отбие в полицията, за да получи известие от Испания… Автобусът пристигна, но от шофьора Юмер не научи нищо за Раиса. Само разбра, че от няколко месеца той не я беше виждал. Отби се в полицейското управление и там от началника разбра, че Раиса е мъртва… Била прегазена на една уличка заедно с нейна сънародничка. Помислили ги за проститутки. Шофьорът избягал от местопрестъплението, поне така твърдели тамошните власти, или пък ги прикривали. Сега Раиса се намирала в някаква хладилна морга и ако искал да я погребе в България, ще трябва да преведе около десет хиляди евро. Юмер онемя, устата му пресъхна, дори свят му се зави, но се задържа на крака, въпреки че му беше причерняло и в един момент нито виждаше, нито чуваше. Той взе наредителното писмо и излезе от полицията. Главата го болеше. Питаше се откъде ще намери толкова много пари, за да погребе Раиса в България до гроба на майка си и на баща си. В писмото пишеше още, че ако до седмица парите не бъдат преведени, трупът ще бъде погребан на общо основание в гробищния парк на Валенсия. Имаше около хиляда евро, изпратени му от Раиса за последните три години, но му трябваха още много. Свърза се с приятели, за да измоли поне половината от нужните средства. После прави запитвания до няколко банки, но всички му отказваха. Само един далечен роднина на баща му извади от джоба си петдесет лева и каза да не ги връща…
Седмичният срок изтече, а Юмер беше събрал петнадесет процента от нужната сума. Върна се от града и влезе направо в спалнята, където спяха някога с Раиса. Извади от скрина вързоп с писма, после взе от мазето мотиката и изкопа голяма дупка под ореха. Погреба писмата. Над купчинката с пръст запали свещ, останала от последния рожден ден на Раиса и със сведена глава се разрида сърцераздирателно. Знаеше, че неговата Раиса повече няма да се върне.
Не успя да намери пари, за да я положи в гроба и да я целуне за последно, па макар и мъртва… Прегърна стеблото на ореха, после насипа с шепи пръст в найлонов плик и се зарече, че ще отиде в Испания. Написа писмо на Лида - братовчедка на Раиса, и го пусна в градската поща. След месец получи малък пакет с ароматизирана снимка на Раиса и малък плик с руска пръст. На другия ден Юмер пътуваше за Испания, след още един ден стигна във Валенсия, където го чакаше Цанка, съквартирантката на Раиса…
На общия гроб на рускините, където почиваше и Раиса, върху спечената червена испанска земя той изсипа два плика с пръст - един от България и един от Русия. После прихвана с кламер пластмасовия надгробен надпис снимката на Раиса, поклони се и тръгна бавно към изхода на гробището… През целия път до България се просълзяваше, но му беше неудобно да се разплаче пред хората, затова когато се прибра в къщи на село, с всичка сила се разрида, захлупен по очи на спалнята, където някога се любеха с Раиса… На сутринта се събуди подпухнал и отчаян, повъртя се из двора, но му хрумна нещо и запраши с колелото към града. Върна се малко обнадежден, защото бе пуснал снимката на Андрей по интернет за издирване. Беше се обърнал с писма към различни организации, които издирваха безследно изчезнали…
Измина година, откакто Раиса се бе споминала и Юмер се чувстваше много самотен, дори топлото лято не го радваше. Градината беше буренясала, лозниците обрасли и като старици изопваха жилестите си пръчки безразборно, защото не бяха обрязани…
Той седна на пейката под ореха и задряма. Насън усети, че го гали малко момиченце по ръцете. Сините му очички се смееха и светеха от щастие, а чипото носле беше обсипано с лунички - същите като на Раиса… Прихлопване на външната порта го събуди и той видя Андрей - възмъжал, да крачи към него по пътеката заедно с висока красива жена и малко русокосо момиченце. Синът му подкани детето да целуне дядо си. Малката Раиса се приближи срамежливо и целуна дядо Юмер, а той я вдигна и сложи в скута си.
Целуна я бащински и тихо през сълзи промълви:
- Моята Раиса си дойде…