Свежа Дачева

Слънчев ден - идеален за чистене. Усмихвам се неволно, защото веднага се сещам как като студентка се превивах от смях когато Снежина имитираше майка си, лека й пръст:

Какъв хубав ден - идеален за пране. Слънчевите дни за нас бяха дни на блажено шляене, галене на улични котки и пописване на някой и друг възторжен и трудноразбираем стих ей така, на коляно. Сега съм на нейната възраст оттогава и я разбирам, че е чакала слънчевия ден, да простре прането в тесния си от цветя търновски двор.

Слънчевият ден е идеален и за чистене, защото тогава няма тъмни ъгълчета и всичкия прах просто ти избожда очите. Е, като свърша, може и да изведа кучето на разходка за наша обща награда. Както винаги, когато извадя прахосмукачката и сега, то е станало невидимо. Следи ме под око от скривалището си като луда за връзване, докато аз и моята тежка, стара прахосмукачка се развихряме.

Обляна в пот, спирам накрая неравната битка с ентропията, но мисълта, че тази, точно тази битка е спечелена ме изпълва с блаженство. Тъкмо се навеждам да потупам с благодарност моята вярна прахосмукачка, да я изключа с обещание за пълноценна почивка до другата битка, когато нейният глас се променя. Както майката долепя длан до челцето на зачервеното си дете, така и аз долепих длан до устата на моята вярна прахосмукачка.

Вместо да засмуче както винаги дланта ми с игривото - здравей как си - аз съм добре - тя ме обля с тежко, топло дихание. Вместо да вдишва прах, тя издишва своята старост, си казах. Тя беше още топла от нашата последна битка и моторното й сърце биеше, но за първи път беше започнала да въздиша и вече не можеше да се спре.

Засуетих се. Смених й книжната кесия с нова, пусках я и я спирах няколко пъти, даже я потупах по кожуха, да не би пък да се задавила. Гледах през всичките й тръби и маркучи слънцето, но нищо не помогна. Когато пак я пуснах, тя въздишаше така тежко, че ребрата й се повдигаха.

Спомних си за свекърва си, която умря в ръцете ми в една римска болница - точно така силно издишваше в последните часове. Дишането й се местеше все по-нагоре от стомаха към гърлото, докато накрая издиша и последният живот, който й беше останал.

Чувам как някой млад човек, за когото слънчевите дни са дни на блажено шляене и галене на улични котки и писане на неразбираеми стихове на коляно да се превива от смях: какво се захласваш, ако нямаш пари, да спестя от закуските за нова прахосмукачка.

Аз вече си купих нова: малка, модерна, без хартиена торба и сребриста като самолет. Новата прахосмукачка обаче е я на месец, я на година и е зелена като тебе. Тази въздишаща прахосмукачка е била с мене цели 30 години. Чак толкова дълго мъж не се е задържал. Част от моята душа е в нея и част от нейната душа е в мене.

Тия дни, пет минути след като влязох в офиса, колежката ми казва: Знаеш ли, че въздъхна пет пъти. Каква става? Давай да направим малко чи гонг. И аз като прахосмукачката: гълташ и преглъщаш думи, събития, прах и накрая не можеш да спреш въздишките.

Аз се оправих с чи гонга, но не и моята прахосмукачка. Седи си сега в ъгъла и мълчи, но щом я пусна, започва да въздиша така, че ребрата й ще изхвръкнат. Какво да я правя. Не ми дава сърце да я изхвърля, преди да разкажа за нея. Всъщност ми се иска да я погреба, както се погребва човек, а с нея - и нашите общи 30 години.

За първи път се видяхме в късната нощ на една късна есен. Северен мрак покриваше последната част от пътуването ни от границата до двуетажната дървена къща. Не знаех какво щяхме да видим навън на другата сутрин. Вътре обаче беше светло, топло и уютно като в дом. Дом, какъвто нямахме вече пет години.

Децата бяха уморени до смърт от дългото пътуване с влак от Рим през швейцарските планини до този дом в югозападна Швеция, за който знаех само, че се намира в Стрьомстад - в града на течението. Интересно - както ни е повлякло, дали ще можем да пуснем корен насред това течение?

Сложих децата да спят в застланите от грижлива ръка легла, сред чаршафи на розови сърца и тръгнах след социалната секретарка Лена Стен да ми покаже къщата. Тази каменна Лена (стен на шведски е камък) говореше с мек глас и непрестанно се усмихваше. Ех, и ако камъните са така мили в тази държава… В кухнята всички прибори си бяха на мястото, хладилникът беше пълен с провизии, имаше даже сладолед за децата.

Не издържах и кое от умора, кое под влияние на мекия глас и кротката усмивка на каменната Лена, се свлякох на покрития с домашни черги под и заплаках. Сякаш стена на язовир се скъса в мен.

Плаках от умора и от облекчение, плаках за децата си, останали в България и за децата, които бяха с мен, плаках за баща си, на когото не можах да затворя очите и за свекърва си, която остана в земята на Италия, плаках за себе си, за всичко и за всички. Плаках от благодарност.

Лена стоеше като статуя и смутено се усмихваше. Когато сълзите ми свършиха, тя ме прегърна и преди да се сбогува ми показа една сива и с черни ребра прахосмукачка, която беше изправена до входната врата и която беше другия свидетел на сцената. Това беше ТАЗИ прахосмукачка.

На сутринта се видях обградена от борове и тишина. Беше толкова тихо, че си помислих, че съм умряла. Всъщност беше тъкмо обратното - започваше животът ми в Швеция, започваха опитите ми да се вкореня в средата на течението. Ежедневната рутина бяха наносите, които хранеха корените ми и ги закотвяха.

Всеки път, когато двете с прахосмукачката чистехме къщата, ние я опитомявахме. После, когато освен праха на дните, започнаха да се натрупват и кавги и тъги, и страхове, яхвах моята смела прахосмукачка.

Тя изгълтваше чернилката и правеше света нов и светъл и достоен за доверие. Тя разчистваше място за кокичетата на надеждата и за розите на радостта.