ПОТОЧЕ
ПОТОЧЕ
Отвисоко в планината
лей се бисерно поточе,
бърза то към долината -
скача, плиска и клокочи.
И си бъбри като живо
със тревиците, цветята,
приказки за самодиви
им нашепва в тишината.
И за старите букаци
от слана неосланени,
гдето крили са юнаци
в сенките си разклонени.
Бързат белите вълнички,
пръскат бисери, елмази,
златомелка воденичка
къпят в пенести талази.
——————————
в. „Поточе”, бр. 8, 1932-1933 г.
ПРОЛЕТЕН ДЪЖД
Сякаш Божи дар отгоре
чака жадната земя -
ситен дъжд ръми, бърбори
със тревици и зрънца.
Тръпнат младите фиданки,
крехки стръкчета стърчат,
пъпчици и голи гранки
с трепет чакат и мълчат.
Мигом в пролетна премяна,
и градини, и поля -
сякаш някой ги задяна
със невидима ръка.
Гледа кротичко небето
като майчини очи,
ситен дъжд ръми в полето
и земята освежи.
——————————
в. „Поточе”, бр. 6, 1933-1934 г.
ГАТАНКА
Роден брат и три сестрици,
не познали бащин дом,
в път далечен скитат, скитат
като птиче без гнездо.
Първа гдето пътем мине -
хубавицата сестра,
с прелести неизброими
кичи хълми и поля.
Ала бързо, пак в раздяла,
като бродница в светът,
мили братец не видяла -
тръгва тя по своя път.
И напразно братът роден
носи щедри дарове:
круши, ябълки и грозде -
сладки, сочни плодове.
Тъжна третата сестрица
рони сълзи от листа,
хладни вихри я отвличат
сам-самичка по света.
Из самотните полета
иде сетнята сестра:
хали късат й сърцето
по сестрици и по брат.
——————————
в. „Поточе”, бр. 8, 1933-1934 г.
СВЕТУЛКИ
Падат, падат огнени искрици
и се губят в росната трева,
сякаш бели ангелски ръчици
пръскат вредом чудни светила.
А в небето златните звездички,
пребледнели шепнат си сами:
- Ах, защо ли нашите сетрички
гаснат там всред тъмни тъмнини?
Кой ли ги измами и прокуди
тъй далеч от синьото небе,
пътя си навеки да изгубят
и дали ще се завърнат те?
А ветрецът, литнал в висините,
с безбройни сребърни крилца,
шепне им: - Напразно вий тъжите
и бледнеят вашите лица.
Те не са сестриците ви златни,
паднали от светли небеса,
малки са светулчици крилати -
на децата будни радостта.
Щом потъне Слънчо зад горите,
литват те из ширните поля,
светят по цветята, по тревите
и по детски хубави чела.
——————————
сп. „Светулка”, кн. 8, 1933-1934 г.
РОДНА РЕЧ
Из градините, в полята,
всред гористи хълм,
посред птичките, цветята,
гдето и да съм,
реч звънлива, сладкодумна
слушам да звъни
като приказчица чудна
в детските ми дни.
Майчините думи тихи -
сладките словца,
как ги слушат ненаситно
малките деца!
Думите, що шепнем всички
всеки ден и час,
те са - веселите птички
с ясния си глас.
От земята до небето
вредом в родни кът,
думи сладки за сърцето
слушам да кънтят.
——————————
в. „Детска книга”, бр. 5, 1940 г.
ДЕТСКО СЪРЦЕ
Извор с бистрички вълни,
сноп от слънчеви лъчи,
то е с ясни глъбини
като майчини очи.
Гали птички и цветя,
радост е за млад и стар,
блика в него любовта,
чиста като Божи дар.
Злоба що е, то не знай,
никому не мисли зло,
лъха благодат без край,
като ангелско крило.
То е песен, сладък зов,
сред сияйнало лице.
Боже, с твоята любов
бди над детското сърце!
——————————
сп. „Светулка”, кн. 3, 1945-1946 г.
