Владимир Крупин

превод: Георги Ангелов

Селезньов не виждаше в мен писателя. Той не прочете нищо от мен. Неговият авторитет за мен беше много висок и аз помолих моя редактор Лариса Алексеева да даде ръкописа ми за рецензиране именно на Юрий Селезньов. Крайно зает, той го държа у себе си повече от година. В издателството това беше изтълкувано като отрицателен знак и книгата ми беше извадена от плановете. Никаква обида у мен обаче нямаше. А и не можех да го попитам харесало ли му е или не, прочел ли го е или не. Значи, не му е харесало. Правилно, трябва да се пише по-добре.

По това време в “Нов свят” излезе повестта ми “Жива вода”. От времето на написването й минаха седем години, а и излезе в напълно кастриран вид. Не изпитах никаква радост от публикацията, но за повестта заговориха, някак внезапно започнаха да я превеждат на различни езици, и тогавашният ми учител Владимир Тендряков каза: “Ти заяви за себе си. Сега трябва да напишеш нещо сериозно”. А аз отдавна замислях и дори бях нахвърлял романа “Спасение на погиналите”. Реших да се заема с него. Но много ме измъчваха дневниците, записките, всички тези откъси, житейските наблюдения, срещите. Това ми е останало от детството. Сега изхвърлям писалката, ако я открия в джоба, но тогава всичко ми се струваше важно.

Възнамерявах да ида във Вятка и реших: ще взема със себе си цялата тази вехтория и там ще я подредя. Всичко, което ще влезе в романа – на една страна, друга част – ще иде за селски скици, останалото – в печката. Пристигнах при родителите ми, майка ми в болницата, есен, дъжд. Седя, пресявам. Звъня на жена ми. “Ти по-рано не звънеше – каза тя, – а работеше всеки ден”. – “За какво да пиша? Есен, кал, тракторите затъват, учениците от трети клас прибират реколтата, колите с гнилите картофи отиват в завода за спирт… За това ли да пиша?” – “Да, напиши за това”.

Започнах. Пощата работеше добре, позвъних след три дни, харесало й.

Обяснявам така дълго, за да стане ясно, че се отнесох лекомислено с “Четиридесетия ден”. Макар че, разбира се, за формата на писмата измислих такава заобиколност, че не аз пиша това, а мой починал приятел и неговите писма ми е дала жена му. Даже пишех не на ръка, а направо на машина. Проправях си пътя към романа.

Сега виждам, че “Четиридесетият ден” силно ме е измъчил. Когато най-после приключих с романа си и той излезе, според мен, никой не го прочете, само “Литературка” даде, както обикновено, две мнения и в тогавашния “Континент” ме забелязаха, наричайки ме най-смелия писател от страхливото поколение на четиридесетгодишните. И горчиво осъзнах, че и читателите, и критиците, и западните радио гласове са се хванали на тези скъсени, орязани текстове. Даже ръкописите на “Четиридесетия ден” и “Жива вода” да не бяха изгорели заедно с дома ми (при мен ръкописите горят), аз, все едно, не бих се върнал към тях. Би се получило наивно доказателство: вие ме считате за добър, но аз съм още по-добър.

Показах повестта в писма на Валентин Распутин. Той я занесъл в “Наш съвременник”. Селезньов, вярващ в препоръките на Распутин, отначало поискал да я публикува в отдела за очерци. Имало даже заглавие: “Писма от провинцията”. Но той все пак решил да подкрепи виждането си с писмен отзив от член на редколегията. Распутин написал такъв отзив (той трябва да е някъде в архива на списанието). Отзивът бе много положителен, но аз го отдадох на доброто му отношение към мен и дори не се зарадвах много, че “Четиридесетия ден” са решили да го дадат в отдела за проза. Започна коригиране. Изхвърлиха похвата, че тези писма не са мои. Рязаха много. После, на обсъждането, се възмутиха от фразата ми, че телевизионната кула в Останкино прилича на спринцовка, която влива в ефира пошлост, разврат и насилие. Такива фрази бяха много.

Тук трябва да кажа за съблазънта, през която минах, когато ми предложиха да се издаде цялата повест на Запад. Но до мен вече (от опита с “Жива вода”) достигна, че ни издават не като писатели, а като изобличители на социалистическата система. И нима не съм бил прав? Ето, демократите завоюваха властта в Русия (слава Богу, не Русия), и на кого са нужни Белов и Распутин, Шукшин и Абрамов? Веднага престанаха да ги превеждат. Според мен даже и Астафиев никому не е нужен, е, може би там, където ругае комунистите.

Така че аз бях за Запада необходимата тогава фигура: член на партията, пише истината за Русия, а книгите му разсипват, забраняват го. Но дисидентството за мен винаги е било неприемливо. Познавам много от тях (Бог да им бъде съдия), виждах, че за “страдания” в Русия те приемаха живота в хрушчовския пететажен блок, липсата на автомобил, вила и т.н. Те пишеха под диктовката на Запада… но какво да говорим за тях. Сега са още по-зле от нас. На нас ни остана родината, те нямат нищо. Макар че жилищните условия се смениха. Каквото и инакомислие да има у нормалния човек, трябва да има единомислие. И трябва да се говори – в кухнята или от трибуната – това, което мислиш. Иначе се получава фалш и раздвоение, което непременно ще проличи.

Като цяло, с публикацията на “Четиридесетия ден” се получи една горчивина.

От една страна, “Немска вълна” и “Гласът на Америка” ме цитират, събратята ме тупат по рамото, от друга страна, обсъждат, осъждат, окончателно ме изхвърлят от всички издания. Почти нищо не ми публикуваха в списанията, написаното се появяваше пред хората като книга. А първата ми книга излезе много късно, през 74-та, втората през 77-а, третата през 81-а.

Сергей П. Залигин, стараейки се да помогне, ми отдели цяла колона в “Литературка”, организира обсъждане на повестта “Жива вода” и “Четиридесетия ден”. Извикаха хора от производството, колонката нарекоха “Жива и мъртва вода”, но после все пак смениха наименованието. Преди това се срещнах със Селезньов, той каза: “Времената се менят, сега бихме могли да я отпечатаме цялата”. На обсъждането казах, при това искрено, че съм прибързал с печатането на “Четиридесетия ден”. Не можех да злепоставя “Наш съвременник” – как там са ме съкращавали. Михаил Лобанов, когото винаги съм обичал и обичам, във “Волга” дори ме упрекна в страхливост.

Такива работи. Тъжно е, че за някакви дрипи, останали от повече или по-малко завършени работи, за някакви жалки подобия на смелост говорят, а за други повести (още четиринадесет истории бях написал) мълчат. Уви, на писателя му стига скандалът. Наивно предполагах, че не съм длъжен да говоря за книгите си, а книгите ми трябва да говорят за мен. И на никого нищо не обяснявах, и никого за нищо не молех. И пред Юрий Селезньов не изпитвам каквато и да е вина.

Само една: отдавна не съм бил на гроба му. Но това е поправимо.

Да, за обсъждането. Всички материали на моите по-възрастни приятели, които от голобради години четях и уважавах, всеки от тях – Вадим Кожинов, Сергей Семанов, Анатолий Ланщиков – считах за по-смел и полезен за Отечеството, отколкото своите окастрени писма. И дори се изненадах, когато ме извикаха горе, на Стария площад, там дълго разговаряхме, секретарка с висше образование ми поднесе чай, аз седях и съжалявах, че държавни мъже губят толкова време заради мен. Щампи: “Много за пиянството”. – “Ако не се говори за него, ще намалее ли?” – “Ето и за пътищата у вас. Да, лоши са пътищата, но нали това е временно”. Тук, за да подчертая бдителността на списанието, споменах: “А знаете ли, имах и такъв пасаж, как пътуваме в колата и шофьорът казва: “Воланът може въобще да не се държи – по релси върви”. А съседът му отговаря: “Сега цяла Русия е в коловози”. Усмихнаха се. А това за пътищата беше именно от тези фрази, които нямаше да вървят в градски роман, а просто да ги премахна би било жалко – съгласете се, вярно казано е. И ги пъхнах в писмата. Такива съкратени места имаше много.

Но да завършим…

Съвсем не искам да си спомням. А и е тежко. Но заради паметта на светлия човек раба Божий Юрий. А каквото говорят за нас трябва да ни бъде безразлично. Всичко това е суетата на хорския съд. Има и друг съд. От него трябва да се страхуваме. Останалото е от лукавия.