Красимира Кацарска

Книги като „Милост”на Светозар Казанджиев (БП,С., 2017) се пишат цял живот. Тук си дават среща хора от различни етноси и вероизповедания. И няма капка омраза към никого. Групирани в четирите раздела те носят послания за човешкото лице на болката и милосърдието - независимо откъде са и какъв е социалният статус на персонажите.

Тематично отделните творби са събрани в цикли, в които на преден план излиза същностното за героите - християни или мюсюлмани, българи или цигани, американци или англичани, селяни или граждани, роднини или врагове, мъже или жени, възрастни или деца…

И независимо от това дали действието е ситуирано в миналото, или в настоящето, то винаги тръгва от болката и състраданието, от преживяна загуба или от несбъднало се очакване.

Дори бих добавила, че отправната точка към човека е винаги сърцето му - чувствително, самотно, неразбрано, отхвърлено… И светът, който обитава самотникът, е този на аутсайдера, на себезатварящия се индивид, който говори малко, но казва много. Но в никакъв случай не е типичен интроверт.

В кратките жанрови форми на разказа, новелата и повестта Светозар Казанджиев заключва съдбата на персонажа така, че да въздейства максимално върху световъзприятието на читателя.

Запомнящи се са героите от „Белия лебед” (немият клоун, умиращ на сцената заради подменения от злосторник бутафорен шип с истински), Босилена от „Да погребеш сърцето си”, младите от „Вангелия” с тяхната платонична любов, д-р Александър Кибарев от „Евтаназия на чувствата”, доктор Кръстю Иванов от „Рождество”, Айша от „Посестрими”, Беличко от „Беличко, черният циганин”…

Подходът към тях винаги е различен, но подчинен на основното чувство, което ръководи повествователя - милосърдието. То е израз на съпричастието към човека - независимо от цвета на кожата или вероизповеданието, етническата принадлежност или местоживеенето.

И като че ли от едно отдавна отминало време идват изповедите на героите, които разказват за себе си с поглед отстрани, което дава повод на прозаика да вметва понякога свои реплики, да тълкува състояния, да доразказва историите. И така да даде възможност и на възприемателя да стане част от тях.

Стилно-езиковите особености на отделните творби са различни. Някои от тях са базирани на диалектна основа и трудно се възприемат от читателите от други региони („Женилка главилка”). Но това са изключения. Обикновено са намерени общодостъпни думи, посредством които се влиза в света на отхвърлените от общността самотници или аутсайдери.

Познават иронията и самоиронията. И когато се надсмиват над себе си се извисяват високо над тълпата, неспособна да ги разбере. Те са доктори или хора на изкуството, хора от социалното дъно или мъченици от родопските села, съпрузи и любими, участници в сурови военни действия с нееднозначно присъствие в историческите събития.

Така е в „Милост” - творбата, дала наименованието на целия сборник. Там музиката на гайдаря Михаишл Киряков спасява осъдените на смърт дезертьори, изразяващи отношението на всички честни хора към войната.

И този глас преминава и през сърцата на висшите чинове, за да си дадат сметка колко грозно и неуместно е откъсването на селяните от семейството и земята, от трудовото им ежедневие, от възможността да живеят наистина човешки.

Участник във война е и негърът с осиновените деца музиканти в „Не преставам да мисля за теб”, загубил съпругата си вследствие на природен катаклизъм. В „Любов и война”- сбълъкът по време на войната в Косово, е между млади хора, които се обичат, но загубват възможността да бъдат заедно, понеже стоят от двете страни на барикадата.

Светозар Казанджиев очертава социалната картина на времето ненатрапчиво, ангажирано, последователно. Така е в „Уличен певец”. Бих прибавила още „Любимец на влъхвите”, „Изповед”, „Парче ябълка”, „Хлебарят”, „Просякът”. В много голама степен те показват истинския живот с неговите капани и предизвикателства.

Много важно е да се подчертае липсата на всякакъв сантимент спрямо героите, които са част от делника - дори когато имат своите емоционални предпочитания и социални спадове. Никой от тях не е за подценяване - най-малкото заради умението да се вгледат в себе си и да посочат грешките и отклоненията по пътя към щастието. А то винаги се оказва непостижимо - колкото и искрен да е стремежът за превръщането му в част от битието на героите.

Мястото на действието е разпръснато. То е не само в селата от Родопите, но и в столицата, в Америка, в Англия, в Италия… Понякога в центъра на повествованието се оказва една съвсем неочаквана ситуация („Ръченица в Югозападна Англия”), където Раф Рамадан от село Върбина създава семейство с Бет, обработва земята там и носи духа на България.

Топосите се менят, но в действителност всеки един от персонажите се опитва да съхрани докрай родовата си памет (както е в голяма част от останалите книги на Светозар Казанджиев). И това е, което придава допълнително народностно звучене на творбите в „Милост”.

И когато завършва разказите, авторът оставя на читателя свободата да стигне до нравствен катарзис, с който да влезе в унисон с търсенията на човека от вчерашния и от днешния ден.

Повествователната техника на Светозар Казанджиев е вече изпитана и утвърдена многократно. Той е от онези творци, които винаги държат будно вниманието на възприемателя и го карат да се замисли върху преживяванията на персонажите.

Може бе заради това е и толкова тънка границата при определяне същността на речевия акт в отделните произведения - монолог, монолог в диалогична форма или диалог - в монологична. Той-повествованието се среща сравнително рядко - и то винаги с конкретно послание към потенциалните читатели.

Затова и хоризонтът на читателските очаквания е твърде широк - излиза извън сбъднатите реалности, свързани със заглавията, и тръгва по посока на тяхното извънвремево ситуиране.

„Милост” на Светозар Казанджиев е книга за вечното време с неговите очаквания, търсения, отклонения от правия път, затъвания в дребните житейски проблеми, духовни извисявания… Това е книга за любовта и нейните изпитания. Книга за семейството като ценност и обвързаност с епохата и нейните приоритети. Книга за човешкото, което трябва да се съхрани у индивида дори когато целият свят застане срещу любовта и нейните последствия.

Но това е книга и за болката („Булка за един ден и… завинаги”). Болната от рак Шийла Грегъри неслучайно казва на влюбената в сина й Дороти: „…Болката е вид престрастяване като всички останали. Лекува се с привързаност към живота, с воля и обич към себе си, с търпение и вяра, че след лошото идва добро…”

На това добро Светозар Казанджиев се опира, когато показва разноликото присъствие на човека в живота. И на него поставя акцент, когато се моли за по-доброто бъдеще на всички страдащи, отритнати, неразбрани, изхвърлени от талвега на живота личности.

Дори аутистът от „Мечта” има своите привъзаности и фантазии. А в „Песен” като в идилиите на Петко Тодоров се чува песента на глухаря и тя е, която придава допълнителен привкус на живота вън от общността.

„Милост” е книга, която трябва да стигне до повече читатели. Защото в нея си дават среща хора с различна съдба, с различни мечти, с различни пътища. И някъде по средата може би ще се осъществи мечтаната среща с милостта и добротата, които правят света по-светъл и по-желан.