Таньо Божков

Измина малко повече от година, откакто спря да се чува гласът на учения, изследователя и критика проф. д-р Стоян Илиев.

Казват, че няма незаменими личности, но не може да не се забележи, че в оредялата кохорта на българските критици от най-висок ранг липсва и той - един от малцината най-големи и тънки познавачи на българския и европейския символизъм.

Посветил е значителни изследвания на българската и световната любовна лирика, на темата за жената („българската мадона”) в творчеството на Багряна, Елин Пелин, Йордан Йовков, Емилиян Станев, Ивайло Петров и Николай Хайтов, литературни портрети и студии на цяла галерия от големи наши поети и писатели.

Автор е на монографии за Яворов и Николай Лилиев, на цялостни изследвания за Теодор Траянов и Димчо Дебелянов, както и за един малкото живи класици на съвременната ни национална белетристика добруджанеца Ивайло Петров.

Четири свои книги - „Любовта на поетите”, „Родени един за друг”, „Българската мадона” и „Женският въпрос - мъжка трагедия” Стоян Илиев отдаде на любовта и жената - малко изненадващо за тези, които го познават по-отблизо, за тема, в която като че ли нито беше особено компетентен, нито пък е имал някакви особени „завоевания” или изкушения.

Но очевидно животът, битието на човека е едно, а духовните полети и прозрения - литературни, нравствено-естетически, философски - във всички тях той плуваше еднакво добре като „в свои води”. А сам дори не умееше да плува и от гърдите си по-надълбоко не е влизал, макар и да беше безкрайно привързан към морето.

В последната си книга за самоубилите се български поети извънредно внимателно, деликатно и задълбочено, с една изградена и усъвършенствана и изградена през годините висока художествена мярка, ученият пристъпва към сложния, чувствителен, богат и противоречив свят на големи български творци, довел ги в крайна сметка до трагичен финал.

Заедно с колегата си учен Минко Николов, чиято съдба също е вместена в книгата, Стоян Илиев се формира като критик с висок интелект и с изискан вкус, с особен пиетет към истината, но и със съзнанието в полезността и необходимостта на своя труд.

Затова той отново и от различни гледни точки се връщаше към големите творци, за да каже нещо ново и неизяснено, убеден силно в думите на Галилей, че „Само толкова истина може да се прокараме ние.” Но и знаейки, че не казва последната дума и като че ли предчувствайки края, завършва своите „Встъпителни думи” с пожеланието „нека другите да го направят по-добре”.

Със своето пределно по мащаби и внушително по обем литературно-критическо дело Стоян Илиев стои редом с най-големите литературни учени, като Тончо Жечев, Минко Николов, Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев и други.

Всъщност, ученият и човекът Стоян Илиев имаше рядката дарба да съхрани у себе си човешки скромното, непретенциозното и обикновеното и стоеше далеч от изкушенията на модата и удобствата, още по-малко го блазнеха луксът и вещоманията, беше лишен от завист и егоизъм.

Той с лекота преминаваше от „високите теми” към битовото, ежедневното и практическото, макар че самият той трудно можеше да се нарече практичен.

2005

(Статията се публикува със съкращения)