Трифон Кунев

1.
Равно Загоре помръкна:
суша удари нивето,
попар изгори гората,
болест нагази стадата,
черна се чума зададе,
редом селата замори…

Девойче се вечернику моли:
„Повей, ветре, повей, побратиме,
прошетай се отвъд през Дунава,
да позгодиш първото ми либе -
вечернико, тихо да му кажеш:
„В Загоре жътва прифтаса -
жътвари няма отниде -
чениците се ронеха -
до твойте нива ред иде…
Дойде година усилна -
много ще майки почерни,
много ергени разплаче,
много девойки разгоди…”

Цъфнало беше Загоре:
със девойкини градини,
със овчарьови кавали,
със белопазви изгори, -
цъфнало беше Загоре:
вихър цвета му поломи.

2.
Овчар с кавал свири
по китни синури -
кавалът говори
жътварки да чуят:

„Доде пладне вече,
доде и замина,
най-хубава сянка
орех миризливи,
най-студена водица
при мойта кошара…”

Жетварки отпяват
овчарю за чемер:
„Овчарьо, знахарьо,
не мамят се лесно
моми дългополи;
не знаеш, овчарко, -
кога пладне доде:
сърпа почернее,
нивето полегне,
слънцето притрепка,
буренът повехне, -
не знаеш - да знаеш,
нас не мож излъга”…

——————————

сп. „Художник”, г. 3, бр. 5 -6, май-юни 1909 г.