Йордан Пеев

КАРТИНА

на художника Атанас Дончев

До изгрева ме чакат много залези
и много нощи с дъх на късна зима,
в които младостта ми непрежалена
върви през угари с несретно име.
И всяко сбогом с нея е завръщане
в наивен опит да измамя времето.
Сред билките на нежната й същност
стърчат бодли с очи на тъжни лебеди.
Във всеки извор хвърлях много камъни,
за да запуша гърлото на жажда,
която като крясъка на гарвани
със сухите си устни ме огражда.
До изгрева ме викат много залези
и вечери с гърди неустоими,
в които със бои от незабрава
рисувам най-последната картина…

***

Мили мои, не ви отбягвам,
но само стихове ли ще пишете
и забили глави върху лактите
все за себе си ще въздишате?!
Това по принцип е гъдел сладостен
но и той някой ден ще ви писне.
Революцията е трева от младост,
сред която страхът е излишен.
Не ви ли омръзна да се губите в думите
и до безкрайност да претакате болката.
Ще се пръсне като вътрешна гума
в колебания посоката ни.
Сякаш сме баби сгушени в топлото:
плюнчим пръсти и напридаме суетата си.
С един прав бод и два наопаки
шием гоблени от свободата …
Стига вече!… Събудете се, мои мили,
и да удушим в себе си гарвана!
По-страшно от това да нямаме сили
е това да не вярваме.
Вместо с мастило, с барут писалките
да напълним като Панагюрска череша!
Всяка нощ ще ви чакам в Карлово,
а оттам към Вола - пеш…

КАМЪК

Аз зная - има някъде за мене
безимен камък, който ме очаква
и който с тежест от безкрайно време
ще ме покрие щом се свия в мрака.
Край него са минавали безбройни,
но само мойте стъпки го достигат.
Безсмъртен камък, влачен от порои,
отцепен от бедрата на скалите.
Където и да ида, той ме вика.
Като в юмрук е стиснал всяка болка
и всеки страх, превърнал се в молитва,
попива в тишината му дълбоко.
Ах, колко близък чувствам този камък,
по-нежен е от майка и любима…
Чрез него в този свят се продължавам
и той е всичкото, което имам.
В небесното и вечно огледало
наместо мене тих ще се оглежда,
и с птицата, в умората си спряла
на него, най-далеч ще ме отвежда.
Безчувствен камък, нека те затопля
и нека подаря ти свойто име!
И на земята с тайнствените вопли
разказвай, че и мене ме е имало…

ЖЕНАТА С ЯБЪЛКИТЕ

Жената с ябълките всяка сутрин,
през своя свят, край моя дом минава
и в сянката на овдовели букви
отива към пазара да продава.
Там с бархетна тревожност ги изтрива
и бавно, и грижливо ги подрежда,
а над сергията й дъхав изгревът,
подобно ябълков клон се навежда.
Превита в себе си седи и чака
човека, който в куп ще ги изкупи.
И тя освободена после в мрака
ще легне в овдовелите си букви,
че най-навътре в онзи куп е скрила,
най-грешната от тях, която още
като змия душата й обвива,
и в ад превръща дългите й нощи.
С години тази ябълка я сочи
с вина от изневяра непростима
пробила с изстрела си слепоочието
на мъж, чиито кости шепнат името й…