Христо Кацаров

В сърцето ми топло
се скри пъдпъдъка.
Отнех го от кучето
и от ловеца.
Отнех го за себе си аз,
по-добър за да стана.
Крещи дълголетната врана
и никой не стреля по нея.
Троши костеливите орехи
с човка желязна,
и аз, дето мина,
все пея. По пътя си чист
пъдпъдъка си храня
пак с обич и песен…
Така ме откривате.
С изстрелите си
убивате
есенната тишина…
Мили мои, дано
да не пламне война,
че тъй сухо е всичко наесен.
И в мирния ден ми тежи
една малка сачма.
През харманя
на селяните преминавам.
С последния лист
пада мойта закрила.
Спасение търся за своята нежност
от люта слана, подранила…

Прашинка в поле разорано…
В стърнището ви изгоря
и гнездото ми сламено…
В лозето ви необрано
се крия сега. Все на юг ме влече
този есенен ден листопаден
и жълт като златна река,
придошла от гора тънкостръка.

За хляб и месо не съм гладен.
Тече между пръстите ми
земна щедрост
и моята есенна мъка
е черно памидово грозде.